Метаданни
Данни
- Серия
- Гробището на забравените книги (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La sombra del viento, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от испански
- Светла Христова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Готически роман
- Исторически роман
- Постапокалипсис
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XXI век)
- Трилър
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,4 (× 105 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
- ventcis (2014)
Издание:
Карлос Руис Сафон. Сянката на вятъра
Испанска. Първо издание
Издателство „Изток-Запад“, 2007
Коректор: Сенка Симеонова
Компютърна обработка: Румен Хараламбиев
Оформление на корицата: Емил Трайков
ISBN: 978–954–321–309–2
Формат: 16/60/90
Обем: 57,5 п.к.
Дадена за печат: март 2007
Излязла от печат: март 2007
Предпечат и печат: „Изток-Запад“
История
- — Добавяне
38
— Даниел — промълви тя, усмихвайки се срещу светлината.
Синкавият дим от цигарата забулваше лицето й. Устните й пламтяха в тъмночервено; те бяха влажни и оставяха подобни на кръв следи по филтъра на цигарата, която държеше между показалеца и безименния си пръст. Има хора, които запомняш, и други, които сънуваш. За мен Нурия Монфорт бе като мираж, чиято достоверност не поставяш под съмнение, а просто го следваш, докато се стопи безследно или те погуби. Последвах я до тясната, сумрачна стая, където се намираха бюрото й, книгите и онази колекция от моливи, наредени като случаен акт на симетрия.
— Мислех, че няма да те видя отново.
— Съжалявам, че ви разочаровах.
Тя седна на стола до бюрото си, кръстоса крака и се облегна назад. Откъснах очи от шията й и се съсредоточих върху едно петно от влага на стената. Отидох до прозореца и набързо огледах площада. От Фермин нямаше и следа. Чувах как Нурия Монфорт диша зад гърба ми, усещах погледа й. Заговорих, без да отделям очи от прозореца.
— Преди няколко дни един мой добър приятел откри, че управителят, отговарящ за стария апартамент на семейство Фортуни-Каракс, е изпращал кореспонденцията си до една пощенска кутия на името на адвокатска кантора, която очевидно не съществува. Същият приятел установи, че човекът, който от години е събирал пратките от тази пощенска кутия, е използвал вашето име, госпожо Монфорт…
— Млъкни.
Обърнах се и я видях как се отдръпна в сенките.
— Съдиш ме, без да ме познаваш — рече тя.
— Щом е така, помогнете ми да ви опозная.
— На кого си разказал тези неща? Кой друг знае това, което току-що ми каза?
— Повече хора, отколкото бихте помислили. Полицията ме следи от доста време.
— Фумеро?
Кимнах. Стори ми се, че ръцете й треперят.
— Не знаеш какво си направил, Даниел.
— Ами вие ми кажете — отвърнах с твърдост, каквато не усещах.
— Мислиш, че само защото случайно си попаднал на една книга, имаш правото да се месиш в живота на хора, които не познаваш, в неща, които не разбираш и които не ти принадлежат.
— Вече ми принадлежат, независимо дали искам, или не.
— Не знаеш какво говориш.
— Бях в къщата на семейство Алдая. Зная, че Хорхе Алдая се крие там. Зная, че именно той е убил Каракс.
Тя дълго се взира в мен, като внимателно подбираше думите си.
— Фумеро знае ли това?
— Нямам представа.
— Трябваше да разбереш. Проследи ли те Фумеро до тази къща?
Гневът, който пламтеше в очите й, просто ме изгаряше. Бях влязъл в дома й в ролята на обвинител и съдия, но с всеки изминал миг се чувствах като обвиняем.
— Не ми се вярва. А вие знаехте ли? Знаели сте, че Алдая е убил Жулиан и се крие в онази къща… Защо не ми казахте?
Тя се усмихна горчиво.
— Нищо не разбираш, нали?
— Разбирам, че излъгахте, за да защитите човека, убил онзи, когото наричате ваш приятел. Разбирам, че от години прикривате това престъпление, предпазвайки един човек, чиято единствена цел е да заличи всяка следа от съществуването на Жулиан Каракс, и за да я постигне, даже гори книгите му. Разбирам, че ме излъгахте за съпруга си, който не е в затвора, а очевидно не е и тук. Това е, което разбирам.
Нурия Монфорт бавно поклати глава.
— Върви си, Даниел. Напусни този дом и повече не се връщай. Вече направи достатъчно.
Тръгнах към вратата, като я оставих в трапезарията. Спрях се по средата на разстоянието и погледнах назад. Нурия Монфорт се бе свлякла на пода с гръб към стената. Престорената й непоколебимост беше рухнала.
Пресякох Пласа де Сан Фелипе Нери, забол поглед в земята. Носех със себе си болката, която бях получил от устните на тази жена, болка, за която вече се чувствах отговорен, макар че не проумявах как и защо. „Не знаеш какво си направил, Даниел.“ Исках само да се махна по-далече оттам. Когато минах покрай църквата, едва забелязах присъствието на мършавия свещеник с голям нос, застанал на прага с требник и броеница. Той ме благослови с пестелив жест.