Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (48)

3

Много години преди да се превърне в робиня на Антони Фортуни, Софи Каракс била жена, която изкарвала прехраната си със своя талант. Била едва на деветнайсет, когато пристигнала в Барселона в търсене на обещана работа, която така и не се материализирала. Преди да умре, баща й набавил необходимите препоръки, за да отиде на служба при семейство Бенарен, преуспяващи търговци от Елзас, установили се в Барселона.

— След смъртта ми — настоял той — отиди при тях, ще те приемат като родна дъщеря.

Топлият прием, който получила, бил част от проблема. Господин Бенарен наистина я посрещнал с отворени обятия, даже прекалено отворени. Госпожа Бенарен дала на Софи сто песети и я изхвърлила на улицата, ала не без да прояви известно съчувствие към нея и към лошия й късмет.

— Ти имаш целия живот пред себе си, а аз имам само тоя жалък и похотлив съпруг.

Едно музикално училище на улица „Дипутасион“ се съгласило да наеме Софи като частна учителка по пиано и солфеж. По онова време минавало за проява на добър вкус момичетата от заможни семейства да бъдат обучавани в обществените изкуства и да разбират нещичко от салонна музика, тъй като на приемите полонезата се смятала за по-безопасна от разговора или спорната литература. Ето как Софи Каракс започнала своите рутинни посещения в подобни на дворци къщи, където неми като риби прислужници с колосани униформи я водели в музикалните салони. Там я чакали враждебните отрочета на индустриалната аристокрация, за да се присмиват на акцента й, на нейната плахост и на слугинския й статус; това, че умеела да чете ноти, нищо не променяло. С времето се научила да се концентрира върху онази нищожно малка част ученици, които били нещо повече от парфюмирани вредители, и да забравя за останалите.

Някъде по това време Софи се запознала с един млад шапкар (защото така обичал да се представя той, обзет от професионална гордост). Казвал се Антони Фортуни и явно бил твърдо решен да я ухажва, независимо на каква цена. Антони Фортуни, към когото Софи изпитвала сърдечно приятелско чувство и нищо повече, не закъснял да й предложи брак — предложение, което тя отхвърлила, и продължила да отхвърля дузина пъти месечно. Всеки път, когато се разделяли, Софи се надявала да не го види повече, защото не искала да го наранява. Шапкарят, глух за отказите й, неспирно се хвърлял в атака, като я канел ту на танци, ту на разходка или на закуска с горещ шоколад и бишкоти на улица „Кануда“. Сам-сама в Барселона, Софи трудно можела да устои на неговия ентусиазъм, на компанията и предаността му. Стигало й само да погледне Антони Фортуни, за да разбере, че никога не би могла да го обикне — поне не така, както сънувала, че ще се влюби някой ден. В същото време трудно можела да отхвърли собствения си образ, който виждала отразен във възхитените очи на шапкаря. Единствено в тях съзирала онази Софи, която й се искало да бъде.

И така, било от копнеж, било от слабост, Софи продължила да си играе с ухажването на шапкаря, като вярвала, че някой ден той ще се запознае с по-благоразположена девойка и ще поеме курс в по-обещаваща посока. Междувременно чувството, че е желана и ценена, й стигало, за да потуши самотата и носталгията по онова, което била оставила зад себе си. Двамата с Антони се виждали в неделните дни, след литургия. Останалата част от седмицата била посветена на уроците по музика. Любимата й ученичка била забележително талантлива девойка на име Ана Валс, дъщеря на преуспяващ фабрикант на текстилни машини, който натрупал богатството си, кажи-речи, от нищо, благодарение на огромни усилия и жертви, и то предимно чужди. Ана изразявала желание да стане велик композитор и свирела на Софи малки пиеси, които била композирала, имитирайки мотиви от Григ и Шуман, не без известно дарование. Господин Валс, макар и да бил убеден, че жените не могат да сътворят друго освен плетени чорапи и покривки за легло, гледал с добро око на музикалните занимания на дъщеря си, защото имал планове да я омъжи за някой наследник на добра фамилия. Фабрикантът знаел, че изисканите люде обичат да откриват необичайни качества у девойките на възраст за женене, освен покорството и плодовитостта на цъфтящата младост.

Именно в неговия дом Софи се запознала с един от най-големите благодетели и финансови кръстници на господин Валс: дон Рикардо Алдая, наследник на империята Алдая, който още тогава бил голямата бяла надежда на каталонската плутокрация в края на века. Няколко месеца по-рано дон Рикардо се бил оженил за богата наследница с ослепителна хубост и непроизносимо име — атрибути, които според мълвата тя действително притежавала, въпреки че младоженецът явно не откривал никаква хубост у нея и не си правел труда да споменава името й. Това бил съюз на фамилии и банки, а не някаква романтична детинщина, казвал господин Валс, за когото било пределно ясно, че креватът е едно нещо, а главата — съвсем друго.

На Софи й стигало да размени един поглед с дон Рикардо, за да разбере, че е обречена. Алдая имал вълчи очи, гладни и пронизващи; очите на човек, който си проправял път безогледно и знаел къде да нанесе смъртоносния удар. Той бавно целунал ръката й, галейки с устни кокалчетата на пръстите й. За разлика от шапкаря, който излъчвал вежливост и топло увлечение, от дон Рикардо струяла жестокост и сила. Кучешката му усмивка ясно показвала, че можел да прочете мислите и желанията на Софи и ги намирал за смехотворни. Към него тя изпитала онова немощно презрение, което будят у нас нещата, които несъзнателно желаем повече от всичко. Казала си, че повече няма да го вижда, че ако трябва, дори ще престане да дава уроци на любимата си ученичка, само и само да избегне нови срещи с дон Рикардо Алдая. За пръв път в живота си усещала ужаса от собствената си животинска природа, която долавяла под кожата си, ужаса на плячката, разпознала хищника, пременен в изящен ленен костюм. Всички тези мисли прекосили ума й за няколко секунди, докато скалъпила нескопосано извинение да напусне стаята — за изумление на господин Валс, за бурно забавление на Алдая и за отчаяние на малката Ана, която разбирала хората по-добре от музиката и проумяла, че безвъзвратно е изгубила учителката си.

Седмица по-късно Софи заварила дон Рикардо Алдая да я чака пред вратите на музикалното училище на улица „Дипутасион“, като пушел и разлиствал вестник. Разменили само един поглед и той, без да каже дума, я отвел в някаква сграда на две пресечки оттам. Сградата била нова и още необитаема. Качили се на първия етаж. Дон Рикардо отворил вратата и направил път на Софи да мине. Тя влязла в апартамента — лабиринт от коридори и галерии, от голи стени и невидими тавани. Нямало мебели, картини, лампи, изобщо никакви вещи, които можели да определят това пространство като дом. Дон Рикардо Алдая затворил вратата и двамата се погледнали.

— Цяла седмица не съм престанал да мисля за теб. Кажи ми, че не си направила същото, и ще те оставя да си идеш и повече няма да ме видиш — казал Рикардо.

Софи поклатила глава.

Техните потайни срещи продължили деветдесет и шест дена. Виждали се следобед, винаги в онзи празен апартамент на ъгъла на „Дипутасион“ и Рамбла де Каталуня. Вторник и четвъртък, в три часа. Срещите им никога не траели повече от час. Понякога Софи се застоявала там сама, щом Алдая си тръгнел, като плачела или треперела в един ъгъл на спалнята. А когато дойдела неделята, Софи отчаяно търсела да зърне в очите на шапкаря следи от онази жена, която постепенно се изгубвала, копнеейки едновременно за преданост и за измама. Шапкарят не виждал следите по кожата й, нито порязванията и изгарянията, с които било осеяно тялото й. Шапкарят не виждал отчаянието в нейната усмивка, в покорството й. Шапкарят не виждал нищо. Навярно поради това накрая приела предложението му за женитба. Тогава вече усещала, че носи в утробата си детето на Алдая, но се бояла да му каже почти толкова, колкото се бояла да не го изгуби. Отново Алдая бил този, който видял у Софи онова, което тя не била в състояние да признае. Дал й петстотин песети, един адрес на улица „Платерия“ и й наредил да се отърве от бебето. Софи отказала, при което дон Рикардо Алдая я заудрял, докато от ушите й потекла кръв, и заплашил, че ще заповяда да я убият, ако дръзне да спомене за срещите им или да твърди, че детето е негово. Когато Софи казала на шапкаря, че някакви бандити са я нападнали на Пласа дел Пино, той й повярвал. Когато му казала, че иска да стане негова съпруга, той пак й повярвал. В деня на венчавката някой по погрешка пратил в църквата голям погребален венец. Всички посрещнали с нервен смях това явно объркване на цветаря. Всички освен Софи, която отлично знаела, че дон Рикардо Алдая не я е забравил в сватбения й ден.