Джон Донахю
Деши (7)

6.
Свят човек

Ямашита мразеше тълпата. Беше усъвършенствал дълго умението да забележи микроскопичното помръдване, сигнализиращо враждебно намерение. Но в стая с много хора ставаше неспокоен. Японците казват, че всичко притежава ки — вид енергия, която може да се усети, ако си достатъчно добър. А Ямашита определено беше много добър. Хора с по-мистична ориентация на мисълта биха казали, че е толкова чувствителен към отделяната от хората енергия, че тя го претоварва.

Понеже се опитвам да съм отворен към света на невидимото, го попитах за този проблем с тълпата и опитах обяснението с ки. Бяхме сами след тренировка — учениците се бяха поклонили и си бяха тръгнали. Всички бяхме скапани. Държах дървения тренировъчен меч в ръка. Беше от дъб и дръжката му беше обезцветена от пот и попилата в нея мръсотия. След изтощителни тренировки Ямашита е по-благоразположен и склонен да говори от обикновено. А и с мен, старшия си ученик, винаги по-откровен. Точно затова се реших да повдигна въпроса.

Той завъртя голата си глава — с формата на куршум — към мен. Кафявите му очи проблеснаха. Когато направи така, е трудно да се каже дали му е забавно, или е резултат на друго, по-деликатно чувство. Учителят ми помълча известно време, колкото да ме накара да се измъча, след което ми отговори:

— Харесва ми. Колоритно обяснение. Силната ки на тълпата. — От гърдите му се разнесе басов звук — неговата версия на изсмиването. — Ако пишех за някое от евтините списания за бойни изкуства, по които американците толкова си падат, със сигурност щях да използвам твоето обяснение, професоре. — Винаги ме нарича така, макар прекрасно да знае, че не съм редовен професор. Понякога си мисля, че така изразява уважението си към мен. Друг път не съм толкова сигурен.

Отидохме до стойката за оръжията и аз оставих своя бокен/. Той продължаваше да се усмихва.

— Предполагам въпросът ти е искрен?

Неговият беше риторичен — той знаеше, че отдавна съм се научил да не му губя времето.

— Така… — продължи той по характерния за японците начин. — Вярно е, че тълпата предлага смес от усещания. Шум. Топлина. Миризма. Дори, предполагам, ки. Но ки е като дим, Бърк. Опитай се да я хванеш и тя се изплъзва между пръстите ти.

— Нима искаш да кажеш, че не усещаш ки в тълпата, сенсей? — Може и да съм несхватлив, но поне съм настойчив.

— О, ки може да се усети. Определено. Има я. Винаги. Сред тълпата ки е в изобилие.

— Това разстройва ли те?

Той ме погледна остро.

— Да ме разстройва? — Сякаш идеята за това досега не му бе хрумвала. — Мисля, че не. Проблемът с тълпата няма нищо общо с ки.

— Какво е тогава, сенсей?

— Бърк — каза той, сякаш говореше на дете. — Става дума за прекалено много хора с прекалено много намерения. Това наистина няма нищо общо с ки. — Ямашита едва доловимо кимна на последния ученик, който си тръгна, и добави:

— Навалицата те затруднява да видиш някой, който може да те нападне с късо оръжие.

Моят учител е мистик с уникално възприемане на света.

 

 

Чангпа Ринпоче трябваше да говори в Американския природонаучен музей като част от стартирането на пътуваща изложба на хималайски артефакти. Това съвпадение ми се стори изненадващо, но после се сетих, че Ямашита сигурно бе знаел за събитието, когато ми даде книгата на ламата. Сенсей е пълен с всякакви номера.

Ако имаше нещо интригуващо, то бе настойчивостта на моя учител да се срещна с тибетеца. Прекарах известно време в размишления какво се крие зад това. Имаше някои общи неща. Например двамата бяха на горе-долу еднаква възраст. И двамата бяха своеобразни изгнаници, експерти в странни дисциплини, практикувани далеч от родината им. Трудеха се в една далечна страна, посветили се на това да отворят очите на хора, които невинаги можеха да ги разберат. Предполагам, че в този начин на живот има елемент на изолация. И самота. Така че може би сенсей бе привлечен към него поради тази причина. Това ме караше да гледам на Ямашита по различен от досегашния начин. От друга страна, те бяха стари приятели.

Измолих няколко ВИП билета от един приятел, който работеше в изследователския отдел. Неговите родители са фермери в Норт Форк — здрави, почернели от слънцето хора, изкарващи все по-трудно насъщния с вадене на картофи и отглеждане на цветя на песъчливата почва на Лонг Айланд. Синът им, археолог, се трудеше на закрито — и той копаеше, макар и по различен начин.

С Ямашита отидохме на лекцията на светия мъж и ако беше дете, сенсей вероятно щеше да подскача от нетърпение. Разбира се, той изглеждаше съвършено спокоен, когато слязохме от метрото на станцията при 81-ва улица, но аз го познавах достатъчно добре, така че не можеше да ме заблуди.

Обичам този музей. Бил съм тук безброй пъти и още не ми е омръзнало. Минахме през мемориалната зала на името на Теодор Рузвелт — той лично е отстрелял и дарил повечето едър дивеч, изложен в нея. Понякога се изкушавам да мисля, че това се обяснява поне частично с някаква вина, но може и да не съм прав. Рузвелт не е бил човек, измъчван от съмнения. Освен това баща му е бил един от основателите на музея — филантроп с широки връзки, който най-вероятно стои зад решението на президента Юлисис Грант да направи първата копка за първата сграда на музея в Уест Сайд.

Беше ми повече от ясно, че Ямашита изобщо не се интересува от фактите около музея, с които го затрупвах. Просто изгаряше от нетърпение да види тибетеца. И това само по себе си възбуди до крайност собственото ми любопитство към Чангпа. Така че минахме през залите на бегом. Когато седнахме в претъпканата аудитория и понечих да го попитам нещо, Ямашита вдигна ръка и ме спря.

— Шшт…

Беше толкова съсредоточен, че според мен даже се наслаждаваше на очакването. Беше като изтегнал се на слънце хищник.

Така че започнах да оглеждам хората.

Беше се събрала обичайната пъстра тълпа: служител на музея и случайна подборка от университетски преподаватели и студенти. Предварително беше пуснат дори слухът, че щял да присъства местен магнат, направил състояние в търговия с имоти и имащ навика щедро да спонсорира подобни начинания. Питах се как ли би се държал един тибетски монах с такъв гангстер. Събитието естествено бе привлякло и много от местните хора, любители на всичко азиатско. Имаше и други, някои дошли да получат просветление, други да се повеселят. Обичайното двойствено състояние на американците.

Седяхме в края на един ред в дъното на залата. Ямашита не бе склонен на по-голям компромис и държеше да е в положение, в което да разполага с известни защитни опции.

Чангпа Ринпоче влезе, както се полага на престижен гост. Неотдавна бе имал поредица медийни изяви, изказваше се за по-големи свободи в окупирания Тибет и бе участвал в митинги пред сградата на ООН. Предполагам, че китайците не го обичаха много. Така че не бях изненадан да видя униформена охрана, както и ясно различими цивилни детективи, пръснати из залата. Публиката бърбореше и жестикулираше, но аз наблюдавах тълпата не по-малко сериозно от служителите на охраната. Изглежда, бях започнал да прихващам от навиците на сенсей.

Чангпа беше учител, лама, облечен в типичните шафранено жълти и червени одежди на тибетски монах. Титлата му, „Ринпоче“, бе почтително обръщение и означаваше „Скъпоценен камък“. Беше по-набит, отколкото си го бях представял, и по-енергичен. Знам, че е предубеденост, но когато си мисля за ефекта на дългата медитация в седяща поза, в главата ми се появяват образи на изпити, бледи тела. Сигурен съм, че не само с мен е така — всички очакваха от него да е клонинг на Далай лама. Но не беше. По-скоро приличаше на борец — як и корав. Но излъчваше същото спокойствие и имаше същия кротък поглед като своя по-знаменит колега.

Качи се на сцената сред бурни овации. Там за него бе сглобена малка тапицирана платформа, на която да седи. До нея бе поставена семпла ваза с цветя, хармониращи с жълтото и аленото в робата му. На завесата зад него бе окачен голям плакат с изписана калиграфия.

— Можеш ли да прочетеш това? — попитах Ямашита шепнешком. С извивките, ъглите и диакритичните знаци ми приличаше на санскритски.

Той поклати глава.

— Не. Според мен е тибетско писмо.

Седящият до мен младеж — с рошава брада — се наклони доверително към рамото ми и каза самодоволно:

— Това е мантра. Ом Мани Падне Хум^[1]. — В очите му блестеше погледът на фанатичен вярващ.

— Аха — отговорих.

Ринпоче остана прав и започна да говори. Говореше с британски акцент, което не бе изненадващо. Повечето от ламите в странство днес са извършили дългото пътуване през Хималаите до Индия, преследвани по петите от китайци, и в английския им съвсем отчетливо се долавят индийските модулации.

Трябваше да му се признае, че беше завладяващ вниманието оратор. Чувстваше се удобно на сцената и изглежда, обичаше да е пред публика. Бях чел предостатъчно за будизма и неговите разновидности — теравада и махаяна — и бях общувал с достатъчен брой свръх информирани ентусиасти, за да знам, че вечерта може да завърши по всякакъв начин. Особено след всички приказки за „способностите“ на Чангпа.

Единственото ми опасение беше да не се отплесне по мистични врели–некипели. Дълбоко в себе си знаех, че повечето от присъстващите жадуват за някаква демонстрация на силата на мистичния Изток. Но смятах, че ги чака разочарование. За мен откровението винаги е било нещо деликатно, неуловимо и като обект на желание е също като да уловиш в ръката си дим. Предполагам, че има и по-добри начини да прекарваш времето си.

С напредването на вечерта опасенията ми се оказаха напразни. Чангпа се оказа до голяма степен такъв, какъвто изглеждаше. Вместо нашумял мистик, пред нас се разкриваше един откровен човек, проповядващ учението на Буда и ползата от това да вярваш и да си състрадателен. Гласът му бе ясен и спокоен. Имах чувството, че усещам физически новото ниво на близост, че стените на залата се стесняват, че нещо внимателно ме притегля към центъра й. Там, където се намираше Чангпа.

Бях изпитвал това с Ямашита, когато той напяваше мантрата на воина и ми показваше начините да извикам един древен източник на мощ. И ето че пак усещах, че става нещо подобно. На някакво равнище продължавах да съм наблюдател и да гледам отстрани. Но знанието какво точно става по никакъв начин не пречеше то да ми въздейства. Онова, което изпитвахме, беше форма на самохипноза. Всеки истински добър ритуал прибягва до това. Изумителното беше да съзнавам лекотата, с която Чангпа създаваше хипнотичен ефект върху толкова голяма група хора.

Ламата приключи с изложението си и за момент тълпата остана безмълвна, вкопчена в силата на думите му. И после избухнаха аплодисменти.

Погледнах Ямашита. Той седеше притихнал, но напрегнат, и наблюдаваше Ринпоче с присвити очи.

— Уф! — казах.

Учителят ми кимна.

Дойде времето за въпроси и отговори.

Поизправих се на стола си. Това вече можеше да е интересно. По мое лично мнение натоварването да отговаряш на случайни въпроси, зададени от непознати, може да е разтърсващо. Това е същото като да очакваш атака от много нападатели в тъмна стая. Случвало ми се е, разбира се, но никога не бих пожелал да го изпитам пак.

За щастие повечето желаещи да зададат въпрос бяха крайно почтителни. Подозирам, че това бе организирано от уредниците на музея. Набедени будисти се интересуваха от дарма, сангха и молитвеното колело. Личеше, че дълбоко в себе си всеки се интересува от приписваната на Ринпоче способност за ясновидство. И някои хора в известен смисъл намекнаха за възможната връзка между медитацията и „по-висшите сили“. Но никой не отвори директно дума по този въпрос. И така до момента, в който се надигна седящият до мен младеж с рошавата брада.

Имаше мутиращ напрегнат глас, който съответстваше на външния му вид.

— Чангпа лама — започна той, като подчертано избягна почтителното обръщение „Ринпоче“. — Дали не бихте могли да коментирате слуховете, че имате силата на екстрасенс? — Каза го, без да се опитва да скрие скептицизма си. — И по какъв начин това има отношение към учението на Буда. — Шепот из залата, издаващ в равна степен очакване и враждебност. Но това не притесни младежа. Той като че ли черпеше сила от гнева, който бе породил. Стоеше си до мен, агресивно вирнал брадичката си към сцената.

В другия край на залата Чангпа погледна кротко публиката и вдигна ръка, за да поиска тишина. Усмихна се смутено. Стори ми се, че това е най-истинският момент за цялата вечер. Имаше хубава усмивка. Човешко лице. Харесваше ми.

— Знам, че това е предмет на силен интерес у хората. — Той обходи с поглед залата. — Има… дори в Америка, където ролята на науката е толкова голяма… съществува нуждата от тайна.

Кимнах. Когато бях в дожото, и аз изпитвах същия глад. Много трениращи се задържат достатъчно дълго, за да преминат зад пелената от техника, усилия и тренировки, с надеждата да открият там тайна. Разбира се, всеки ученик има своя представа каква може да бъде тази тайна. И онова, което намират повечето, до голяма степен зависи от това какво са очаквали да намерят. Но ако се задържиш достатъчно дълго, смятах аз, онова, което намираш след тежка тренировка и изморителна дисциплина, е пак дисциплина. И може би един тъничък и тихичък глас в ухото, който ти нашепва, че най-голямата тайна е способността на човешкия дух да издържа.

— Тук няма никаква тайна — продължи Ринпоче. — Нито магия. Моля ви. Нямам желание да се появя по кориците на списанията, дето се продават във вашите супермаркети. — Усмихна се на гръмкия смях на публиката. — Освен това аз не знам как да нарека… онова, което от време на време изпитвам. — Чангпа се огледа. — Каквото и да е то, аз не мога да го включвам и изключвам по желание. — Нова усмивка. — Така че ще прочета мислите ви веднъж тази нощ и ще ви предупредя, че няма да мога да повторя демонстрацията. — Нов бурен смях и откъслечни ръкопляскания. Чангпа стана сериозен. — Но дълго и задълбочено съм размишлявал над въпрос доста близък до вашия…

Чангпа забива поглед в младежа, който е задал въпроса. Очите му се фокусират. Излъчват сила и чувствителност, които смразяват с точното си насочване. Нещо като онова, което често съм наблюдавал у моя учител: разкриване на способност, която е толкова интригуваща, колкото и плашеща. Човекът до мен да подгъва крака под силата на този поглед. Нямам представа какво се е опитвал да постигне чрез въпроса си, но със сигурност знам, че получава повече, отколкото е очаквал. Той бавно сяда и се отпуска до мен — като спукан балон.

Ламата продължава обяснението си, сякаш не се е случило нищо особено. Но по наклона на главата на Ямашита се досещам, че и той е разбрал какво става.

Думите на светия човек отново приковават вниманието ми.

— Може със сигурност да се каже, че Чензериг, Буда на състраданието, по най-различни начини дава на хората усещане за много неща. Някои чуват красотата на музиката по-ясно от другите. Художниците имат по-фино възприятие за цветовете от останалите. Това понякога са носителите, които ни извеждат до дарма, истината.

Залата притихва, всички напрегнато слушат. За първи път тази вечер Чангпа сяда на предоставената му платформа. Бръква с ръка под диплите на робата си и изважда молитвена броеница. Прави жест с нея.

— Но усещането често може да е и пречка. Всяко мънисто на тази мала олицетворява четирите препятствия към истината. Тук има двайсет и седем мъниста, а четири по двайсет и седем прави сто и осем. — Виждам няколко глави, които с кимване потвърждават правилността на простата сметка. Чангпа отново се усмихва. — Ние вярваме, че съществуват сто и осем основни препятствия, които трябва да бъдат отстранени или пречистени, за да стигнем до Верния път. — Пръстите му преместват мънистата почти автоматично. — В ежедневния ни живот безкрайните житейски подробности понякога затъмняват дарма, Вярната пътека. Също като в старата поговорка: „Не можем да видим гората от дърветата“. — Отново оглежда залата. — Моята дарба е, че понякога се издигам достатъчно високо, за да видя гората. И дори да надникна отвъд нея. Не смятам, че в това има някаква тайна. Може би по-скоро става дума за това, че за кратко пътят е по-малко… — пауза, през която той търси дума, а погледът му не вижда никого, — по-малко преграден. — Тъжна усмивка. — Мисля, че Буда иска всички да го постигнем.

С периферното си зрение долавям, че Ямашита се е навел напред, сякаш за да не пропусне нещо от обяснението на Чангпа. Когато ламата свършва, учителят ми се обляга назад и бавно изпуска сдържания в гърдите си дъх. Усещам, че е удовлетворен.

След лекцията има прием. Само за поканените, разбира се, но името на Ямашита и моето са в списъка. Приемът е в една изложбена галерия, избрана, предполагам, единствено защото в нея няма никакви мебели.

Въпреки това е препълнена. Публиката напуска залата и се оформят потоци от хора със завихряния на индивидуални разговори. Опитвам се да пробия за двама ни път през тълпата, но скоро се отказвам и повеждам моя учител към задния вход на галерията. Оказва се, че не сме единствените, на които им е хрумнала тази идея, защото когато стигаме там, един едър мъж с бележник отсява дошлите. Не е в униформа на музеен служител. Около него — за тези, които могат да я доловят — витае атмосфера на едва сдържан гняв. Или може би страх.

Приближаваме и вече мога да го видя по-добре. На около двайсет и пет, със стойката на атлет. Към метър и деветдесет. Не е огромен според стандартите на Националната футболна лига, но е достатъчно едър. Определено се извисява над мен. Но не мисля, че Ямашита, който е още по-нисък, е набелязал това. Него подобни съображения не го занимават никога. Размерът за него има значение само като параметър на уравнението на ъглите, разстоянията и линиите на атака. И в никакъв случай не е притесняващ фактор.

Но не е трудно да се усети, че едрият мъжага обича да използва туловището си в тази насока. Облечен е изцяло в черно — предпочитание, което донякъде свързвам с хората на шоубизнеса и света на изкуството. Тъмните дрехи скриват мускулатурата му, но представа за нея дава шията под яката на полото му. Този тип е създаден да се справя с хора. И изглежда малко странен компаньон за човек като Ринпоче.

Идва нашият ред и се изправяме пред него.

— Здравейте — казвам и подавам на мъжагата картичката си. — Аз съм доктор Бърк. С придружителя ми би трябвало да сме в списъка на поканените.

Той взема картичката ми, но не я поглежда. Вместо това забива поглед в бележника и набързо прелиства няколко страници. После чертите на лицето му се втвърдяват.

— Не, съжалявам, няма ви.

Поглеждам Ямашита. Задачата ми като негов ученик е да утъпквам пътя му. В крайна сметка той е моят сенсей. Донякъде е притеснително да се спъвам в подобно препятствие. Но запазвам спокойствие.

— Хм, ясно, разбирам — казвам на мъжа. — Включиха ни в последния момент.

Той поклаща глава.

— Ами… вижте, няма ви в списъка. — Не е трудно да се види, че вече е взел окончателно решение — зад очите му сякаш пада щора. Погледът му се втвърдява още повече.

— Може ли да разговаряме с началника ви? — предлагам. — Сигурен съм, че шефът на охраната може да намери решение на проблема.

Мъжът пристъпва към мен, опитва се да използва тялото си, за да подсили ефекта на думите си. Ямашита гледа отстрани безстрастно, като учен, който наблюдава интересен, но рутинен експеримент, извършван от негов колега. Но си мълчи. И аз си превеждам посланието му: проблемът си е твой, оправяй се сам.

— Казах вече — заявява мъжът с непреклонен глас: — Не сте в списъка. И няма да бъдете включени в него. Изчезвайте!

Ситуацията започваше да загрубява. Усещах го в тона му — бе станал забележимо по-висок. В лекото наместване на краката. Дори ноздрите му леко се разшириха. В дожото на Ямашита Сенсей наричаме това „телеграфиране“. Затова не бях изненадан, когато се опита да ме отмести.

Блъсна ме и видях очите му гневно да се присвиват, когато останах вкопан на мястото си. Това е едно от основните умения — не е никак трудно да се прилага, когато му хванеш цаката. Учителят ми казва, че без баланс не може да бъде постигнато нищо. Наивниците смятат, че той се изразява образно. В действителност той вярва, че бойците трябва да избягват ненужните падания.

— Махай се — изсъсква мъжът в лицето ми. Долавям, че започва да се подготвя за друго. Само че това не е мястото да се бутаме. И започвам да усещам, че моят приятел се готви да придвижи нещата на следващото ниво. Това ме обезпокоява. Не заради физическата страна. Но просто си представям заглавията в утрешните вестници: „Хулиганство в музея: експерт по бойни изкуства проваля прием“.

— Какво има? — разнася се женски глас иззад вратата. Първото ми впечатление е за привлекателна тъмнокоса жена с добри форми. И носи бележник. Но съм фокусирал вниманието си върху типа пред вратата. Той ме гледа гневно, докато й обяснявам. Показвам й картичката си. Тя поглежда в своя списък и успокоително слага ръка върху ръката на партньора ми в несъстоялото се шоу.

— Всичко е наред. Добавени са по-късно. — Казва го успокоително. Но тонът й е твърд, а не извинителен.

Охранителят ни изглежда с неприязън, но все пак отстъпва. Повече от ясно е, че умира от желание да се пробва още веднъж срещу мен. А и част от мен е достатъчно раздразнена, така че съм склонен да му доставя това съмнително за него удоволствие.

В този момент учителят ми проговаря за първи път.

— Хайде, Бърк. Да влизаме. — Командата е изречена с мек глас, но си остава команда.

— Извинявам се, доктор Бърк — казва жената и ни повежда навътре. — Имаше някои промени в организацията от страна на Чангпа Ринпоче. Нов персонал… — И се усмихва.

Усмихвам й се в отговор и поканвам с жест Ямашита да мине пред мен. Мъжът в черно ни гледа, сякаш сме земноводни.

Изчаквам я да се отдалечи достатъчно.

— Ако си мислиш, че аз съм труден за отместване — прошепвам на охранителя, когато минавам покрай него, — трябваше да опиташ да избуташ японеца.

Усмихвам се злорадо и влизам в залата.