Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (57)

12

1945, година на пепелища. Бяха изминали само шест години от края на Гражданската война и макар че белезите, които бе оставила, се чувстваха на всяка крачка, почти никой не говореше открито за нея. Сега се говореше за друга война, Световната, заразила целия свят със смрад на леш и низост, която никога нямаше да се махне. Това бяха години на нищета и оскъдица, странно благословени от оня покой, който вдъхват у нас немите и сакатите — нещо средно между жалост и погнуса. След като с години напразно си бях търсила работа като преводачка, накрая бях назначена като коректор в едно издателство, основано от новоизлюпен бизнесмен на име Педро Санмарти. Той беше изградил фирмата си, инвестирайки богатството на своя тъст, когото впоследствие бе настанил в старчески дом на брега на езерото Баньолас, и сега само чакаше да получи по пощата смъртния му акт. Санмарти обичаше да ухажва девойки на половината от неговата възраст, като използваше твърде популярния по онова време образ на човека, който сам се е издигнал в живота. Бръщолевеше завален английски със силен местен акцент, убеден, че това е езикът на бъдещето, и завършваше изреченията си с баналното „Окей“.

Издателството (което Санмарти бе кръстил с необичайното име „Ендимион“^[1], защото му звучеше внушително и благоприятно за печалба) публикуваше катехизиси, наръчници за добри маниери и цяла поредица поучителни романи, чиито главни герои бяха млади монахини, въвлечени в комични ситуации, героични труженици на Червения кръст или пък щастливи обществени служители с високи морални устои. Издавахме също и серия историйки за американски войници, озаглавена „Храбрата команда“; тя жънеше голям успех сред момчетиите, жадни за герои с вид на хора, които ядат месо всеки божи ден. Във фирмата си намерих добра приятелка в лицето на секретарката на Санмарти, вдовица от войната на име Мерседес Пиетро, с която скоро усетих голямо душевно родство; разбирахме се само с поглед или усмивка. Свързваха ни много общи неща: и двете бяхме жени, подмятани от вълните на живота, заобиколени от мъже, които или бяха мъртви, или се криеха от света. Мерседес имаше седемгодишен син, болен от мускулна дистрофия, за когото се грижеше, колкото можеше. Беше едва на трийсет и две, но бръчките по лицето й издаваха трудния й живот. През всички онези години Мерседес бе единственият човек, на когото се изкушавах да разкажа всичко, да разкрия живота си.

Именно от нея научих, че Санмарти бил голям приятел на все по-уважавания и окичван с отличия главен инспектор Франсиско Хавиер Фумеро. И двамата принадлежаха към една клика от индивиди, изникнала от пепелищата на войната и плъзнала неумолимо като паяжина из целия град — новият елит. Един прекрасен ден Фумеро се появи в издателството. Бе дошъл при приятеля си Санмарти — имали уговорка да отидат на обед. Аз успях да се скрия в стаята с архива под някакъв претекст, докато и двамата излязоха. Когато се върнах на бюрото си, Мерседес ми хвърли един поглед, който правеше думите излишни. Оттогава всеки път, когато Фумеро се отбиваше в издателството, тя ме предупреждаваше, за да се скрия навреме.

Не минаваше и ден, в който Санмарти да не се опита да ме изведе на вечеря, да ме покани на театър или на кино под какъв да е предлог. Аз винаги му отговарях, че мъжът ми ме чака у дома, а неговата съпруга сигурно се тревожи, защото става късно. Госпожа Санмарти, която изпълняваше ролята на мебел или движима вещ, се котираше много по-ниско от задължителното „Бугати“ в списъка на любимите вещи на своя съпруг. Впрочем тя като че ли напълно бе изгубила ролята си в този брачен фарс, откакто състоянието на баща й бе преминало в ръцете на Санмарти. Мерседес вече ме бе предупредила как стоят нещата. Санмарти, чиято способност за концентрация бе твърде ограничена в пространството и времето, жадуваше за млада, неизложена на показ плът, и съсредоточаваше глупавото си ухажване върху новодошлата служителка, която в случая бях аз. Той прибягваше до какви ли не похвати, само и само да завърже разговор с мен.

— Разправят, че съпругът ти, тоя Молинер, бил писател… Може би ще му е интересно да напише книга за моя приятел Фумеро. Вече имам готово заглавие: „Фумеро, бич за престъпниците, или законът на улицата.“ Какво ще кажеш, Нуриета?

— Много ви благодаря, господин Санмарти, но Микел е страшно зает с един роман и не мисля, че точно сега би могъл…

Санмарти се заливаше от смях.

— Роман ли? За Бога, Нуриета… Ами че романът е нещо мъртво и погребано. Оня ден ми го каза един приятел, който току-що пристигна от Ню Йорк. Американците сега изобретяват нещо, което се нарича телевизия и ще бъде съвсем като кино, само че домашно. Вече няма да има нужда ни от книги, ни от църкви — абе от нищичко. Кажи му на твоя мъж да зареже романите. Е, поне да беше известен, да беше футболист или бикоборец… Я, какво ще кажеш да скочим в бугатито и да отидем да хапнем паеля в „Кастелдефелс“? Тъкмо ще обсъдим и тая работа. Ех, жено, трябва и ти да се постараеш мъничко… Знаеш, че бих искал да ти помогна. И на тебе, и на твоето мъжленце. Нали знаеш, че в тая страна без вуйчо владика човек нищо не може да направи.

Започнах да се обличам като набожна вдовица или като някоя от онези жени, които явно бъркат слънчевата светлина със смъртните грехове. Ходех на работа с прибрана на кок коса и без грим. Въпреки моята тактика Санмарти продължаваше да ме обсипва с намеци, винаги придружени от онази мазна, прогнила от презрение усмивка, с която се отличават надменните евнуси, увиснали като добре натъпкани наденици от върха на всяка йерархична стълбица. Отидох на две-три интервюта за перспективна работа в други фирми, но рано или късно се натъквах на друга версия на Санмарти. Людете от тоя тип никнеха като напаст от гъби, хранещи се от онзи тор, върху който процъфтяват предприятията. Един от тях даже си направи труда да се обади на Санмарти и да му каже, че Нурия Монфорт обикаля да си търси работа зад гърба му. Уязвен от моята неблагодарност, Санмарти ме повика в кабинета си. Сложи длан на бузата ми и се опита да ме погали. Пръстите му миришеха на пот и тютюн. Пребледнях като смъртник.

— Ако не си доволна, жено, само трябва да ми кажеш. Какво мога да направя, за да подобря работните ти условия? Знаеш колко те ценя. Болно ми е да чувам от странични хора, че искаш да ни напуснеш. Какво ще кажеш да отидем на вечеря, само двамата, и да се сдобрим, а?

Махнах ръката му от лицето си, неспособна да продължавам да крия отвращението, което ми вдъхваше.

— Разочароваш ме, Нурия. Трябва да призная, че не виждам у тебе никакъв екипен дух, нито пък вяра в целите на това предприятие.

Мерседес вече ме бе предупредила, че рано или късно ще се случи нещо подобно. Няколко дена след тази случка Санмарти, който владееше граматиката не по-добре от някой орангутан, започна да връща обратно всички коригирани от мен ръкописи, твърдейки, че гъмжали от грешки. Почти всеки ден оставах в издателството до десет или единайсет през нощта, за да преправям до безкрай цели страници със зачерквания и забележки на Санмарти.

— Прекалено много глаголи в минало време. Звучи някак мъртво, без живец… Инфинитивът не се използва след точка и запетая. Това всеки го знае…

Някои вечери Санмарти също се задържаше до късно, затворен в кабинета си. Мерседес се стараеше да бъде наоколо, но той неведнъж я отпращаше да си върви вкъщи. Тогава, щом останехме сами в издателството, Санмарти излизаше от кабинета си и идваше до бюрото ми.

— Работиш твърде много, Нуриета. Ех, работата не е всичко на тоя свят. Човек трябва и да се забавлява, пък и ти си още млада. А младостта минава и заминава и невинаги успяваме да вземем най-доброто от нея.

Той току присядаше в края на бюрото ми и ме гледаше втренчено. Понякога заставаше зад гърба ми и се задържаше така няколко минути, тъй че усещах зловонния му дъх по косата си. Друг път слагаше ръце на раменете ми.

— Напрегната си, жено. Я се отпусни.

Аз цялата треперех, идеше ми да закрещя или да побягна и повече да не се връщам там, но се нуждаех от тази работа и от жалката заплата, която получавах. Една нощ Санмарти подхвана обичайния си масаж и изведнъж започна жадно да ме опипва.

— Някой ден направо ще ме побъркаш — стенеше той.

Аз рязко се изтръгнах от лапите му и хукнах към изхода, като пътьом грабнах палтото и чантата си. Санмарти се смееше зад гърба ми. Навън се сблъсках с една тъмна фигура, която сякаш се плъзгаше из вестибюла, без да докосва пода.

— Каква приятна изненада, госпожо Молинер…

Инспектор Фумеро ме гледаше със своята усмивка на влечуго.

— Само не ми казвайте, че работите за моя добър приятел Санмарти. И той като мен е най-добрият в своята област. Кажете, моля, как е съпругът ви?

Разбрах, че дните ми в издателството са преброени. На следващия ден из офиса плъзна слух, че Нурия Монфорт е „с обратна резба“ — щом като остава напълно безразлична към чара и чесновия дъх на дон Педро Санмарти — и че на всичко отгоре има връзка с Мерседес Пиетро. Не един многообещаващ млад служител във фирмата твърдеше, че е видял тия две „фльорци“ да се мляскат в стаята с архива. Същия следобед Мерседес ме помоли на тръгване да поговорим за минутка. Почти не смееше да ме погледне в очите. Отидохме в кафенето на ъгъла, без да разменим и дума по пътя. Там Мерседес сподели какво й бе казал Санмарти: че не гледа с добро око на нашето приятелство, че полицията му дала доклади за моето предполагаемо минало на комунистическа активистка.

— Нурия, не мога да си позволя да изгубя тази работа. Имам нужда от нея, за да се грижа някак за сина си…

Тя избухна в плач, смазана от срам и унижение; лицето й като че ли се състаряваше с всяка изминала секунда.

— Не се тревожи, Мерседес. Разбирам те — казах.

— Тоя човек, Фумеро, е по петите ти, Нурия. Не зная какво има против теб, но на лицето му е изписано…

— Зная.

Следващия понеделник, когато отидох на работа, заварих на бюрото си някакъв мършав тип със смолисточерна коса. Представи се като Салвадор Бенадес, новият коректор.

— А вие коя сте?

Нито един-едничък служител в целия офис не дръзна да размени с мен поглед или дума, докато събирах нещата си. На слизане по стълбите Мерседес изтича след мен и ми подаде един плик, който съдържаше пачка банкноти и няколко монети.

— Събрахме каквото можахме, почти всички се включиха. Вземи го, моля те. Не заради теб, заради нас.

Същата нощ отидох в апартамента на Ронда де Сан Антонио. Жулиан ме очакваше както винаги, седнал в мрака. Каза ми, че е написал стихотворение за мен. Първото нещо, което бе написал от девет години насам. Исках да го прочета, но рухнах в прегръдките му. Разказах му всичко, защото вече не издържах. Боях се, че Фумеро ще го открие, рано или късно. Жулиан ме слушаше мълчаливо, като ме държеше в обятията си и ме галеше по косата. За пръв път от много години почувствах, че поне веднъж мога да се опра на него. Болна от самота, исках да го целуна, но той нямаше нито устни, нито кожа, които да ми предложи. Заспах в ръцете му, сгушена на леглото в неговата стая — детско легло. Когато се събудих, Жулиан го нямаше. Призори чух стъпките му по терасата и се престорих, че още спя. По-късно същата сутрин чух новината по радиото, без да осъзная значението й. Някакво тяло било намерено на пейка на Пасео дел Борне. Мъртвецът седял със скръстени в скута ръце, вторачен в базиликата „Санта Мария дел Мар“. Ято гълъби, които кълвели очите му, привлякло вниманието на живеещ наблизо човек, който алармирал полицията. Вратът на трупа бил счупен. Госпожа Санмарти го идентифицирала като своя съпруг, Педро Санмарти Монегал. Когато тъстът на покойника чул новината в старческия дом на езерото Баньолас, благодарил на небесата и си казал, че сега вече може да умре спокойно.