Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (46)

1

Няма втори шансове в живота, освен за угризенията. Жулиан Каракс и аз се запознахме през есента на 1933 г. По онова време работех за издателя Жозеп Кабестани. Господин Кабестани го бе открил през 1927 г. при едно от своите „проучвателни“ пътувания до Париж. Жулиан си изкарваше прехраната, като свиреше на пиано в един локал следобедите, а пишеше нощем. Собственичката на заведението, някоя си Ирен Марсо, познаваше повечето парижки издатели и благодарение на нейните молби, услуги или заплахи за изобличение Жулиан Каракс бе успял да публикува няколко романа в различни издателства, всеки път с катастрофални комерсиални резултати. Кабестани се бе сдобил с изключителните права да издава творбите на Каракс в Испания и Южна Америка срещу смехотворна сума, която включваше и превода на оригиналите от френски на испански от самия автор. Издателят се надяваше да пласира приблизително по три хиляди бройки от всяко заглавие, но първите два романа, които публикува в Испания, се оказаха пълно фиаско: едва се продадоха по стотина екземпляра от всеки. Въпреки тези печални резултати на всеки две години получавахме от Жулиан нов ръкопис, който Кабестани приемаше без възражения, като твърдеше, че е подписал споразумение с автора, че печалбата не е всичко на тоя свят и че добрата литература трябва да се подкрепя.

Един ден, заинтригувана, го попитах защо продължава да публикува романите на Жулиан Каракс, щом му носят такива загуби. Вместо отговор Кабестани отиде до етажерката си, извади една от книгите на Жулиан и ме подкани да я прочета. Така и направих. Две седмици по-късно вече бях прочела всичките му романи. Този път въпросът ми беше как е възможно да продаваме толкова малко бройки от тях.

— Не зная — отвърна Кабестани. — Но ще продължим да правим опити.

Това ми се стори благороден, достоен за възхищение жест, който някак не се връзваше с образа на сребролюбец, а точно такава представа си бях изградила за господин Кабестани. Може би не бях го преценила правилно. Що се отнася до Каракс, той все повече ме интригуваше. Всичко свързано с него бе обгърнато в мистерия. Поне един-два пъти месечно някой се обаждаше да пита за адреса на Жулиан Каракс. Скоро си дадох сметка, че това е все един и същ човек, който се представяше под различни имена. Казвах му само онова, което и без друго можеше да се прочете на обложките на Жулиановите книги: че авторът живее в Париж. След известно време мъжът престана да се обажда. Аз обаче за всеки случай заличих адреса на Каракс от архивите на издателството. Бях единственият човек, който му пишеше, тъй че знаех адреса наизуст.

Месеци по-късно случайно попаднах на фактурите, които печатницата изпращаше на господин Кабестани. Когато ги прегледах, забелязах, че разноските по издаването на Жулиановите романи изцяло се покриваха не от нашата фирма, а от външен човек, чието име не бях чувала дотогава: Микел Молинер. Нещо повече, разходите по отпечатването и разпространението на творбите бяха значително по-ниски от сумата, за която бе издадена фактура на господин Молинер. Цифрите не лъжеха: издателството печелеше пари, като отпечатваше книги, които отиваха направо в склада. Нямах смелост да разнищвам финансовите нарушения на Кабестани. Боях се да не изгубя работата си. Задоволих се само да си препиша адреса, на който изпращахме фактурите на Микел Молинер — едно имение на улица „Пуертафериса“. Пазих този адрес месеци наред, докато събера кураж да го посетя. Накрая съвестта ми надделя и отидох в дома му, за да му кажа, че господин Кабестани го мами. Той се усмихна и отвърна, че вече знае.

— Всеки прави онова, което най-много му се удава.

Попитах го дали той е човекът, който тъй често се бе обаждал, за да разпитва за адреса на Каракс. Отвърна, че не е, и с угрижено изражение ме предупреди на никого да не давам адреса. Никога.

Микел Молинер бе същинска загадка. Живееше сам в подобно на пещера, почти порутено имение, което бе част от наследството от баща му — индустриалец, забогатял от производство на оръжия и, както се говореше, от разпалване на войни. Микел далеч не живееше в разкош — напротив, водеше почти монашеско съществуване. Основното му занимание бе да пръска бащините пари, които смяташе за изцапани с кръв, за реставрирането на музеи, катедрали, училища, библиотеки и болници, както и за да осигури публикуването на творбите на приятеля си от детинство, Жулиан Каракс, в родния му град.

— Имам пари в излишък, но не ми достигат приятели като Жулиан — това бе единственото му обяснение.

Почти не поддържаше връзки с братята си или с останалите членове на семейството, за които говореше като за чужди хора. Не се бе женил и рядко напускаше пределите на имението си, от което обитаваше само горния етаж. Там бе устроил своя кабинет, където работеше трескаво — пишеше статии и колонки за различни вестници и списания в Мадрид и Барселона, превеждаше технически текстове от немски и френски, редактираше енциклопедии и учебници… Микел Молинер страдаше от онази болест на хората, които се чувстват виновни, когато не работят, и въпреки че се отнасяше с уважение и даже завист към чуждото безделие, той самият бягаше от леността като от чума. Вместо да се перчи с трудовата си етика, често се шегуваше с натрапчивата си действеност и я описваше като незначителна форма на страхливост.

— Докато работиш, не ти се налага да гледаш живота в очите.

Постепенно, без да си даваме сметка, станахме добри приятели. Приличахме си по много неща, може би даже прекалено. Микел ми говореше за книги, за любимия си доктор Фройд, за музика, но най-вече за стария си приятел Жулиан. Виждахме се почти всяка седмица. Той ми разправяше истории от времето, когато двамата учели в „Сан Габриел“. Пазеше сбирка от стари фотографии и разкази, писани от Жулиан като юноша. Микел обожаваше приятеля си и чрез неговите думи и спомени аз опознах Жулиан, създадох си образ в негово отсъствие. Година след като се запознахме, Микел Молинер ми призна, че се е влюбил в мен. Не исках да го нараня, но нямах желание и да го мамя. Невъзможно бе да измамиш Микел. Казах му, че много го ценя, че се е превърнал в най-добрия ми приятел, но не съм влюбена в него. Той отвърна, че вече е наясно с това.

— Влюбена си в Жулиан, само дето още не го знаеш.

През август 1933 г. Жулиан ми писа, за да ми съобщи, че почти е приключил ръкописа на един нов роман, озаглавен „Човекът, който ограбваше катедрали“. Кабестани имаше няколко договора с издателство „Галимар“, които трябваше да бъдат подновени през септември. От няколко седмици бе скован от силен пристъп на подагра и — като награда за всеотдайната ми работа — реши аз да пътувам до Франция вместо него, за да уредя новите договори. Същевременно можех да посетя Жулиан и да взема новата му творба. Писах на Жулиан, за да го известя за визитата си, планирана за средата на септември, и да го помоля да ми препоръча някой скромен хотел на достъпна цена. Той ми писа в отговор, че мога да отседна в дома му, непретенциозно жилище в квартал Сен-Жермен, и да си запазя парите за хотела за други разходи. В деня, преди да замина, посетих Микел, за да го питам дали има някакво съобщение, което бих могла да предам на Жулиан. След дълго колебание ми каза, че няма.

За пръв път видях Жулиан лично на гара Аустерлиц. Есента неусетно се бе промъкнала в Париж и гарата бе потопена в гъста мъгла. Стоях на перона и чаках, докато другите пътници си проправяха път към изхода. Скоро останах сама и тогава видях при входа за перона един мъж с черно палто, който ме наблюдаваше през дима от цигарата си. През целия път често се бях питала как ще позная Жулиан. Неговите снимки, които бях виждала в колекцията на Микел Молинер, бяха най-малко отпреди тринайсет или четиринайсет години. Огледах перона от единия край до другия. Нямаше никой освен онази фигура и мен. Забелязах, че мъжът също ме гледа с известно любопитство — може би и той като мен чакаше друг. Нямаше как да е той. Според данните, с които разполагах, Жулиан по това време трябваше да е на трийсет и две, а този мъж ми се видя по-възрастен. Имаше прошарени коси, а изражението му издаваше тъга или умора. Прекалено блед и прекалено слаб — но може би ми изглеждаше така просто заради мъглата и изнурителното пътуване. Бях се научила да си го представям в юношеска възраст. Приближих се предпазливо до непознатия и го погледнах в очите.

— Жулиан?

Той ми се усмихна и кимна. Жулиан Каракс имаше най-обаятелната усмивка на света. Това бе единственото, което бе останало от него.

Жулиан живееше в една мансарда в квартал Сен-Жермен. Жилището се свеждаше до две стаи: всекидневна с миниатюрна кухня и балкон, от който се виждаха кулите на Нотр-Дам, стърчащи над джунгла от покриви и мъгла, и спалня без прозорци с едно-единствено легло. Банята се намираше в дъното на коридора на долния етаж и той я споделяше с останалите си съседи. Целият апартамент бе по-малък от кабинета на господин Кабестани. Жулиан го бе почистил най-старателно и бе подготвил всичко, за да ме посрещне семпло, но прилично. Престорих се на очарована от жилището, което все още миришеше на дезинфектант и восък за мебели, използвани от Жулиан по-скоро с усърдие, отколкото с умение. Чаршафите на леглото изглеждаха чисто нови и ми се стори, че са щампосани с дракони и замъци. Детски чаршафи. Жулиан се извини с думите, че ги е купил на извънредно ниска цена, но затова пък били първо качество. Чаршафите, които не били щампосани, стрували двойно повече, обясни той, а били по-скучни.

Във всекидневната имаше старо дървено бюро, обърнато така, че да гледа към кулите на катедралата. Върху него лежаха пишещата машина „Ъндърууд“, купена с аванс от Кабестани, и две купчинки листа — едните бели, другите — изписани и от двете страни. Жулиан делеше мансардата с огромен бял котарак, който наричаше Курц. Животното ме наблюдаваше подозрително, сгушено в нозете на своя стопанин, като ближеше лапите си. Преброих два стола, една закачалка и малко други вещи. Останалото бяха книги. Стените от пода до тавана бяха покрити с книги в две редици. Докато оглеждах мястото, Жулиан въздъхна.

— Има един хотел на две улици оттук — чист, с достъпна цена и добро име. Позволих си да направя резервация…

Зачудих се дали да не приема това предложение, но се боях да не го обидя.

— Тук ще се чувствам отлично, стига да не безпокоя теб или Курц.

Курц и Жулиан се спогледаха. Стопанинът поклати глава и котаракът имитира жеста му. Дотогава не бях забелязала колко много си приличаха. Жулиан настоя да ми отстъпи спалнята. Заяви, че почти не спял и щял да се настани във всекидневната на походно легло, взето назаем от неговия съсед господин Дарсийо — възрастен илюзионист, който гледал на ръка на млади дами в замяна на целувка. Тази първа нощ спах непробудно, изтощена от пътуването. Събудих се призори и открих, че Жулиан е излязъл. Курц спеше върху пишещата машина на стопанина си и хъркаше като мастиф. Отидох до бюрото и видях ръкописа на новия роман, който бях дошла да взема.

Човекът, който ограбваше катедрали

На първата страница, както и на всички Жулианови романи, се четеше написаното на ръка посвещение:

На П

Изкушавах се да започна да чета. Тъкмо се готвех да вдигна втората страница, когато забелязах, че Курц ме наблюдава с ъгълчето на окото си. Поклатих отрицателно глава, както бях видяла да прави Жулиан. Котаракът поклати глава на свой ред и аз върнах страниците на мястото им. Междувременно се появи Жулиан, който носеше току-що изпечен хляб, термос с кафе и прясно сирене. Закусихме на балкона. Моят домакин говореше неспирно, но избягваше погледа ми. В светлината на утрото ми се видя като остаряло дете. Беше се избръснал и облякъл онова, което по всяка вероятност бе единствената му прилична дреха — кремав памучен костюм, наглед износен, но елегантен. Слушах го да разправя за мистериите на Нотр-Дам, за една призрачна гемия, която уж порела Сена нощем и събирала душите на отчаяни влюбени, сложили край на живота си в ледените води. Изслушах хиляда и една омайни истории, които съчиняваше в момента, само и само да ми попречи да му задавам въпроси. Гледах го мълчаливо и кимах, търсейки у него мъжа, написал книгите, които знаех почти наизуст, търсейки момчето, което Микел Молинер ми бе описвал толкова пъти.

— Колко дни ще останеш в Париж? — попита той.

Предполагах, че работата, която трябваше да свърша с „Галимар“, щеше да отнеме два-три дена. Първата ми уговорена среща беше още същия следобед. Казах му, че мисля да си взема няколко дни отпуска, за да опозная града, преди да се върна в Барселона.

— Париж изисква повече от два дена — рече Жулиан. — Този град не се вслушва в разума.

— Не разполагам с повече време, Жулиан. Господин Кабестани е щедър работодател, но всичко си има граници.

— Кабестани е истински пират, но дори и той знае, че Париж не може да се види за два дена, нито за два месеца, нито за две години.

— Не мога да остана две години в Париж, Жулиан.

Той ме изгледа продължително, без да каже нищо, после се усмихна.

— И защо не? Чака ли те някой?

Сделките с „Галимар“ и любезните посещения на неколцина издатели, с които Кабестани имаше договори, ми отнеха цели три дена, точно както бях предвидила. Жулиан ми бе назначил един гид и защитник — момче на име Ерве, което бе едва на тринайсет години и познаваше града на пръсти. Ерве ме придружаваше от врата на врата, поел грижата да ми посочи в кои кафенета да хапна нещо, кои улици да избягвам, кои гледки да видя. Чакаше ме с часове пред вратите на издателствата, без да изгуби неизменната си усмивка или да приеме някакъв бакшиш. Ерве говореше забавен завален испански, смесен с италиански и португалски нюанси.

— Синьоре Каракс вече платил молто бене за мой сервиз…

Доколкото успях да разбера, момчето бе сирак на една от дамите от заведението на Ирен Марсо, в чиято мансарда живееше. Жулиан го бе научил да чете, да пише и да свири на пиано. В неделните дни го водеше на театър или на концерт. Ерве боготвореше Жулиан и явно бе готов да стори всичко за него, дори и да ме заведе до края на света, ако станеше нужда. На третия ден, който прекарахме заедно, ме попита дали аз съм годеницата на синьоре Каракс. Отвърнах, че съм само една приятелка, която му гостува. Ерве сякаш се разочарова.

Жулиан бодърстваше почти всяка нощ, седнал на бюрото си с Курц в скута, като преглеждаше страници от романа си или просто се взираше в кулите на катедралата, които се очертаваха в далечината. Една нощ и аз не можах да заспя заради дъжда, който тропаше по покрива, и отидох във всекидневната. Гледахме се, без да кажем нищо, накрая Жулиан ми предложи цигара. Дълго време мълчаливо съзерцавахме дъжда. После, когато спря да вали, го попитах кой е П.

— Пенелопе — отвърна той.

Помолих го да ми разкаже за нея, за тринайсетте години изгнание в Париж. Почти шепнешком в сумрачната стая Жулиан призна, че Пенелопе е единствената жена, която някога е обичал.

Една нощ през зимата на 1921 г. Ирен Марсо намерила Жулиан Каракс да се скита из парижките улици; не можел да си спомни името си и храчел кръв. Имал у себе си едва няколко монети и прегънати листове хартия, изписани на ръка. Ирен ги прочела и решила, че е попаднала на известен автор, погубил се от пиене, и че някой щедър издател щял да я възнагради, когато писателят дойдел на себе си. Поне такава била нейната версия, но Жулиан знаел, че му е спасила живота от състрадание. В продължение на шест месеца се възстановявал в една таванска стая в бордея на Ирен. Лекарите я предупредили, че ако този човек се отрови пак, вече не отговаряли за него. Стомахът и черният му дроб били съсипани и до края на живота си трябвало да се храни само с мляко, прясно сирене и мек хляб. Когато Жулиан отново бил в състояние да говори, Ирен го попитала кой е.

— Никой — отвърнал той.

— Е, значи никой живее за моя сметка. Какво умееш да правиш?

Жулиан казал, че умее да свири на пиано.

— Покажи.

Той седнал зад пианото в салона и пред въодушевена публика от петнайсет малолетни проститутки по бельо изсвирил едно ноктюрно от Шопен. Всички го аплодирали с изключение на Ирен, която заявила, че това е музика за умрели, а те въртели бизнес с живите. Тогава Жулиан изсвирил за нея една рагтайм мелодия и няколко пиеси от Офенбах.

— Това вече е по-добре.

С тази нова работа си спечелил заплата, покрив над главата и топла храна два пъти дневно.

В Париж оцелял благодарение на милосърдието на Ирен Марсо — единственият човек, който го насърчавал да продължава да пише. На нея най-много й допадали романтичните истории и житията на светци и мъченици, които силно я интригували. Според нея проблемът на Жулиан се криел в това, че сърцето му било отровено; затова можел да съчинява само истории, пълни с ужас и мрак. Ала въпреки че имала възражения към творбите му, именно Ирен се погрижила Жулиан да намери издател за първите си романи; пак тя му осигурила онази мансарда, в която се криел от света; тя го обличала и го извеждала на слънце и чист въздух; тя му купувала книги и го карала да ходи с нея на църква в неделя, а после на разходка из Тюйлери. Ирен Марсо го поддържала жив, без да иска в замяна нещо друго освен приятелството му и обещанието, че ще продължава да пише. С времето Ирен му позволила да води понякога някое от нейните момичета в мансардата си, та ако ще и само за да спят прегърнати. Тя се шегувала, че и момичетата били почти тъй самотни като него, и не искали друго освен малко нежност.

— Моят съсед, господин Дарсийо, ме смята за най-щастливия човек във вселената — каза ми Жулиан.

Попитах го защо никога не се е върнал в Барселона да потърси Пенелопе. Той се потопи в дълго мълчание и когато погледнах лицето му в мрака, видях, че е набраздено от сълзи. Без да зная какво всъщност правя, коленичих до него и го прегърнах. Останахме така, прегърнати в онова кресло, докато зората ни изненада. Вече не зная кой кого целуна пръв, нито дали това има някакво значение. Зная, че намерих устните му и се оставих да ме гали, без да си давам сметка, че аз също плача, без да разбирам защо. В онази ранна утрин, както и през всички останали по време на двете седмици, които прекарах с Жулиан, се любихме на пода, винаги в мълчание. После, докато седяхме в някое кафене или се разхождахме из улиците, се вглеждах в очите му и разбирах, без да е нужно да го разпитвам, че той още обича Пенелопе. Спомням си, че през ония дни се научих да мразя онова седемнайсетгодишно момиче (защото за мен Пенелопе винаги си оставаше на седемнайсет), което изобщо не познавах, но което бе започнало да навестява сънищата ми. Измислих хиляда и едно извинения, за да телеграфирам на Кабестани и да удължа престоя си. Вече не ме беше грижа дали ще изгубя работата си или онова сиво съществуване, което бях оставила в Барселона. Много пъти съм се питала дали животът ми е бил тъй празен, когато пристигнах в Париж, че паднах в ръцете на Жулиан съвсем като момичетата на Ирен Марсо, които просеха нежност против волята си. Зная само, че онези две седмици, прекарани с Жулиан, бяха единственото време в живота ми, в което като никога почувствах, че съм самата себе си; в което разбрах с онази парадоксална яснота на необяснимите неща, че никога, дори и цял живот да се старая, не ще мога да обичам друг мъж така, както обичах него.

Един ден Жулиан заспа в обятията ми, капнал от умора. Предния следобед, докато минавахме покрай витрината на една заложна къща, той се спря, за да ми покаже една писалка, която от години била изложена там. Според съдържателя някога принадлежала на Виктор Юго. Жулиан никога не бе имал дори стотна част от нужната сума, за да я купи, но всеки ден минавал оттам и спирал да я погледа. Облякох се тихо и отидох до заложната къща. Писалката струваше цяло състояние, с което аз не разполагах, но съдържателят каза, че ще приеме чек в песети от коя да е испанска банка с клон в Париж. Преди да умре, майка ми бе казала, че е пестила години наред, за да ми купи булчинска рокля. Писалката на Виктор Юго отнесе и булото, и всичко, и макар да знаех, че това е лудост, никога не съм харчила пари с по-голямо удоволствие. Когато излязох от заложната къща с приказния калъф, забелязах, че една жена върви след мен. Беше много елегантна дама с посребрени коси и с най-сините очи, които някога съм виждала. Приближи се до мен и се представи. Това беше Ирен Марсо, покровителката на Жулиан. Моят водач Ерве й бил говорил за мен. Тя искаше само да се запознае с мен и да разбере дали аз съм жената, която Жулиан бе чакал през всички тия години. Не се наложи да й отговарям. Ирен само кимна и ме целуна по бузата. Загледах се след нея, докато се отдалечаваше по улицата, и тогава разбрах, че Жулиан никога няма да бъде мой, че съм го изгубила, преди да го притежавам. Върнах се в мансардата; държах калъфа с писалката скрит в чантата си. Жулиан беше буден и ме чакаше. Съблече ме, без да каже дума, и се любихме за последен път. Когато ме попита защо плача, казах, че това са сълзи от радост. По-късно, когато той отиде да купи нещо за ядене, събрах багажа си и оставих калъфа с писалката върху пишещата му машина. Сложих ръкописа на романа в куфара си и тръгнах, преди Жулиан да се върне. На площадката срещнах господин Дарсийо, възрастния илюзионист, който гледаше на ръка на момичетата в замяна на целувка. Той взе лявата ми ръка и печално се взря в мен.

— Vous avez du poison au coeur, mademoiselle^[1].

Когато пожелах да му платя обичайната тарифа, нежно поклати глава и вместо това той ми целуна ръката.

Пристигнах на гара Аустерлиц точно навреме, за да хвана влака, който тръгваше в дванайсет часа за Барселона. Контрольорът, който ми продаде билета, ме попита дали се чувствам добре. Кимнах и се затворих в купето. Влакът вече потегляше, когато погледнах през прозореца и зърнах на перона силуета на Жулиан, на същото място, където го бях видяла за пръв път. Затворих очи и не ги отворих, докато не се отдалечихме от гарата и от този омагьосан град, в който никога не можех да се върна. Пристигнах в Барселона следващия ден на разсъмване. В този ден навършвах двайсет и четири години и знаех, че най-хубавата част от живота ми вече е отминала.