Карлос Руис Сафон
Сянката на вятъра (41)

40

Цял следобед се взирах в злокобната повиквателна, докато чаках признаци на живот от Фермин. Половин час след обичайното време, в което затваряхме книжарницата, той все още беше в неизвестност. Вдигнах телефона и се обадих в пансиона на улица „Хоакин Коста“. Отговори ми дона Енкарна с глас, който леко се заплиташе — явно беше пила. Каза, че не е виждала Фермин от сутринта.

— Ако не се върне до половин час, ще получи студена вечеря, че то това не е хотел „Риц“. Нищо не му се е случило, нали?

— Не се тревожете, доня Енкарна. Трябваше да изпълни една поръчка и сигурно се е забавил с нея. В случай, че го видите, преди да си легнете, ще ви бъда безкрайно благодарен, ако му кажете да ми се обади. Аз съм Даниел Семпере, съседът на вашата приятелка Мерседитас.

— Разбира се, но трябва да ви предупредя, че в осем и половина се пъхам под юргана.

Веднага след това се обадих в дома на Барсело, като се надявах, че Фермин може да се е отбил там, за да опразни долапа на Бернарда или да я отнесе в стаята за гладене. Дори и през ум не ми беше минало, че Клара би могла да вдигне телефона.

— Даниел, каква изненада!

И аз това казвам, помислих си. После, говорейки със заобикалки, достойни за учителя дон Анаклето, споменах причината за обаждането си, но съвсем между другото, като нещо незначително.

— Не, Фермин не е наминавал днес. И Бернарда беше с мен целия следобед, тъй че щях да знам. Всъщност говорехме за теб, знаеш ли?

— Ех, какъв скучен разговор ще да е било.

— Бернарда казва, че много си се разхубавил, че вече си цял мъж.

— Взимам много витамини.

Продължително мълчание.

— Даниел, мислиш ли, че някой ден бихме могли пак да станем приятели? Колко години трябва да минат, за да ми простиш?

— Вече сме приятели, Клара, и няма за какво да ти прощавам. Ти го знаеш.

— Чичо ми казва, че все още разследваш случая на Жулиан Каракс. Защо не се отбиеш някой ден на чай да ми разправиш последните новости? Аз също имам какво да ти разкажа.

— Някой от тия дни ще мина, обещавам.

— Аз ще се омъжа, Даниел.

Вторачих се в слушалката. Имах чувството, че краката ми са потънали в пода, или че аз самият съм се смалил с няколко сантиметра.

— Даниел, там ли си?

— Да.

— Изненадан си.

Преглътнах слюнка, която ми се стори като железобетон.

— Не. По-скоро ме изненадва това, че не си се омъжила досега. Не може да са ти липсвали кандидати. Кой е щастливецът?

— Не го познаваш. Казва се Хакобо. Приятел е на чичо ми Густаво. Директор на Националната банка на Испания. Запознахме се на един оперен рецитал, организиран от чичо ми. Хакобо е голям почитател на операта. По-възрастен е от мен, но сме много добри приятели, а всъщност това е важното, не мислиш ли?

Устата ми пламна от злоба, но си прехапах езика. Имаше вкус на отрова.

— Разбира се… Е, нищо, честито.

— Никога няма да ми простиш, нали, Даниел? За теб винаги ще бъда Клара Барсело, предателката.

— За мен винаги ще бъдеш Клара Барсело, точка. Това го знаеш не по-зле от мен.

Последва още едно мълчание — от ония, през които на човек неусетно му никнат бели коси.

— Ами ти, Даниел? Фермин казва, че имаш много красива приятелка.

— Сега трябва да те оставя, Клара, че тъкмо влиза един клиент. Тая седмица ще ти се обадя и ще се уговорим да дойда на чай. Поздравления още веднъж.

Затворих телефона и въздъхнах.

 

 

Баща ми се върна от посещението при клиента доста унил и без настроение за разговор. Приготви вечерята, докато аз слагах масата, без дори да ме попита за Фермин или да се поинтересува как е минал денят в книжарницата. Вечеряхме, заболи поглед в чиниите си, като се криехме зад брътвежа на новините по радиото. Баща ми почти не хапна. Само разбъркваше воднистата, безвкусна супа с лъжицата, сякаш търсеше злато на дъното на чинията.

— Нищо не си куснал — казах му.

Баща ми сви рамене. Радиото продължаваше да ни обстрелва с глупости. Той стана и го изключи.

— Какво пишеше в писмото от армията? — попита той накрая.

— Трябва да отида войник до два месеца.

Лицето му сякаш се състари с десет години.

— Барсело казва, че ще потърси някои връзки, за да ме прехвърлят във Военното правителство на Барселона след първоначалното обучение. Дори ще мога да си идвам да спя у дома — добавих аз.

Баща ми анемично кимна в отговор. За мен бе мъчително да издържа на погледа му, затова станах да разтребя масата. Той остана седнал, с разсеян поглед, подпрял брадичката си с ръце. Тъкмо се канех да измия чиниите, когато отвън проехтяха стъпки. Твърди, забързани стъпки, които сякаш наказваха стълбите и носеха страшно предупреждение. Вдигнах очи и се спогледахме с баща ми. Стъпките спряха на нашата площадка. Баща ми се надигна разтревожен. Секунда по-късно някой заудря по вратата и чухме гневен, кънтящ глас, който ми се стори смътно познат.

— Полиция! Отворете!

Хиляда кинжала пронизаха мислите ми. Нов залп от удари разтърси вратата. Баща ми отиде до прага и повдигна капачето на шпионката.

— Какво искате по това време?

— Отваряйте вратата или ще я съборим с ритници, господин Семпере. Не ме карайте да повтарям.

Познах гласа на Фумеро и леден дъх скова сърцето ми. Баща ми ме погледна въпросително. Кимнах. Потискайки въздишката си, той отвори вратата. Силуетите на Фумеро и двамата му строги последователи се очертаваха в жълтеникавата светлина на площадката. Пепеляви марионетки в сиви шлифери.

— Къде е? — извика Фумеро, като грубо бутна баща ми встрани и си проправи път към трапезарията.

Баща ми се опита да го спре, но един от полицаите, който прикриваше гърба на инспектора, го сграбчи за ръката и го притисна към стената, държейки го със студената ефикасност на автомат, привикнал да върши тази работа. Беше същият тип, който бе следил Фермин и мен, същият, който ме държа, докато Фумеро пребиваше моя приятел пред приюта „Санта Лусия“, същият, който ме наблюдаваше преди няколко вечери. Хвърли ми празен, неразгадаем поглед. Пристъпих срещу Фумеро с цялото спокойствие, което бях способен да симулирам. Очите на инспектора бяха кървясали. Скорошна драскотина, поръбена със засъхнала кръв, пресичаше лявата му буза.

— Къде е?

— Кое?

Фумеро изведнъж погледна надолу и поклати глава, като мърмореше нещо под нос. Когато отново вдигна лице, устните му бяха изкривени в кучешка гримаса, а в ръката си стискаше револвер. Без да откъсва очи от моите, Фумеро удари с приклада вазата с увехнали цветя на масата. Вазата се пръсна на парчета, а водата и изсъхналите стъбла се разпиляха по покривката. Против волята си подскочих от уплаха. Баща ми викаше от вестибюла, уловен в здравата хватка на двамата полицаи. Почти не различавах думите му. Всичко, което бях способен да възприема, беше леденият натиск на дулото, тикнато в бузата ми, и мириса на барут.

— Не се ебавай с мен, лайненце, инак баща ти ще трябва да ти събира мозъка от пода. Чуваш ли ме?

Кимнах разтреперан. Фумеро силно притискаше дулото към бузата ми. Чувствах, че то се врязва в кожата ми, но не смеех дори да мигна.

— Питам те за последен път. Къде е?

Видях собственото си отражение в черните зеници на инспектора. Те бавно се свиха, когато той затегна петлето с палеца си.

— Не е тук. Не съм го виждал от обед. Това е истината.

Фумеро остана неподвижен почти половин минута, като мушкаше лицето ми с револвера и облизваше устните си.

— Лерма — нареди той. — Хвърлете един поглед.

Един от агентите побърза да инспектира апартамента. Баща ми напразно се бореше с третия полицай.

— Само да си ме излъгал и да го намерим в тая къща, кълна се, че ще счупя и двата крака на баща ти — прошепна Фумеро.

— Баща ми не знае нищо. Оставете го на мира.

— Ти си тоя, дето не знае с какво си играе. Но щом пипна приятелчето ти, край на играта. Няма съдии, няма болници, няма дявол. Тоя път лично ще се погрижа да го извадя от обращение. И ще го направя с най-голям кеф, повярвай ми. Бавничко, без да си давам зор. Можеш да му го кажеш, ако го видиш. Защото ще го намеря, ако ще да се е скрил вдън земя. А ти си следващият в списъка.

Агент Лерма отново се появи в трапезарията и размени поглед с Фумеро, като леко поклати глава. Инспекторът отпусна петлето и дръпна револвера.

— Жалко — рече Фумеро.

— В какво го обвинявате? Защо го търсите?

Фумеро ми обърна гръб и отиде до двамата полицаи, които по негов знак пуснаха баща ми.

— Ще си спомните за това — изплю баща ми.

Погледът на Фумеро се спря върху него. Баща ми инстинктивно направи крачка назад. Уплаших се, че посещението на инспектора едва сега е започнало, но Фумеро изведнъж поклати глава, закиска се под мустак и напусна апартамента без повече церемонии. Лерма го последва. Третият полицай, моят неизменен часовой, се спря за миг на прага. Погледна ме мълчаливо, сякаш искаше да ми каже нещо.

— Паласиос! — изрева Фумеро. Гласът му заглъхна в ехото на стълбището.

Паласиос сведе очи и изчезна през вратата. Излязох на площадката. Остриета от светлина се очертаваха под леко открехнатите врати на неколцина съседи, изплашените им лица надничаха в сумрака. Трите тъмни фигури на полицаите се изгубиха по стълбите надолу и гневният тропот от стъпките им стихна, отдръпна се като отровен прилив, който остави след себе си утайка от страх и мрак.

Наближаваше полунощ, когато на вратата отново се почука. Този път ударите бяха по-слаби, почти изплашени. Баща ми, който тъкмо почистваше с кислородна вода охлузената ми от револвера на Фумеро буза, замръзна на място. Спогледахме се. Последваха още три почуквания.

За миг помислих, че това е Фермин, че може би е наблюдавал целия инцидент, спотаен в някой тъмен ъгъл на стълбището.

— Кой е там? — попита баща ми.

— Дон Анаклето, господин Семпере.

Баща ми въздъхна. Отворихме вратата и се озовахме срещу учителя, по-блед от когато и да било.

— Какво има, дон Анаклето? Добре ли сте? — попита баща ми, като му направи път да мине.

Учителят държеше сгънат вестник. Единственото, което успя да направи, бе да ни го подаде с ужасен поглед. Хартията беше още топла, а мастилото — мокро.

— Това е сутрешното издание — смотолеви дон Анаклето. — Шеста страница.

Вниманието ми привлякоха най-напред двете снимки под заглавието. На първата се мъдреше Фермин, по-пълен и с повече коса, навярно с петнайсет или двайсет години по-млад. Втората показваше лицето на една жена със склопени очи и кожа като мрамор. Трябваха ми няколко секунди, за да я позная, защото бях свикнал да я виждам в полумрак.

СКИТНИК УБИВА ЖЕНА ПОСРЕД БЯЛ ДЕН

Барселона/Информационна агенция

 

Полицията търси скитника, който този следобед уби с хладно оръжие Нурия Монфорт Масдедеу, жителка на Барселона.

Престъплението е извършено към средата на следобеда в квартал Сан Хервасио, където жертвата била нападната от скитника без видим мотив. Според Централна дирекция на полицията, той явно я е следял по причини, които още не са изяснени.

Както изглежда, убиецът Антонио Хосе Гутиерес Алкайете, на петдесет и една години, родом от Виля Инмунда, провинция Касерес, е добре известен престъпник с обширно досие от душевни болести, който преди шест години е избягал от затвора Модело и досега успява да се укрие от властите, като приема различни самоличности. В момента на престъплението бил облечен с расо. Въоръжен е и полицията го описва като твърде опасен. Все още не е известно дали жертвата и убиецът са се познавали, макар че според източници на Централна дирекция на полицията всичко сочи към такава хипотеза; мотивът за престъплението също не е известен. Жертвата е намушкана шест пъти в корема, шията и гърдите. Нападението, извършено близо до едно училище, било видяно от неколцина ученици, които алармирали своите учители, а те на свой ред повикали полицията и Бърза помощ. Според полицейския доклад, смъртта настъпила вследствие на многобройните рани. Жертвата била обявена за мъртва при постъпването си в Клиниката на Барселона в 18:15.