Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (18)

17

Думите на Пенелопе Алдая, които четях и препрочитах през онази нощ, докато накрая ги научих наизуст, изтриха с един замах неприятното усещане, останало от посещението на инспектор Фумеро. След като будувах цяла нощ, погълнат от писмото и от гласа, които долавях зад думите, призори излязох от къщи. Облякох се, без да вдигам шум, и оставих на баща ми бележка върху бюфета във вестибюла, с която му съобщавах, че трябва да изпълня няколко поръчки и че ще се върна в книжарницата в девет и половина. Когато се подадох навън, улиците чезнеха, все още забулени от синкавата мантия на зората, която, ближеше сенките и локвите, останали от снощния дъждец. Закопчах жакета си чак догоре и бързо закрачих към Пласа де Каталуня. От стълбите на метрото се издигаше завеса от топла пара, обагрена в медна светлина. От гишето за билети на каталонските железници си купих билет за трета класа до гара Тибидабо. Пътувах във вагон, пълен с куриери, прислужници и надничари, които си носеха сандвичи с размер на тухла, увити във вестници. Намерил убежище в мрака на тунелите, опрях глава в стъклото; очите ми току се затваряха, докато влакът се носеше из недрата на града, устремен към подножието на планината Тибидабо. Когато отново изникна на улицата, стори ми се, че откривам една друга Барселона. Зазоряваше се; пурпурна светлина прорязваше облаците като нож, обагряйки фасадите на дворците и представителните сгради, издигнати от двете страни на Авенида дел Тибидабо. Един син трамвай пълзеше лениво из утринната мъгла. Затичах се след него и успях да се покатеря на задната му платформа под строгия поглед на кондуктора. Дървената кабина беше почти празна. Двама монаси и една дама с пепелява кожа, облечена в траур, се поклащаха, полузаспали, от люлеенето на вагона.

— Отивам само до номер трийсет и две — казах на кондуктора с най-любезната си усмивка.

— Хич не ме интересува, ако ще да отивате до нос Хорн — отвърна той с безразличие. — Тук даже и воините на Христа са си платили билетите. Или платете, или си вървете. А за римата няма да ви таксувам.

Двамата монаси, които носеха сандалите и строгите кафяви власеници на францисканския орден, кимнаха и показаха розовите си билети в знак на доказателство.

— Ами тогава ще сляза — рекох, — защото нямам дребни пари.

— Както обичате. Само почакайте до следващата спирка, че не искам инциденти.

Трамваят се движеше почти със скоростта на пешеходец, като галеше сянката на дърветата и надничаше над стените и градините на внушителни като дворци имения, които си представях пълни със статуи, фонтани, конюшни и тайни параклиси. Подадох се от едната страна на платформата и съгледах сред дърветата силуета на вилата „Белия монах“. Когато наближихме ъгъла на улица „Роман Макая“, трамваят полека забави ход, докато почти напълно спря. Ватманът звънна с камбанката си и кондукторът ме изгледа укоризнено.

— Хайде, слизайте, хитрецо. По-бързичко, номер трийсет и две е ей там.

Слязох, заслушан в тракането на синия трамвай, което скоро се изгуби в мъглата. Жилището на семейство Алдая беше от другата страна на улицата. Вардеше го голяма порта от ковано желязо, потънала в бръшлян и шума. Сред железните пръчки едва се съзираше малка вратичка, която бе здраво заключена. Над металната решетка се четеше номерът 32 под формата на змии, изковани от черно желязо. Опитах се да огледам имота оттам, но едва успях да различа ъгловатите очертания и арките на една тъмна кула. Ръждива следа сякаш кървеше от отвора на ключалката във вратичката. Коленичих и се помъчих от това положение да видя двора по-добре. Съгледах само непроходима плетеница от плевели и очертанията на нещо, което ми се видя като фонтан или басейн; от него се подаваше протегната ръка, сочеща към небето. Трябваха ми няколко мига, за да разбера, че това е каменна ръка, и че във фонтана бяха потопени други крайници на статуи, които не успявах да различа. По-нататък, сред булото на шубраците, се мержелееше мраморно стълбище, изпотрошено и покрито с отломки и окапали листа. Сполуката и славата на фамилията Алдая отдавна бяха залезли. Това място бе същинска гробница.

Отдръпнах се малко назад, а после заобиколих, за да огледам нужното крило на сградата. Оттам една от кулите на имението се виждаше по-добре. В същия миг зърнах с ъгълчето на окото си силуета на мършав мъж със син работен комбинезон, размахващ голяма метла, с която атакуваше шумата по паважа. Той ме наблюдаваше с известно подозрение; предположих, че е пазач на някое от съседните имения. Усмихнах му се така, както умее само човек, който е прекарал дълги часове зад тезгях.

— Добро утро — сърдечно подех аз. — Знаете ли дали домът на Алдая е затворен от дълго време?

Човечецът ме изгледа така, сякаш го бях попитал за квадратурата на кръга. Докосна брадичката си с пожълтели пръсти, които издаваха слабост към цигарите „Селтас“ без филтър. Съжалих, че нямам у себе си пакет тютюн, с който да спечеля благоразположението му. Затършувах в джобовете на сакото си, за да видя дали случайно няма да намеря подходящ армаган.

— Поне от двайсет или двайсет и пет години, и дано така да си остане — отвърна пазачът с безизразния, хрисим тон на хората, приучени с груба сила да служат и да се подчиняват.

— Отдавна ли сте тук?

Човечецът кимна.

— Вашият покорен слуга от 1920 г. работи тук при господата Миравел.

— Вероятно нямате представа какво е станало със семейство Алдая, нали?

— Е, сигурно знаете, че изгубиха много по време на Републиката — отвърна той. — Който сее раздори… Малкото, което знам, съм го чул в дома на Миравел — те на времето са били приятели на семейството. Мисля, че най-големият син, Хорхе, отиде в странство, в Аржентина. Изглежда, че са имали фабрики там. Много богати хора, такива никога не падат по гръб. Случайно да ви се намира някоя цигара?

— Съжалявам, но мога да ви предложа само един сладкиш „Сугус“ — доказано е, че в тях се съдържа толкова никотин, колкото в пура „Монтекристо“, а освен това са бъкани с витамини.

Пазачът недоверчиво свъси вежди, но все пак прие. Връчих му лимоновия „Сугус“, който Фермин ми бе дал преди цяла вечност и който открих в една гънка на подплатата на джоба си. Надявах се само да не се е развалил.

— Бива го — отсъди пазачът, смучейки лепкавия като гума сладкиш.

— В момента дъвчете гордостта на националната сладкарска индустрия. Самият Генералисимус ги гълта като захаросани бадеми. Кажете, впрочем, някога да сте чували да се говори за дъщерята на семейство Алдая, за Пенелопе?

Пазачът се подпря на метлата си и заприлича на „Мислителя“ на Роден, само че в изправена поза.

— Май сте се объркали нещо. Алдая нямаха дъщери. Децата им бяха все момчета.

— Сигурен ли сте? Зная, че около 1919 г. в този дом е живяла девойка на име Пенелопе Алдая, която вероятно е била сестра на Хорхе.

— Може и така да е било, но нали ви казах, че съм тук от ’20-та година насам.

— Ами този имот? На кого принадлежи сега?

— Доколкото зная, все още е обявен за продан, макар че се говореше да го съборят и да построят училище на негово място. Честно казано, това е най-доброто, което могат да направят. Да го сринат до основи.

— Защо говорите така?

Пазачът ме изгледа с поверително изражение. Когато се усмихна, забелязах, че му липсват най-малко четири горни зъба.

— Тия хора, Алдая де. Мътна им е била работата, нали знаете какви приказки се носят.

— Боя се, че не. Какво разправят хората за тях?

— Е, знаете, шумовете и всичко останало. Че не вярвам в такива приказки, не вярвам — ама казват, че там вътре не един и двама са напълнили гащите.

— Само не ми казвайте, че в къщата има призраци — рекох аз, като едва сдържах усмивката си.

— А, смейте се, смейте се. Ама там, дето има дим…

— Вие виждали ли сте нещо?

— Да речете, че съм виждал — не съм. Но съм чувал.

— Чували сте? Какво точно?

— Е, една нощ, преди години, придружих младия господин Жоанет, защото той настояваше, знаете. Аз иначе и с крак не бих стъпил… и нали ви казах, чух нещо странно там. Като че някой хлипаше.

Пазачът даже имитира звука, за който говореше. На мен ми прозвуча така, сякаш някой болен от охтика тананикаше монотонни народни песни.

— Сигурно е бил вятърът — предположих.

— Сигурно, ама ми изкара ангелите, да си призная честно. Хей, случайно да ви се намира още някое от тия карамелчета?

— Какво ще кажете за бонбонче „Хуанола“? Много освежават след сладкото.

— Става — съгласи се пазачът, протягайки ръка, за да му отсипя.

Дадох му цялата кутийка. Силният вкус на лакрицата като че ли му развърза езика и той подхвана небивалата история на имението Алдая.

— Между нас казано, историйката си я бива. Веднъж Жоанет, синът на господин Миравел — един дангалак два пъти колкото вас (достатъчно е да ви кажа, че е в националния отбор по хандбал)… та значи, едни приятелчета на младия Жоанет чули какво се говори за дома на Алдая и му пуснали мухата. Той пък ми пусна мухата на мен — искаше да го придружа, защото не смееше да влезе сам, колкото и да се перчи. Богаташки синчета, нали ги знаете. Беше си наумил да се вмъкне там през нощта, за да се изфука пред приятелката си, ама за малко не се напишка. Е, сега къщата я виждате през деня, ама нощем изглежда съвсем другояче. Та Жоанет, значи, разправя, че се качил на втория етаж (аз отказах да вляза, естествено — не би било законно, макар че къщата по онова време вече беше изоставена поне от десет години) и там, вика той, имало нещо. Сторило му се, че чул нещо като глас в една стая, но когато се опитал да влезе, вратата се затворила под носа му. Е, какво мислите за тая работа?

— Мисля, че сигурно е станало течение — отвърнах.

— Или пък нещо друго — рече пазачът, снишавайки глас. — Оня ден разправяха по радиото — вселената е пълна със загадки. Представете си само, изглежда, че са намерили истинската Христова плащаница баш в центъра на Серданьола^[1]. Била зашита към екрана на един киносалон, за да я скрият от мюсюлманите — понеже те ще искат да я използват, за да изкарат Иисус Христос негър. Е, как ви се струва това?

— Просто нямам думи.

— Нали ви казвам, загадките нямат край. А тая сграда най-добре да я съборят и да посипят терена с вар.

Благодарих на господин Ремихио за сведенията и се наканих да се спусна по булеварда обратно към Сан Хервасио. Изведнъж вдигнах поглед и видях, че планината Тибидабо тъкмо се пробужда сред облаците от тюл. Неочаквано ми се прииска да се изкача с въздушната железница по планинския скат до стария увеселителен парк на върха и да скитам до забрава сред въртележките и залите с автомати, но бях обещал да се върна навреме в книжарницата. Докато вървях към станцията на метрото, представих си как Жулиан Каракс се спуска по същия тротоар, загледан в същите тържествени фасади, почти непроменени оттогава насам, с парадните стълбища и градините, осеяни със статуи; може би дори е чакал същия син трамвай, който сякаш се изкачваше на пръсти към небето. Когато стигнах края на булеварда, извадих снимката на Пенелопе Алдая, която се усмихваше в двора на семейното имение. Очите й говореха за чиста душа и обещаваха прекрасно бъдеще. „Пенелопе, която те обича.“

Представих си Жулиан Каракс на моите години и с тази снимка в ръце, застанал може би под сянката на същото дърво, което в момента подслоняваше мен. Почти го виждах — усмихнат, самоуверен, загледан в едно бъдеще, просторно и сияйно като този булевард, и за миг си помислих, че едничките призраци тук са отсъствието и загубата, че светлината, която ми се усмихваше, е взета назаем и истинска само докато успявам да я задържа с очи, секунда след секунда.