Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (23)

22

В книжарницата още светеше, когато пресякох улицата пред витрината й. Мина ми през ум, че навярно баща ми е останал до късно, за да влезе в крак с кореспонденцията си, или пък си е търсел друго оправдание да ме чака буден и да изкопчи сведения за срещата ми с Беа. Зърнах един силует, който трупаше книги на купчина, и познах сухия и нервен профил на Фермин, потънал в дълбока концентрация. Почуках на стъклото с кокалчетата на пръстите си. Фермин надникна навън, приятно изненадан, и ми направи знак да вляза през задната врата.

— Още ли работите, Фермин? Вече е ужасно късно.

— Всъщност просто убивах времето, докато стане мой ред да отида при бедния дон Федерико. Наглеждаме го на смени с Елой, оня от оптиката. Така или иначе не спя много. Два-три часа в най-добрия случай. Ама и вие не оставате по-назад, Даниел. Вече минава полунощ, от което заключавам, че срещата ви с младата дама е имала бляскав успех.

Свих рамене.

— И аз не знам, честно казано — признах.

— Пуснахте ли й ръка?

— Не.

— Добър знак. Никога не се доверявайте на момичета, които веднага се оставят да ги опипват. Но още по-малко пък на онези, които имат нужда от свещеник, за да им даде одобрението си. Доброто филе, ако простите това плътско сравнение, не е нито препечено, нито сурово. Ако ви падне сгоден случай, възползвайте се, то се знае, не бъдете прекалено скромен. Ала ако търсите нещо сериозно, като моята връзка с Бернарда, помнете това златно правило.

— Сериозни ли са нещата при вас?

— Повече от сериозни. Духовни. Ами това девойче Беатрис? Веднага се вижда, че е момиче за милиони, но тук въпросът е: дали е от тези, дето те карат да се влюбиш, или от тези, дето само предизвикват трепет във вътрешностите?

— Нямам ни най-малка представа — отвърнах. — И двете, бих казал.

— Вижте, Даниел, тая работа е като стомашното неразположение. Усещате ли нещо тук горе, в стомаха, сякаш сте глътнали тухла? Или по-скоро едно общо затопляне, като че имате треска?

— Прилича по-скоро на това с тухлата — рекох аз, макар че не отхвърлях изцяло и треската.

— Значи работата е сериозна. Бог да ни е на помощ! Хайде, седнете и ще ви направя липов чай.

Седнахме край масата в задната стая, заобиколени от тишина и книги. Градът бе заспал и книжарницата напомняше кораб, който дрейфуваше в океан от покой и сенки. Фермин ми подаде една димяща чаша и ми се усмихна донякъде смутено. Явно някаква мисъл го глождеше.

— Мога ли да ви задам един личен въпрос, Даниел?

— Разбира се.

— Моля ви да ми отговорите напълно искрено — рече той пресипнало. — Мислите ли, че някога бих могъл да бъда баща?

Навярно отгатна обърканото ми изражение и побърза да добави:

— Нямам предвид биологичен баща — ако и да изглеждам малко хилав, по Божия милост провидението ме е дарило с мъжка сила и мощ на бик. Говоря за друг тип баща. Добър баща, ако разбирате какво искам да кажа.

— Добър баща?

— Да. Като вашия. Човек с ум, сърце и душа. Човек, който умее да изслушва, да насочва и да уважава едно дете, а не само да удави собствените си недостатъци в него. Някой, когото едно дете не само да обича поради това, че му е баща, но и комуто да се възхищава като личност. Някой, комуто то би пожелало да прилича.

— Защо ме питате това, Фермин? Мислех, че не вярвате в брака и семейството. Хомотът и всичко останало, не помните ли?

Фермин кимна.

— Вижте, това е работа за аматьори. Бракът и семейството са онова, в което ние ги превръщаме. Иначе са просто развъдник на лицемерието. Боклук и празни приказки. Но ако има истинска любов, такава, за която човек не дърдори наляво и надясно, такава, която се чувства и изживява…

— Фермин, вие май сте станали нов човек.

— Така е. Бернарда ме накара да пожелая да стана по-добър, отколкото съм.

— Но защо?

— За да съм достоен за нея. Това няма да го разберете сега, защото сте млад. С времето обаче ще видите, че понякога от значение е не какво дава човек, а от какво се отказва. С Бернарда разговаряхме дълго. Тя си е майчица по душа, нали си я знаете. Не го казва, но според мен най-голямото щастие, което би могла да изпита в тоя живот, е да стане майка. А за мен тази жена е по-сладка от праскова в захарен сироп. Достатъчно е да ви кажа, че заради нея съм способен да вляза в църква след трийсет и две години клерикално въздържание и да рецитирам псалмите на св. Серафим или там каквото е нужно.

— Не се ли изхвърляте малко, Фермин? Та вие едва я познавате…

— Чуйте, Даниел, на моите години човек или вижда нещата съвършено ясно, или съвсем се е прецакал. Три-четири неща има на тоя свят, заради които си струва да се живее; останалото е боклук. Много глупости съм вършил и сега вече зная, че единственото, което искам, е да направя Бернарда щастлива и някой ден да умра в ръцете й. Виждате ли, искам пак да стана порядъчен човек. Не заради мен — на мен уважението на тоя маймунски хор, който наричаме човечество, ми е през оная работа — а заради нея. Защото Бернарда вярва в тия работи — в сапунените сериали по радиото, в свещениците, в порядъчността и в Девата от Лурд. Тя си е такава и аз я обичам каквато е, обичам всяко от ония косъмчета, дето й никнат по брадичката. И затова ми се ще да бъда някой, с когото тя би могла да се гордее. Искам да си мисли: ех, какъв страхотен мъжага е моят Фермин, също като Кари Грант, Хемингуей или Манолете^[1].

Скръстих ръце, преценявайки ситуацията.

— Говорихте ли вече с нея? За тая работа с детето?

— Не, за Бога. За какъв ме вземате? Да не мислите, че ходя по света и разправям на жените, че искам да им направя бебе? И не че не ми се ще; ето, на тая глупачка Мерседитас още сегичка бих могъл да й направя тризнаци и да се чувствам на седмото небе, ама…

— Казахте ли на Бернарда, че искате да създадете семейство?

— Тия неща не е нужно да се казват, Даниел. Те се изписват на лицето.

Кимнах.

— Ами тогава, ако мнението ми е от значение, сигурен съм, че ще бъдете страхотен баща и съпруг. И тъкмо защото не вярвате в тия работи, никога няма да се отнасяте формално към тях.

Лицето му се разтопи от щастие.

— Сериозно ли говорите?

— Разбира се.

— Камък ми свалихте от сърцето. Само като си спомня моя баща и като си помисля, че бих могъл да бъда за някого това, което той бе за мен, ми се приисква да се стерилизирам.

— Хич не се тревожете, Фермин. Пък и медицината едва ли разполага с метод, който би могъл да сломи вашата осеменителна мощ.

— И това е вярно — отсъди той. — Хайде, отивайте да почивате, не искам да ви задържам повече.

— Не ме задържате, Фермин. Имам чувството, че тази нощ изобщо няма да мигна.

— Сладка болка… Впрочем, помните ли онази пощенска кутия, която ми бяхте споменали?

— Успяхте ли да откриете нещо?

— Нали ви казах да оставите тая работа на мен. Днес следобед отидох до пощата и размених няколко думи с един стар познат, който работи там. П.к. 2321 е регистрирана на името на някой си Хосе Мария Рекехо, адвокат с кантора на улица „Леон XIII“. Позволих си да проверя адреса и никак не се изненадах от откритието, че не съществува, макар че това сигурно вече го знаете. Някой обаче от години събира кореспонденцията, адресирана до тази пощенска кутия. Знам това, защото някои от пратките пристигат от една брокерска къща препоръчани и за да ги вземе човек, трябва да подпише малка разписка и да представи лична карта.

— И кой е този човек? Някой от служителите на адвокат Рекехо? — попитах аз.

— Чак дотам не можах да разуча, но се съмнявам. Или се заблуждавам дълбоко, или въпросният Рекехо обитава същата плоскост на битието, където се намира и Девата от Фатима. Мога да ви кажа само името на човека, който прибира пощата: Нурия Монфорт.

Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.

— Нурия Монфорт? Сигурен ли сте, Фермин?

— Лично видях някои от разписките. На всички бяха отбелязани името и номерът на личната карта. Изражението ви на страдащ от морска болест ме кара да мисля, че това разкритие ви изненадва.

— И то не малко.

— А мога ли да попитам коя е въпросната Нурия Монфорт? Служителят, с когото разговарях, каза, че отлично си я спомня, защото отишла да прибере писмата преди две седмици и, според неговото безпристрастно мнение, била по-хубава от Венера Милоска и с по-стегнат бюст. Доверявам се на преценката му, защото преди войната беше преподавател по естетика, но понеже е и далечен братовчед на Ларго Кабальеро^[2], сега, естествено, работата му е да ближе марки от една песета…

— Днес бях с тази жена, в дома й — промълвих аз.

Фермин ме изгледа смаян.

— С Нурия Монфорт? Започвам да мисля, че съм се заблуждавал относно вас, Даниел. Та вие сте станали същински развратник.

— Не е каквото си мислите, Фермин.

— Е, вие губите от тая работа. Аз на вашите години бях като „Ел Молино“^[3] — изпълнения от сутрин до вечер.

Вгледах се в този мършав, костелив човечец с жълтеникаво лице, почти изцяло заето от огромния нос, и си дадох сметка, че той полека се превръщаше в най-добрия ми приятел.

— Мога ли да ви разкажа нещо, Фермин? Нещо, което от доста време ми се върти в главата.

— То се знае. Каквото и да е. Особено ако е непристойно и свързано с онова девойче.

За втори път през тази нощ се заех да разкажа историята на Жулиан Каракс и загадката на неговата смърт. Фермин ме слушаше извънредно внимателно, като си нахвърляше бележки в една тетрадка и от време на време ме прекъсваше, за да уточни някой детайл, чиято връзка с общата картина ми убягваше. Докато се слушах сам, осъзнавах с нарастваща яснота колко бели петна имаше в тази история. Неведнъж умът ми сякаш се изпразваше и мислите ми се объркваха, докато се мъчех да проумея защо ме бе излъгала Нурия Монфорт. Какво означаваше фактът, че именно тя години наред бе прибирала кореспонденцията, адресирана до кантора на несъществуващи адвокати, които уж отговаряли за апартамента на семейство Фортуни-Каракс на Ронда де Сан Антонио? Неусетно бях изрекъл съмненията си на глас.

— Засега няма как да разберем защо ви е излъгала тази жена — рече Фермин. — Но смело можем да предположим, че ако ви е излъгала в едно отношение, би могла да го стори — и навярно го е сторила — в много други.

Въздъхнах, напълно объркан.

— Какво предлагате, Фермин?

Фермин Ромеро де Торес въздъхна с дълбоко философско изражение.

— Ще ви кажа какво можем да направим. Тази неделя, ако ви е удобно, ще се отбием небрежно, уж между другото, в училище „Сан Габриел“ и ще поразпитаме за корените на приятелството между тоя Каракс и другото хлапе, богаташчето…

— Алдая.

— Ще видите, че аз към свещениците имам подход, ако ще да е само заради това, че изглеждам като разпътен монах. Малко ласкателства и в кърпа са ми вързани.

— Сигурен ли сте?

— И таз добра! Гарантирам ви, че ще се разпеят като Хора на момчетата от Монсерат.