Джон Донахю
Деши (17)

16.
Кири

Не е необичайно за едно дожо новопостъпил ученик да потърси за ръководител някой по-напреднал в дисциплината. Семпай — старшият — би трябвало да се грижи за новия ученик — кьобай. Връзката е от онези, които в типичния случай възникват спонтанно. Много рядко е учителят да направи крачка към създаването на такива взаимоотношения. Но Ямашита бе обещал на Чангпа да помогне в тренировките на Старк. На свой ред ламата щеше да работи с мен в свободното ми време между опитите ми да разреша някоя мистерия и усилията ми да оцелея при нападение на улицата. Но учителят ми беше дал да се разбере пределно ясно, че за Старк ще отговарям аз. И именно това бе обещанието, дадено пред Ринпоче. Мое задължение бе то да бъде спазено.

А трябваше да призная, че Старк беше добър. Усещаше нещата, имаше великолепното кинестетично чувство на роден атлет. Аз бях вложил маса години в убийствени тренировки, за да стигна там, където се намирах. Старк притежаваше лесноосъществима връзка с тялото си, която правеше усвояването на отделните техники да изглежда съвсем леснопостижимо. Обикновено при първите тренировки основното внимание се насочва към потенциала на новите ученици. Но от стила му на движение дори на тази относително начална фаза на тренировките ставаше ясно, че потенциалът на Старк е огромен.

Старк ми беше казал, че има дан в кендо и джуджуцу и че се надявал да се учи при загадъчния Кита. И онова, което виждах, докато Старк тренираше с нас, бе индивид, чийто вътрешен потенциал му бе позволил да напредне много бързо. Но там, където професионалистът вижда обещание, окото му забелязва и несъвършенства. Във формата на Старк отсъстваха някои фини моменти, които бях свикнал да очаквам от работата ми с Ямашита. Старк бе лесно възбудим и мощен физически и буквално излъчваше кипяща необуздана енергия. Това бе едновременно впечатляващо и смътно обезпокоително.

Освен това му липсваше смиреност.

Държеше се съвсем прилично и пред Ямашита бе сдържан и отстъпчив, но с мен не се церемонеше много.

— Виж, Бърк — прошепна ми веднъж по време на неделната тренировка. — Нали се сещаш, че съм бил тук-там? Ямашита има добра репутация, но… — Дори не правеше опит да скрие скептицизма си. — Истинската причина да съм тук е да поддържам формата си, докато чакам повикване от Кита.

„Истинската причина да си тук е, че Ринпоче ходатайства за теб“, помислих си. Отношението му обещаваше търкания между нас. От мен се очакваше да го напътствам по време на тренировките, но не бях сигурен дали той изобщо ще може да научи нещо. Бе толкова егоцентричен, че със сигурност щеше да остане глух към онова, което му показваха учителите. Освен това част от мен добре съзнаваше някои фини паралели между нас двамата в това отношение. „Не можеш да правиш директни сравнения“, уверявах се сам. После преглътнах раздразнението си. Погледнах Старк, след като бе направил коментара си, и му казах:

— Добре, навъртай се тук в такъв случай. Може и да научиш нещо от Ямашита Сенсей.

Старк се подсмихна.

— Ще видим. До момента вие, момчета, не успявате да ме впечатлите с истински бой. — Той разкърши яките си рамене. — А мен ме интересува само това.

Погледнах ръцете си и леко ги изпънах. Ако се напрегнех както трябва, мускулите ме заболяваха със спомена за стари рани.

— Чувал ли си някога какво означава смиреност, Старк? — попитах. — Тук може да научиш нещо в това отношение.

— О, Бърк, я стига — тихо каза той. — Погледни на нещата малко по-критично, пич. Държиш се като онзи, дето вървял по вода. — Той се изхили. — Трябва да се видиш как следваш Ямашита като кученце и правиш каквото ти нареди…

— Старк, ти дори нямаш представа за какво говориш — казах.

— Мисли каквото ти е угодно, пич. Но аз ще стана учи деши на Кита. Докато ти си повече… — той ме погледна многозначително и направи пауза, сякаш наистина търсеше подходящото определение — домашният роб на Ямашита.

Сдържах се. Дори не отворих уста. Но думите му не можеха лесно да се забравят.

По-късно при мен дойде учителят ми.

— Ринпоче беше прав. Вече започвам да го виждам. — И кимна с глава към Старк, който работеше сам в ъгъла: неуморно повтаряше основните движения на кири, посичане с меча. Някога и аз бях стоял на това място в залата, в спояване на връзка с моя учител, връзка, която малко иронично беше създадена чрез упражняване на изкуството да разсечеш.

— Той се бори с нещо — каза Ямашита, — и търси… — Гласът му беше печален и тих. После ме погледна и лицето му просветля. — Но дори и така, професоре, потенциалът му е голям.

— Ще видим. — Свих рамене.

— Тренира и в друго училище в центъра на града. Поиска разрешение да те вземе със себе си. Съгласих се.

— Ами ако аз не искам да отида с него? — Мислите ми бяха другаде, защото се опитвах да измисля възможна връзка между трите убийства. Интересът на Хан към Ринпоче. Китайците. Работата със Старк, за да може той да усъвършенства личните си умения, ми се струваше малко странична.

— Бърк, поехме ангажимент пред Ринпоче — спря възраженията ми Ямашита. — Освен това ще обогатиш личния си опит.

Макар да не ми харесваше, се съгласих.

Старк изглеждаше някак нетърпелив да ме заведе в другото дожо. Дори само това трябваше да ми подскаже какво ме очаква там. Но мисля, че бях съсредоточен върху други неща. И бях толкова отнесен, че не забелязах голямата картина, която вече бе започнала да се оформя.

 

 

Школата беше завряна на приземния етаж в една сграда до Вашингтон Скуеър. Слязохме по четири мръсни стъпала и спряхме пред очукана желязна врата. Беше боядисана в сиво, металът около ключалката изглеждаше като надраскан от някакво животинче. Старк ми се ухили и бутна вратата. Приличаше на човек, който споделя своя съкровена тайна.

Дожото представляваше дълъг правоъгълник, подът бе покрит с износени рогозки. Колоните, които поддържаха етажите над нас, бяха обвити с дунапрен и пристегнати с изолирбанд. Таванът бе плетеница от тръбопроводи и висящи на вериги флуоресцентни панели. Миришеше на влажен бетон, дезинфектант и пот.

Бях посещавал и преди подобни места. Школите за бойни изкуства по света не са еднакви, като започнеш от тези в пазарните комплекси, където легиони местни хлапета ритат и крещят оглушително всеки следобед, за да изразходват част от енергията си, и стигнеш до по-традиционните места, където сериозни зрели хора в скъпи екипи съсредоточено загряват и имитират, че удрят, защото на другия ден имат важна делова среща и се безпокоят да не се контузят. Това място по нищо не приличаше на другите. Представляваше наполовина клетка и наполовина класна стая, варварска комбинация на дожо с рокерски бар.

Старк се бе пробвал във вселената на бойните изкуства в Ню Йорк. И макар че може би нищо не би могло да се сравни с Кита, довери ми той, го интересували различните възможности, предлагани тук.

— Трябва да усвоиш онова, което е полезно, Бърк — подметна той, докато слизахме, като се постара да не го каже просташки.

— Господи, къде ли съм чувал това? — отговорих язвително. Беше от принципите на Брус Ли.

— Е, няма значение — каза той, прекалено самовглъбен, за да усети тона ми. — Формата е важна, но функцията стои над всичко.

Не му казах, че моят сенсей вярва в същото. Или че по-скоро не вижда разлика между двете. Ямашита определено ценеше полезното, но не даваше на учениците си да дефинират тази категория. На Запад ученикът е изследовател, натоварен с откриването на истини. На Изток ученикът е съд, който ще бъде запълнен от учителя.

Обаче в интереса на Старк към различните бойни стилове имаше нещо повече от изтъркана философия. Подозирах, че въпреки привидното му послушание в присъствието на Ямашита, той намира метода на моя учител за трудно поносим. Можех донякъде да разбера това чувство.

Само че японците ценят предаността. Те гледат с неодобрение на ученици, които скачат от стил на стил в търсене на… „нещо“. Старите майстори вярват, че онова, което липсва, недостига на търсещите, а не на системата. Старк не разбираше тази сантименталност. Това му личеше дори в стойката. Стори ми се, че това е ефектът от освобождаването от Ямашита, та макар и само за един ден.

В залата заварихме няколко страховито изглеждащи мъжаги, които загряваха на рогозките. Старк ме заведе при един и го представи като учителя.

Мъжът беше облечен в черна, вече избеляла до сиво ги и беше обут с чорапи с разделени пръсти, като ръкавици. Отпред екипът му беше избродиран с нещо, което приличаше на корабен рул. В действителност оцветяването в червено и златно издаваше, че е мандала — свещеното колело на езотеричния будизъм. Забелязах, че има осем спици. И останалите ученици бяха облечени по същия начин. Това беше моментът, в който разбрах, че ще си имам неприятности.

Бях подмамен в леговището на нинджи.

Те твърдят, че изучават древните бойни умения на прокрадването — нинджуцу. В добрите школи се практикува ефективна смесица от невъоръжени и въоръжени системи, в лошите се занимават с много превъртания през глава и рамо, падане през кълбо и изпадане в мистичен пристъп на ярост. Не бих казал, че нинджуцу не е свързано с реалните техники. Но практикуващите по-акробатичните му варианти, които спират дъха на наблюдателя, ме дразнят с твърденията си, че това е единственото бойно изкуство, стоящо над всички останали. Освен това има и „по-твърди“ версии на изкуството. Черните системи. Предположих най-лошото и допуснах, че съм попаднал на такова място. Но не бях изненадан, че Старк ме бе довел точно тук.

Водачът им изглеждаше много корав. Ръцете му бяха квадратни, а по кокалчетата на пръстите му имаше мазоли. Гръдният му кош беше широк, тялото му бе масивно и на всичко отгоре имаше големи увиснали мустаци. Вероятно идваше в дожото, яхнал „Харли“.

Старк ме представи като старши ученик на Ямашита и всички до един ме изгледаха откровено подозрително. Ако бяха кучета, козината на врата им сигурно щеше да настръхне. Не можеше да има съмнение, че са чували за Ямашита. Като членове на повечето групи за нетрадиционни бойни изкуства, те осъзнаваха идентичността си и търсеха начин да докажат превъзходството си.

Така че бях поканен да се присъединя към тренировката им. Не беше жест на великодушие. Означаваше просто, че ще ме наблюдават през цялото време и ще търсят пропуски в движенията ми. Двамата със Старк се преоблякохме. Той продължаваше да поглежда към мен, сякаш се наслаждаваше на някаква тайна шега, която няма желание да споделя. Но ние и без това не си говорехме много.

Истината бе, че не се чувствах в свои води — бях взел тъмносиния екип на моето дожо, в това число плетената хакама на традиционните изкуства. Но бях решил да се придържам към моите условия, не към техните.

Стиловете на отделните бойни изкуства се различават — в стойките и техниките има голямо разнообразие, — но всички те се основават на сходни принципи. В резултат нямах особени затруднения да следвам това, което правеха — ставаше дума за загрявка, удари с ръце и крака, претъркулвания.

След малко учителят извика: „В кръг!“ и учениците се подредиха в кръг, а той остана в центъра. Последва упражнение в защита срещу много нападатели. Един от учениците заставаше в кръга и неколцина бойци го атакуваха. Идеята е да се научиш да следваш потока на атаката, да демонстрираш разнообразие от технически прийоми и да се защитиш. Това по принцип си е трудна задача, а тук беше почти непосилна.

Защото тези момчета действаха като за последно. Виждаше се по потните им лица и си личеше по действията на човека в центъра на кръга. Чуваше се в тежките им удари в кости и плът, виждаше се в решителното, граничещо с отчаяние противодействие на „жертвата“. От време на време добре насочен удар просваше някой на пода и той оставаше да лежи там замаян поне за минута.

Стоях и мълчаливо наблюдавах това известно време. Накрая пред мен застана Мустака. Усмихна ми се мрачно.

— Разбра ли сега с какво се занимаваме тук?

Не бях сигурен, че това е истински въпрос.

— Много впечатляващо — отговорих. Постарах се да го кажа тихо и спокойно. Усещах нещо… някакъв невидим емоционален заряд, който се натрупваше като статично електричество. Знаех, че се отива към определена ситуация, и исках да направя възможното да предотвратя това.

Той ме огледа критично.

— Какво мислиш за една демонстрация, мъжки? — Кимна към Старк. — Този пич вече цяла седмица говори с пяна на устата за Ямашита и какво става там. Дай да видим на какво си способен.

Погледнах въпросително Старк. Това ли беше човекът, който се изказваше скептично за моя сенсей? Каква бе тази промяна в него? Искаше да покаже на тези момчета, че при Ямашита е по-истинско? Старк сви рамене и се престори на невинен.

— Те изглеждат доста добри, Бърк. — И обхвана с жест наблюдаващата ни група. После присви очи и нещата започнаха да ми се изясняват. — А ти изглеждаш много уверен в своя стил. Защо не изпробваме кое какво е, а?

Изгледах го мълчаливо. Лицето му се беше втвърдило и в чертите му се бе настанила студенина, която виждах за пръв път. За част от секундата се запитах дали преценката на ламата за този човек е правилна. После се съсредоточих върху конкретния си проблем.

Няколко мисли се стрелнаха в главата ми. Едната бе, че би трябвало да предугадя това развитие. „Никога няма да мога да се оправдая пред него“. Но след тази мисъл веднага последва нова: „Обзалагам се, че е знаел. И въпреки това ме изпрати тук“.

Само че това ме накара да се зачудя. Какъв бе смисълът моят учител да иска да ме постави в ситуация, която е трябвало да усетя, че се развива? Какво беше това? Поредното завоалирано упражнение в реални условия? Или просто искаше да види как ще се представя пред тези хора? Или само искаше да държа Старк под око?

Прекалено много възможности. Истината бе, че не изпитвах никакво желание да се противопоставям на тези хора. Не ставаше въпрос за неувереност. Бях ги наблюдавал достатъчно и нямах колебания, че ще се представя достойно, каквото и да извадят срещу мен. Работата бе там, че бях свикнал да мисля, че съм подминал този етап. Че вече не се налага да се доказвам. Освен това от бой до бой има разлика. Тези момчета тренираха жестоко, в това нямаше съмнение. Но аз знаех какво е да се търкаляш по пода заедно с някой, който наистина се опитва да те убие. Знаех какво е да вдъхваш с носа си потната миризма на озверелия съперник, способен на абсолютно всичко, стига да му го позволиш. И знаех какво е да се изправиш залитайки, като го оставиш сгърчен безжизнено на пода. Всичко това те кара да мислиш, че другото е игра и че е разумно да запазиш силата си за истинското.

Така че въздъхнах и обясних на нинджата, че съм само гост и че вероятно не си струва да ми обръщат особено внимание. Пуснах в ход цялото си смирение, но това се оказа недостатъчно. Той огледа момчетата си и каза:

— Нали ви казвах, че не им стиска… — И посочи хакамата ми. — Затова се обличат в рокли.

Другите се закискаха.

„О, боже — казах си. — Започва се“. Хакамата е стандартна част от тренировъчния екип в голям брой от традиционните изкуства. Всъщност тя представлява изплетена пола-панталон и смятаме, че придава достойнство и елегантност по време на тренировките ни. Нинджите явно бяха безчувствени към силата на естетиката.

Изглежда, не издържах на арогантната усмивка на лицето на нинджата. Може би в мен имаше нещо от избухливата ярост на Мики, резултат от безсилието му при разследване на неразкриваеми престъпления. За миг се запитах дали не искам да докажа на Старк, че мога да се справя с всичко, което той и неговите приятели могат да ми предложат. Дори помислих, че това може да се превърне в полезен за него урок. Само че не беше истина. Защото дълбоко в себе си изпитвах неподправен гняв. Към ситуацията. Към неспособността ми да разбера последното послание на Сакура. Каквото и да бе, му позволих да замъгли разсъдъка ми.

Огледах събрания клас. Лицата им бяха безизразни, но тук-там долавях злорадство от онова, което според тях предстоеше да се случи.

— Ами… — казах тихо и поканих с показалец учителя им да се приближи до мен. Той отново се ухили насмешливо. Погледнах го в лицето. Носът му изглеждаше чупен неведнъж. — Ако наистина се интересуваш, може би ще мога да ти покажа някои техники.

На което той ми се усмихна като хищник, наблюдаващ задаващата се в далечината жертва.

Излязохме на рогозката и предложих да използваме оръжия. Бо е дълъг към метър и осемдесет и вероятно е един от най-често използваните в много изкуства дървен прът. Опитвах се да бъда добър с нинджата. Поне за момента.

Той сграбчи един от ъгъла и го завъртя пред себе си в свистящи дъги, докато вървеше към центъра. Дадоха един и на мен. Класът се събра около нас в жив пръстен от плът в напрегнато очакване. Застанах, опрял върха на бо в пода, хванал дръжката му с дясната ръка. Оръжието бе по-високо от мен.

Нинджата зае стойка на готовност, но аз вдигнах ръка и казах:

— Ние обикновено започваме с поклон от седнало положение.

Той хвърли пренебрежителен поглед към учениците си, но коленичи и сложи своя бо до себе си. Отпуснах се на лявото си коляно, стъпил с десния си крак здраво на пода, но държах моя бо вертикално. Ситуацията изискваше да мога да се изправя максимално бързо. Поклонихме се вдървено един на друг и с последна насмешлива усмивка към хората си той се надигна да стане.

Няма да твърдя, че начинът, по който постъпих, беше честен. В боя подобно понятие рядко съществува. Ямашита обича да ни напомня, че онова, на което ни учи, е хейхо — стратегия. Може да звучи елегантно, но понякога хейхо опира до брутална ефективност. Точно от това имах нужда в момента.

Бях го оставил да коленичи пръв, за да контролирам точно разделящото ни разстояние, разбира се. Когато започна да се изправя, моят съперник повдигна десния си крак и сложи стъпало на пода пред себе си. Точно това ми трябваше.

Все още коленичил, замахнах с моя бо с всичката сила и скорост, на които бях способен. Върхът му описа дъга и се стовари върху чупливите кости от горната страна на ходилото му.

Той изпъшка.

Това не беше краят, разбира се. Той явно бе повече от компетентен и вероятно щеше да блокира болката.

Така и стана, защото видях, че продължава да се надига и вдига своя бо за ответен удар. Хванах оръжието в ръката си като копие и го забих с всичка сила в слънчевия му сплит. Вдигнах го нагоре и усетих как върхът спира в гръдната му кост.

Очите му се изцъклиха и той отстъпи малко, но виждах, че не е загубил желание за бой. Завъртях пръта и стоварих дръжката върху главата му. Разнесе се плътен удовлетворяващ звук от удара на дърво в кост.

Това вече му беше достатъчно, макар за мое удивление още да не бе паднал. Пуснах оръжието си на пода, натиснах дясната му ръка надолу и улових неговия бо. Дръпнах го и той го пусна почти без съпротива. Ритнах го зад коляното с широк замах и този път той падна като чувал с картофи.

Насочих върха на бо срещу шията му, понеже се опитваше да се съвземе. Натиснах. Беше почти в несвяст, но гълтателният му рефлекс все още работеше.

Когато действаш бързо, нямаш време за дишане, преди да си приключил. Едва сега погледнах обкръжилите ни.

— Урокът… — казах и едва сега си поех дъх — приключи.

Изгледах ги. Всички бяха ядосани. Опитах се да концентрирам максимум енергия, като стегнах коремните си мускули. Твърди се, че това е начинът да излъчиш своята ки — вътрешната си енергия. Не бях съвсем сигурен дали е така, но се постарах, надявах се да сработи. Това беше основният ми план за бягство. Но най-гневния си поглед бях запазил за Старк. Никой не каза нито дума. И никой не помръдна. Пуснах пръта на рогозката и отидох да се преоблека.

 

 

Когато се прибрах в дожото, Ямашита само ме погледна. Не можах да преценя дали в погледа му има одобрение, или разочарование.

— Как мина посещението? — попита той. — Научи ли нещо?

Изгледах го с възмущение. Не ми беше минало.

— Беше загуба на време.

— Разкажи — каза учителят.

Направих го. Описах пътуването натам и загадъчната възбуда на Старк. Разказах за внезапното осъзнаване, че всичко е било нагласено. И за ролята на Старк. Описах накратко как бе протекъл самият двубой, като използвах икономичната техническа японска терминология, представляваща нещо като стенографски запис на нашата система.

Учителят ми ме гледаше с тъмните си очи.

— Съвсем доскоро, Бърк, щеше да говориш повече и да правиш по-малко.

Не виждах какво мога да отговоря. Това положителна оценка ли беше, или отрицателна? Той не ми подсказваше с нищо как да я интерпретирам, а продължаваше да ме гледа изпитателно.

— Значи използва атаката срещу крака?

Кимнах напрегнато.

— Да.

— Добре — каза той. — Тогава в случилото се все пак е имало и елемент на тренировка. — След това допълни повече за себе си: — Жалко, че двубоят ти не е бил със Старк.

И тогава разбрах. Не Старк ме бе вкарал в капана. Идеята бе на самия Ямашита. Бях смаян.

Но ако се замислех, не би следвало да съм смаян. Светът на бойните изкуства е пълен с истории от едно време, когато един майстор е трябвало да избира измежду двама обещаващи ученици. Методът на избор неизменно е бил нехуманен. В крайна сметка аз сам бях изявил желание да се подложа на изпитанието. Но срещу Старк? Самата мисъл за това бе оскърбителна.

— Това ли било, сенсей? — поисках да разбера. — Номер? Поредното изпитание? — Лицето на Ямашита се бе затворило, очите му бяха присвити в цепки. — Пак? — Усещах, че се разпалвам.

Ямашита се извърна, но аз не бях свършил. Застанах пред него и той рязко спря, почти изненадан. За него това бе равнозначно на оскърбление.

— Нямам повече време за тези игрички, сенсей — казах му. — Занимаваме се с това прекалено дълго. — Сетих се за Сакура, за Ходингтън и за Ким. За Хан, който дебнеше из града. За хилядата и едно неща в живота ми, на които следваше да обърна внимание, и за начина, по който ги бях загърбил, за да следвам този човек.

Ямашита ме гледаше и мълчеше.

— Писна ми! — заявих. — Омръзна ми да си играя на харагей. Не желая да трябва да се досещам какво си наумил. Щом искаш да се изправя срещу Старк, кажи ми го направо. Дай ми причина…

— Аз съм сенсеят — с каменен глас ми отговори той — и аз решавам защо. — Колкото повече се разгорещявах, толкова по-спокоен изглеждаше.

— Това… — спрях ругатнята, макар че едва се сдържах — това просто не е достатъчно добро за мен!

Но той беше непоклатим. И неотстъпчив.

Стояхме и се гледахме в очите. При японците не се случва често да погледнеш в очите по-висшестоящ от теб — благоприличието изисква отклонен поглед. Но аз го гледах твърдо и се надявах да получа поне някакъв знак, че ме е разбрал.

След известно време отместих поглед.

— Добре. — Отидох до стелажа на стената и взех от там моя бокен — очукания от безкрайните тренировки с него дървен меч. И тръгнах към вратата.

— Кога ще се върнеш? — тихо попита той. Но аз продължих да вървя. Когато стигнах до вратата, той отново проговори. Думите му прозвучаха напрегнато, сякаш изпитваше болка да ги каже:

— Ще се върнеш ли?

Минах през вратата, без да отговоря. Зърнах го на излизане за последен път — нисък, набит и самотен. Стоеше в мълчанието, погълнало останалия му без отговор въпрос, както приливът залива камък на брега.