Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Гробището на забравените книги (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La sombra del viento, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 105 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
ventcis (2014)

Издание:

Карлос Руис Сафон. Сянката на вятъра

Испанска. Първо издание

Издателство „Изток-Запад“, 2007

Коректор: Сенка Симеонова

Компютърна обработка: Румен Хараламбиев

Оформление на корицата: Емил Трайков

ISBN: 978–954–321–309–2

 

Формат: 16/60/90

Обем: 57,5 п.к.

Дадена за печат: март 2007

Излязла от печат: март 2007

Предпечат и печат: „Изток-Запад“

История

  1. — Добавяне

15

Магазинът за шапки „Фортуни“, или каквото бе останало от него, крееше в подножието на една тясна, жалка наглед, почерняла от сажди сграда на Ронда де Сан Антонио, близо до Пласа де Гоя. Буквите, гравирани на зацапаното стъкло, още се четяха, а на фасадата все така се поклащаше табела във формата на бомбе, която обещаваше модели, направени по мярка, както и последните парижки новости. Вратата бе обезопасена с катинар, който явно не бе докосван поне от десет години. Залепих чело на стъклото, като се опитвах да зърна нещо в мрачния интериор.

— Ако сте дошли за наема, закъснели сте — рече един глас зад гърба ми. — Управителят на сградата вече си е отишъл.

Жената, която ми говореше, навярно бе около шейсетте и носеше националната униформа, типична за набожните вдовици. Чифт ролки за коса се подаваха изпод розовата кърпа на главата й, а подплатените й пантофи бяха в тон с дългите до коляното чорапи с телесен цвят. Предположих, че е портиерката на кооперацията.

— Под наем ли се дава магазинът? — попитах.

— Не сте ли дошли за това?

— По принцип не, ама знае ли човек, може и да проявя интерес.

Портиерката се навъси, като явно се опитваше да реши дали съм случаен бърборко или все пак заслужавам някакво доверие. Лепнах на лицето си най-ангелската от всичките си усмивки.

— Отдавна ли е затворен магазинът?

— Поне от дванайсет години, откак умря старецът.

— Господин Фортуни? Познавахте ли го?

— От четирийсет и осем години съм тук, млади човече.

— Тогава навярно сте познавали и сина на господин Фортуни.

— Жулиан? Ама разбира се.

Извадих от джоба си обгорената снимка и й я показах.

— Бихте ли могли да ми кажете дали младежът, който се вижда на тази снимка, е Жулиан Каракс?

Жената ме изгледа с известно недоверие. Взе фотографията и се вторачи в нея.

— Познавате ли го?

— Каракс беше моминското име на майка му — обясни портиерката с леко неодобрение. — Да, това е Жулиан. Спомням си го съвсем русичък, само че тук, на снимката, косата му изглежда по-тъмна.

— Ще можете ли да ми кажете кое е момичето до него?

— А кой пита?

— Прощавайте, казвам се Даниел Семпере. Опитвам се да науча нещо за господин Каракс, за Жулиан.

— Жулиан замина за Париж някъде през 1918-та или ’19-та година. Нали разбирате, баща му искаше да го прати в армията. Мисля, че майката го взе със себе си, за да го отърве от тая работа, горкичкия. Тук остана само господин Фортуни, горе в мансардата.

— Имате ли представа дали Жулиан някога се е връщал в Барселона?

Портиерката ме изгледа мълчаливо.

— Ама вие не знаете ли? Жулиан умря в Париж още същата година.

— Моля?

— Казвам ви, че Жулиан почина. В Париж, малко след пристигането си. По-добре да беше отишъл в армията.

— А мога ли да попитам откъде знаете това?

— Ами от баща му, откъде иначе?

Кимнах бавно.

— Разбирам. А той каза ли ви от какво е починал синът му?

— Да си призная, от стареца не научих никакви подробности. Един ден, малко след заминаването на Жулиан, пристигна писмо за него и когато споменах пред баща му, той каза, че синът му е умрял и ако пристигне нещо друго за него, направо да го хвърля. Защо ме гледате така?

— Господин Фортуни ви е излъгал. Жулиан не е умрял през 1919 г.

— Ама какво говорите?

— Жулиан е живял в Париж поне до 1935 г., след което се е върнал в Барселона.

Лицето на портиерката грейна.

— Значи е тук, в Барселона? Къде?

Кимнах, като се надявах да я насърча да ми разкаже повече.

— Света Богородице… Как ме зарадвахте само, ако наистина е жив де, защото беше много обичливо дете, малко странно и доста занесено, да, ама имаше нещо у него, което направо ти грабваше сърцето. Никакъв войник нямаше да излезе от него, то си личеше отдалече. Моята Исабелита страшно го харесваше. Представете си, по едно време даже си мислех, че ще вземат да се оженят — ех, детска му работа… Може ли пак да видя снимката?

Подадох й фотографията отново. Портиерката се взираше в нея, сякаш бе някакъв талисман, билет за връщане в годините на младостта й.

— Не е за вярване, сякаш се е завърнал тук ей сегичка… а оня проклетник да разправя, че бил умрял! Е, открай време си има такива хора — нали всичко трябва да има на тоя свят. И какво е станало с Жулиан в Париж? Сигурно е забогатял. Винаги ми се е струвало, че ще се замогне някой ден.

— Е, не съвсем. Станал е писател.

— Писал е разкази?

— Да, нещо подобно. Романи.

— За радиото ли? Ех, че хубаво. Знаете ли, хич не съм учудена. От мъничък все разправяше разни истории на хлапетиите в квартала. Понякога през лятото моята Исабелита и братовчедките й се качваха нощем горе на терасата, за да го слушат. Казваха, че никога не повтаря една и съща история два пъти. Вярно, че все ги измисляше едни такива, за мъртъвци и духове. Нали ви рекох, че си беше малко странно дете. Ама с баща като неговия по-странното е, че не беше напълно смахнат. Нищо чудно, че жена му накрая го остави, защото той хич не беше стока. Вижте сега, аз никога не си пъхам носа в чуждите работи, не съм от тия, дето връзват кусур на хората. Тоя мъж обаче не беше свестен. В една кооперация нищо не остава скрито-покрито. Той я биеше, знаете ли? Вечно се чуваха викове от техния апартамент и неведнъж се налагаше да идва полицията. Разбирам, че мъжът понякога трябва да побийва жена си, за да я накара да го уважава, не казвам, че не бива; много курвета има на тоя свят и младите момичета вече не ги възпитават като едно време. Ама на тоя му беше кеф да я пердаши за щяло и нещяло, нали ме разбирате? Бедната жена имаше само една приятелка, младо момиче на име Висентета, което живееше в апартамент 2 на четвъртия етаж. Понякога отиваше при Висентета, горката, само и само да избяга от побоищата на мъжа си. И й разправяше едни неща…

— Какви например?

Портиерката доби поверително изражение, като повдигна едната си вежда и се огледа предпазливо наоколо.

— Например, че детето не било на шапкаря.

— Кой, Жулиан? Искате да кажете, че Жулиан не е бил син на господин Фортуни?

— Така е казала французойката на Висентета, може би от озлобление или пък Бог знае защо. Момичето ми го разправи години по-късно, когато те вече не живееха тук.

— В такъв случай кой е бил истинският баща на Жулиан?

— Това французойката никога не й казала. Може и на нея самата да не й е било ясно, нали ги знаете какви са чужденците.

— Мислите ли, че затова я е биел мъжът й?

— Кой знае? Три пъти се наложи да я взимат в болница, представяте ли си, три пъти. А онази свиня имаше наглостта да разправя наляво и надясно, че сама си била виновна, че била пияница и от много къркане все падала из къщи и се удряла. На мен обаче не ми минават такива! Той вечно имаше разправии с всички съседи. Веднъж се оплака в полицията, че покойният ми съпруг, мир на праха му, откраднал от магазина му. Да, той си въобразяваше, че всички от Мурсия[1] са крадци и безделници, а ние сме от Убеда[2], представете си само…

— Споменахте ли, че ви е познато момичето, което се вижда до Жулиан на снимката?

Портиерката отново се съсредоточи върху изображението.

— Никога не съм я виждала. Много е хубавка.

— От снимката човек може да помисли, че са били сгодени — загатнах аз, за да я накарам да размърда паметта си.

Тя ми върна фотографията, като клатеше глава.

— Аз от снимки не разбирам. Доколкото зная, Жулиан нямаше приятелка, но и да е имал, на мен ли щеше да каже? Какви усилия ми струваше да разбера, че моята Исабелита се е забъркала с него… вие, младите, никога нищо не разправяте. А пък ние, старците, не знаем как да млъкнем.

— А спомняте ли си неговите приятели, някой по-специален, които да е идвал насам?

Жената сви рамене.

— Ех, много време мина оттогава. Пък и през последните години Жулиан, знаете ли, почти не се свърташе тук. Беше се сприятелил в училище с едно момче от много добро семейство — Алдая. Голяма работа бяха те! Сега вече никой не ги споменава, ама по онова време за тях се говореше като за кралското семейство. Много пари, много нещо. Това го знам, защото понякога изпращаха кола да вземе Жулиан. Ех, каква кола, да бяхте я видели! Такава и Франко няма, казвам ви. С шофьор и цялата лъскава. Моят Пако, който разбираше от коли, казваше, че била ролсрой или нещо такова. Абе биваше си я, дума да няма.

— Спомняте ли си малкото име на този приятел на Жулиан?

— Вижте, с фамилия като Алдая не ти трябват малки имена, ако разбирате какво искам да кажа. Спомням си и едно друго момче, малко вятърничаво, Микел му викаха. Мисля, че и той му беше съученик. Само не ме питайте за фамилията или как е изглеждал.

Разговорът ни като че ли бе стигнал до мъртва точка и се боях, че портиерката ще почне да губи интерес. Реших да последвам едно хрумване.

— Живее ли сега някой в апартамента на Фортуни?

— Не. Старецът умря, без да остави завещание, а жена му, доколкото зная, още си е в Буенос Айрес — не дойде даже за погребението.

— Защо пък Буенос Айрес?

— Защото не можа да избяга още по-далеч от него, мен ако питате. Не я упреквам, честно. Остави всичко в ръцете на един адвокат, много странен тип. Аз не съм го виждала никога, но дъщеря ми Исабелита, която живее на петия етаж, точно под тях, разправя, че понякога идва нощем — нали има ключ — и ходи из апартамента часове наред, а после си отива. Веднъж даже ми каза, че чула нещо като тракане на женски токчета. Та какво да ви кажа…

— Може да са били кокили — предположих.

Портиерката ме изгледа неразбиращо. За нея темата очевидно беше много сериозна.

— И през всичките тия години никой друг не е посещавал апартамента?

— Веднъж се появи един много зловещ тип, от тия, дето все ти се хилят насреща — весел уж, ама отдалече си личи що за стока е. Каза, че бил от Криминалния отряд. Искаше да види жилището.

— А обясни ли защо?

Портиерката поклати глава.

— Спомняте ли си името му?

— Инспектор не-знам-си-кой. Дори не повярвах, че е полицай. Цялата работа намирисваше, нали ме разбирате. Явно ставаше дума за нещо лично. Разкарах го, като му казах, че нямам ключ от апартамента и ако иска нещо, да се обърне към адвоката. Рече ми, че щял да дойде пак, но оттогава не съм го видяла наоколо. Много му здраве!

— А случайно да знаете името и адреса на оня адвокат?

— За тия неща ще трябва да питате управителя на сградата, господин Молинс. Кантората му е съвсем наблизо, на „Флоридабланка“ № 28, на мецанина. Кажете му, че ви праща госпожа Аурора, на вашите услуги.

— Много ви благодаря. И тъй, госпожо Аурора, значи жилището на Фортуни в момента е празно?

— Празно не е, защото никой не е изнесъл нищо през всичките тия години, откак старецът умря. Понякога даже се носи воня оттам. Според мен има плъхове и какво ли не, помнете ми думата.

— Мислите ли, че ще бъде възможно да хвърлим един поглед? Може би ще намерим нещо, което да ни подскаже какво всъщност се е случило с Жулиан…

— Ах, аз не мога да направя това. Трябва да се обърнете към господин Молинс, той отговаря за тия неща.

Усмихнах й се лукаво.

— Но вие сигурно имате сериен ключ, макар и да сте казали на оня тип, че нямате… Само не ми разправяйте, че не умирате от любопитство да разберете какво има вътре.

Доня Аурора ме погледна изкосо.

— Ама и вие сте един дявол!

Вратата поддаде като каменна плоча на гробница, с рязък стон, изпускайки навън развален, зловонен въздух. Бутнах входната врата навътре и пред мен се разкри коридор, който тънеше в мрак. Миришеше на спарено и влага. Спирали от мръсотия и прах висяха от ъглите на тавана като побелели коси. Изпочупените плочки на пода бяха покрити с нещо, което изглеждаше като слой пепел. Забелязах и нещо, подобно на следи от стъпки, които водеха към вътрешността на апартамента.

— Света Богородице — измърмори портиерката. — Че тук е по-мръсно и от курник!

— Ако предпочитате, мога да вляза и сам — предложих аз.

— Да, ще ви се. Хайде, вървете напред, а аз след вас.

Затворихме вратата зад нас и за миг, докато очите ни посвикнат с полумрака, останахме неподвижни на прага. Чувах неспокойното дишане на портиерката и долавях киселата миризма на пот, която се излъчваше от нея. Чувствах се като осквернител на гробове с душа, отровена от алчност и копнеж.

— Хей, какъв е тоя шум? — тревожно попита жената.

Нещо пърхаше в мрака, обезпокоено от присъствието ни. Стори ми се, че съзирам някаква бледа форма, която трепкаше в дъното на коридора.

— Гълъби — рекох. — Навярно са се вмъкнали през някой счупен прозорец и са си свили гнездо тук.

— Ех, хич не ги понасям тия противни птици — каза портиерката. — А как дрискат само!

— Успокойте се, доня Аурора, те нападат само когато са гладни.

Направихме още няколко крачки до края на коридора и стигнахме до трапезария, която гледаше към балкона. Виждаха се само очертанията на една разнебитена маса с опърпана покривка, която приличаше по-скоро на саван. На бдение стояха четири стола и два потънали в мръсотия остъклени шкафа, които пазеха посудата, колекция от чаши и един сервиз за чай. В единия ъгъл все още се мъдреше старото пианино на майката на Каракс. Клавишите бяха почернели, а сглобките едва се виждаха под слоя прах. Точно пред балкона мътнееше едно кресло с раирано покривало. На масичката за кафе до него почиваха очила за четене и една библия с подвързия от бледа кожа и позлатени краища, от онези, които на времето са се подарявали по случай първото причастие. Все още пазеше алената си лентичка за отбелязване на страницата.

— Вижте, в това кресло намериха стареца умрял. Според доктора е престоял така два дена. Колко тъжно е да си отидеш тъй, сам като куче. Вярно, че той си го просеше, ама все пак ми е жал.

Приближих се до креслото, в което господин Фортуни бе намерил края си. До библията имаше малка кутия с черно-бели снимки, стари портрети от фотографско студио. Коленичих да ги разгледам, почти не се решавах да ги пипна. Струваше ми се, че осквернявам спомените на един нещастен човек, ала любопитството ми все пак взе връх. На първия отпечатък се виждаше млада двойка с дете на не повече от четири години. Познах го по очите.

— А, ето ги и тях. Господин Фортуни като млад и тя с него…

— Жулиан нямаше ли братя и сестри?

Портиерката сви рамене с въздишка.

— Тука се носеха приказки, че веднъж пометнала от побоите на мъжа си, ама аз нищо не знам. Хората обичат да си чешат езиците, да си кажем право. Веднъж обаче Жулиан разправил на хлапетата в сградата, че имал сестра, която само той можел да види, че излизала от огледалата, сякаш била от пара и живеела със самия Сатана в дворец на дъното на едно езеро. Моята Исабелита цял месец след това сънуваше кошмари. В това момче наистина понякога имаше нещо нездраво.

Хвърлих бегъл поглед на кухнята. Стъклото на един малък прозорец, който гледаше към вътрешния двор, беше счупено и се чуваше как от другата страна гълъбите пляскат с криле, тревожно и враждебно.

— Всички апартаменти ли имат такова разположение? — попитах аз.

— Онези, които гледат към улицата, да, ама този е малко по-различен, защото е мансарда — обясни портиерката. — Тук са кухнята и пералното помещение, които гледат към двора. Покрай този коридор има три стаи и в дъното една баня. Когато са хубаво подредени, тия жилища изглеждат много добре, направо няма да повярвате. Това тук прилича на апартамента на моята Исабелита, само дето в момента изглежда като гроб.

— Знаете ли коя беше стаята на Жулиан?

— Първата врата е на главната спалня. Втората е на една по-малка стая. Тази ще да е, според мен.

Тръгнах по коридора. Боята по стените се лющеше на парцали. Вратата на банята в дъното беше открехната. Едно лице ме наблюдаваше от огледалото. Може да е било моето или пък на сестрата, която живеела в огледалата на апартамента. Опитах се да отворя втората врата.

— Заключена е — казах.

Портиерката смаяно ме изгледа.

— Тези врати нямат ключалки — промълви тя.

— Тази тук има.

— Ами навярно старецът е наредил да я поставят, защото в другите апартаменти…

Погледнах надолу и забелязах, че следата от стъпки в прахта водеше до заключената врата.

— Някой е влизал в стаята — рекох. — И то наскоро.

— Не ме плашете! — възкликна портиерката.

Приближих се до другата врата. Тя нямаше ключалка и когато я побутнах, поддаде с ръждив стон. В средата на стаята почиваше един стар и неоправен креват с балдахин. Чаршафите бяха пожълтели като савани. Над леглото се мъдреше разпятие. Имаше и скрин с малко огледало, леген, кана и стол. До стената стоеше шкаф с открехната вратичка. Заобиколих кревата, за да стигна до нощна масичка, покрита със стъкло, под което бяха пъхнати снимки на предшественици, погребални известия и лотарийни билети. Върху масичката бяха сложени гравирана дървена музикална кутия и джобен часовник със стрелки, замръзнали завинаги на пет и двайсет. Опитах се да навия музикалната кутия, но мелодията секна след шест ноти. Отворих чекмеджето на нощната масичка и намерих празен калъф за очила, нокторезачка, плоско джобно шишенце и медальон на Дева Мария от Лурд. Това бе всичко.

— Все някъде трябва да има ключ от онази стая — казах аз.

— Сигурно е при управителя. Вижте, май ще е най-добре да си вървим и…

Изведнъж погледът ми падна върху музикалната кутия. Повдигнах капака й и вътре открих позлатен ключ, който блокираше механизма. Взех го и музикалната кутия отново поде звънливата си песен. Разпознах една мелодия от Равел.

— Това трябва да е ключът — усмихнах се аз на портиерката.

— Чуйте, щом вратата е била заключена, значи си има някаква причина. Па макар и да е само от уважение към паметта на…

— Ако предпочитате, може да ме изчакате долу във вашия апартамент, доня Аурора.

— Ех, какъв сте дявол. Хайде, отворете я, че да мирясате най-сетне.

Бележки

[1] Област в Югоизточна Испания. — Бел.прев.

[2] Град в провинция Хаен, Андалусия. — Бел.прев.