Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (36)

35

Когато се прибрах у дома, намерих на масата останките от вечеря за двама. Баща ми вече си беше легнал и аз се запитах дали случайно не се е окуражил да покани Мерседитас на вечеря. Отидох на пръсти в стаята си и влязох, без да паля лампата. Щом седнах на ръба на дюшека, забелязах, че в стаята има още някой, изпънат на леглото в мрака като покойник, с ръце, скръстени на гърдите. Усетих леден спазъм в стомаха, но бързо разпознах хъркането и профила на несравнимия нос. Запалих нощната лампичка и открих Фермин Ромеро де Торес, заспал върху кувертюрата на леглото с блажена усмивка, като от време на време тихичко простенваше от удоволствие. Въздъхнах и той отвори очи. Когато ме видя, като че ли се изненада. Очевидно очакваше друга компания. Потърка очи и се огледа, сякаш за да добие по-добра представа за обстановката.

— Надявам се, че не съм ви уплашил. Бернарда казва, че заспал приличам на някакъв испански Борис Карлоф^[1].

— Какво правите в леглото ми, Фермин?

Той примижа с известна носталгия.

— Тъкмо сънувах Карол Ломбард. Бяхме в Танжер, в едни турски бани, и аз я мажех цялата с масло, от ония, дето ги продават за бебешки дупета. Някога да сте мазали жена с масло — ама съвестно, от главата до петите, а?

— Фермин, часът е два и половина през нощта и умирам за сън.

— Моля да ме извините, Даниел. Просто господин баща ви настоя да се кача да вечерям с него, а после ме налегна една дрямка, да не ви разправям. Говеждото ми действа направо като наркотик. Баща ви предложи да се поизтегна тук за малко; каза, че няма да имате нищо против…

— Наистина нямам нищо против, Фермин. Това просто ми дойде изневиделица. Останете си в леглото и се върнете при Карол Ломбард, че сигурно ви чака. И се пъхнете под юргана, че навън е кучи студ и ако не се завиете, ще пипнете някоя настинка. Аз ще отида в трапезарията.

Фермин кимна послушно. Натъртванията по лицето му бяха започнали да се възпаляват и главата му, покрита с рядка косица и двудневна брада, напомняше зрял плод, паднал от дървото. Взех едно одеяло от скрина, а друго подадох на Фермин. Загасих лампата и отидох в трапезарията, където ме чакаше любимото кресло на баща ми. Увих се с одеялото и се сгуших както можах, убеден, че няма да мигна цяла нощ. Образът на двата бели ковчега в сумрачното подземие се бе врязал в паметта ми. Затворих очи и с всички сили се помъчих да излича това видение. На негово място извиках образа на Беа, гола върху одеялата в онази баня, озарена от свещите. Отдал се на такива приятни мисли, като че ли долових далечния ромон на морето и се запитах дали вече не съм заспал, без да разбера. Може би плавах към Танжер. След малко осъзнах, че чувам просто хъркането на Фермин, а миг по-късно светът угасна. През целия си живот не съм спал по-добре или по-дълбоко, отколкото през тази нощ.

Призори рукна пороен дъжд. Улиците бяха наводнени, а дъждовните струи гневно шибаха прозорците. В седем и половина телефонът иззвъня. Скочих от креслото, за да вдигна слушалката; сърцето ми се бе качило в гърлото. Фермин, по халат и чехли, и баща ми с кафениче в ръка, си размениха онзи поглед, с който вече бях започнал да свиквам.

— Беа? — прошепнах аз в слушалката, като им обърнах гръб.

Стори ми се, че някой въздъхна от другата страна.

— Беа, ти ли си?

Не получих отговор, а след няколко секунди връзката прекъсна. Цяла минута стоях и се взирах в телефона с надеждата, че ще звънне отново.

— Пак ще се обадят, Даниел. А сега елате да закусим — рече баща ми.

Тя ще се обади по-късно, казах си. Сигурно някой я е изненадал. Надали бе лесно да нарушиш полицейския час на господин Агилар. Нямаше повод за тревога. С тези и други извинения се завлякох до масата, за да се престоря, че ще правя компания на Фермин и баща ми по време на закуската. Дали поради дъжда или поради друго, но храната напълно бе изгубила вкуса си.

Цяла сутрин валя. Точно когато отворихме книжарницата, стана авария и целият квартал остана без ток чак до пладне.

— Само това липсваше — въздъхна баща ми.

В три започнаха първите течове. Фермин предложи да се качи до апартамента на Мерседитас и да я помоли да ни заеме кофи, чинии, изобщо някакви вдлъбнати съдове. Баща ми категорично му забрани. Потопът продължаваше. За да облекча напрежението, разказах на Фермин случилото се предната нощ, като премълчах обаче какво бях видял в онази крипта. Фермин ме слушаше в захлас, но въпреки упоритото му настояване отказах да му опиша плътността, структурата и формата на бюста на Беа. Денят бавно се изнизваше под проливния дъжд.

След вечеря, под предлог, че излизам да се поразтъпча, оставих баща ми да чете и се отправих към къщата на Беа. Когато наближих, спрях на ъгъла и се загледах в големите прозорци на апартамента, питайки се какво всъщност правя там. „Шпионирам, дебна, правя се на глупак“ — ето някои от термините, които ми минаха през ум. При все това, лишен както от достойнство, така и от подходящо палто за мразовитото време, се подслоних от вятъра под един портал от другата страна на улицата и постоях там около половин час, като наблюдавах прозорците. Зърнах през тях силуетите на господин Агилар и съпругата му, но от Беа нямаше и следа.

Беше почти полунощ, когато се прибрах у дома, зъзнещ от студ и понесъл целия свят на плещите си. Ще ми се обади утре, повтарях си хиляди пъти, докато се мъчех да заспя. Само че Беа не се обади на следващия ден. Нито на по-следващия. Не се обади през цялата седмица, най-дългата и последна седмица от живота ми.

След седем дни щях да съм мъртъв.