Джон Донахю
Деши (24)

23.
Пътят на воина

Вслушвах се с изострен от напрежение слух. Вятърът почти беше стихнал. Някъде ромолеше поток. Чуруликаха птички. Опитвах се да овладея неравномерното си дишане, защото колкото по-малко шум издавах, толкова по-големи шансове щях да имам.

Първият, който ме нападна, го направи само минути след като се бях затичал нагоре, още преди да бях намерил верния ритъм на дишане. Атаката не беше нищо особено — лишен от всякакво въображение, но тежък фронтален карате удар с крак мей-гери, насочен към бедрото ми, който едва успях да избегна.

Маркираната пътека беше тясна. Освен това беше осеяна с камъни, а нападалите клони бяха насечени грубо, за да се обозначи някакво подобие на път, и по-скоро изглеждаха ката „жертви“ на развилнял се касапин. Самата пътека бе хладна в малкото места, където ходилата ми стъпваха на чиста почва. Заради облачната покривка изглеждаше сякаш още не се е развиделило, а въздухът в гората бе просмукан с влага и неподвижен. Достатъчен бе един поглед към небето, за да се види, че се задава буря.

Но аз се стараех да гледам повече в краката си. Да тичаш бос из гора е трудна работа. Не исках да си счупя някой пръст само защото съм тичал, за да стигна колкото може по-бързо. Не че нямах опит в чупенето на пръсти на краката — хубавото е, че можеш и сам да се оправиш с енергично дръпване и стягане с лейкопласт. Но знаех, че през този ден е жизненоважно да действам с пълна мощ, необременяван от нелепи контузии. Защото само бог можеше да ми помогне, ако не бях във върхова форма.

Скоро разбрах, че ситуацията изисква да не тичам забил поглед в земята. Такова, разбира се, бе тяхното желание. В концентрацията си да оставя зад гърба си това изпитание бях забравил старата истина, че самото пътуване е също толкова критично важно, както и крайната му цел. Така че когато ме нападна първият ми противник — бърз като светкавица, — ме свари напълно неподготвен. Спасиха ме само рефлексите ми. Отдръпнах се, за да лиша удара от пълната му сила, и моментално се обърнах към него, очаквах развитие на атаката. Нищо подобно — нападателят се скри без следа в храсталака. Бавно отстъпих назад и отново се затичах. Поглеждах от време на време през рамо, но той не ме преследваше. Продължих напред.

Но вече внимавах. Те ме чакаха стаени като призраци в сенките, но ударите им бяха съвсем реални. Бяха избрали места, които изискваха повишеното ми внимание — завой на пътеката, стръмнина, всякакво място с намалена видимост. Скачаха от засада. Действаха необичайно — един опит, вярно, направен с максимална сила и старание, но никакви намерения да развият атаката. Тежък удар, силно блъсване и толкова — след това бях свободен да продължа.

Идеята на тази тактика, разбрах го, беше да не ми дават да се успокоя, да нарушат ритъма на дишането ми. Защото дишането ни помага да се съсредоточим и ни дава сила. А те държаха да ме изтощят.

Ударите бяха насочени основно към ръцете и краката ми. Изглежда, искаха не само да ме забавят, но и да повредят и мускулите ми. За да съм по-лесно уязвим. Така че знаех какво да очаквам от всяка следваща атака. А след време дори започнах да се досещам кога и къде ще е поредната.

Това в крайна сметка беше ритуал. Напомняше ми нещо, за което бях чел: за „коридора“, през който ирокезите принуждавали да минат пленниците им — точно премерената му жестокост тласкала жертвите напред, към неизбежния край. Но в края на моето пътуване — някъде там, горе — щеше да ме чака Ямашита. Така че отбягвах и поемах ударите, но не спирах да тичам.

Пътеката имаше неравен профил и лъкатушеше из гората, беше като живо същество, чиято каменна повърхност ме хапеше по краката, а клоните й ме шибаха с озлобление като бледо ехо на нападателите. Но се изкачвах все по-нагоре, което само по себе си изискваше значително физическо усилие. Не можех да преценя нито къде е върхът, нито докъде съм стигнал. Самата пътека бе прекалено тясна и се провираше из гъста гора. Все пак малко по малко небето над мен просветляваше с настъпването на зората.

В един момент излязох на равен участък. Нещо повече, под краката ми имаше мека земя. А на всичко отгоре нямаше места, където биха могли да се крият нападателите ми. Бях падал няколко пъти и знаех, че краката ми се насечени от остри камъни тук-там, но не беше нищо сериозно. Бях се изпотил, но влажният въздух не даваше на потта ми да се изпари. От усилието, което влагах, в ъгълчетата на устата ми беше избила слюнка. Огледах внимателно пътя пред мен, търсех източниците на възможна изненада.

Пътеката се виеше по ръба на скала. Отдясно склонът пропадаше стръмно надолу. Беше осеян с камъни и тук-там растяха дървета. На няколко места имаше шубраци от дафинови храсти. Вече можех да разбера на каква височина съм се изкачил. Долу се виждаше тъмна река — водите й се разбиваха в каменистото дъно и сигурно щях да я чуя, ако не тичах и не чувах само пулса си и накъсаното си дишане.

Пропастта беше точно избран разсейващ фактор. Сенсей сигурно щеше да кимне и да заговори за цуки — пропуск в концентрацията. Цуки е точката на опасна уязвимост. Трябваше да заподозра нещо и да вдигна поглед в търсене откъде ще дойде възможната атака, а не да разглеждам спускащия се надолу склон, вероятно заради разнообразието за очите след монотонността на пробяганите километри в ограниченото пространство на горския тунел. Така че дори не видях началото на финалната атака.

Жицата, която бе опънал през пътеката, беше тънка, но здрава. Спънах се в нея и паднах лошо. В дланите ми се набиха малки остри камъчета. Той се движеше много бързо за човек с толкова едро тяло, но въпреки това успях бързо да му се измъкна на четири крака. Ударът на неговото яри, нанесен с насочен от долу нагоре замах, се плъзна по ребрата ми, но дори и така беше достатъчно силен, за да ме накара да изохкам от болка.

Погледнах го. Беше същото лице, което ме бе гледало от другата страна на цевта на пушката. Онази нощ очите му бяха като тъмни езера, а лицето му изглеждаше бледо в сенките. Сега обаче го виждах съвсем ясно — Хан. Той просто излъчваше сила и нямаше нужда да се обяснява защо са го нарекли Монголеца. Беше облечен в черната униформа на последователите на Кита, пристегната с червен колан, който изглеждаше като алено петно кръв.

Беше голям и силен. И го съзнаваше. Квадратното му лице бе застинало в мрачна усмивка, яките му ръце стискаха копието. Чакаше ме да се изправя. Направих го с гръб към пропастта. Знаех, че положението ми е много тежко. Защитният калъф на копието беше свален и дългото стоманено острие сочеше право към мен.

— Защо? — попитах. Не че наистина се интересувах, просто исках да спечеля време, за да се подготвя за предстоящото.

— Знаеш твърде много. — Гласът му бе странно тих. Но погледът в очите му беше твърд.

Продължих играта на бавене.

— Скоро ще знаят и други — уверих го, като междувременно се опитвах да се отдалеча от ръба и да си осигуря пространство за маневриране. Но острието на копието му ме следеше без никакво колебание.

Монголеца поклати глава. Беше като машина от месо.

— Никой нищо няма да знае. Всичко свършва тук. За теб и за старците.

Протегнах ръка да го спра, преди да осъзная, че вече е започнал движението. Заби копието напред със сила, подсказваща, че зад това стоят дълги тренировки. Мушването бе неумолимо и прецизно, сякаш човек и оръжие се бяха слели в едно смъртоносно намерение. Сигурен съм, че вече виждаше със съзнанието си как падам промушен. Личеше си по блясъка на очакването в очите му.

Но камъните по пътеката го подведоха. Кракът му леко поднесе и това лиши удара от част от точността зад него. С цялата бързина, на която бях способен, скъсих дистанцията помежду ни. Отблъснах дръжката с дясната си ръка и забих изпънатите пръсти на лявата към очите му. Гигант като него не можеш да пребиеш до смърт — има твърде много мускули и кости. Масата му е почти непреодолима. Затова е нужна по-специална мишена: меките тъкани.

Той изсумтя и отклони удара ми. Опита се да завърти копието, но пространството не му позволяваше — чух дръжката да изтраква по камък и дърво, докато се опитваше да го насочи към мен. Ударих го в слънчевия сплит с десния си юмрук — бих го забил в него и бих го изкормил, ако можех — но ъгълът не се получи. Тогава той захвърли копието.

Усещах везните да се накланят в негова полза. Той също го усещаше и изглежда, видя това в погледа ми, защото свирепата му усмивка се разшири. Знаех, че позволя ли му да ме обхване с ръце, с мен е свършено. Опитах да се измъкна от опасната зона, но той предугади намерението ми и бързо се приближи до мен. Стисна китките ми и ги отдалечи от себе си. Погледна ме с дръпнатите си очи. Прочетох в тях жесток триумф.

Монголеца отдръпна глава назад и за миг си помислих, че ще извие от дива радост. Вместо това той заби челото си в лицето ми. Главата ми отскочи. Загубих за миг контрол над краката си, но панически се опитах да се задържа прав. И тогава той пусна китките ми и ми нанесе удар с крак, който буквално ме издуха от ръба и надолу по ската като листо в лятна буря.

Бях замаян, но Ямашита бе вложил години в това да накара тялото ми да реагира на събития, които ти се стоварват по-бързо от мисълта. Усетих, че политам в нищото. Търкалях се надолу и се опитвах слепешката да се хвана за нещо, което не съществуваше. Какво изпитваш в такъв момент? Съжаление? Гняв? Честно казано, случи се толкова бързо, че не успях да почувствам нищо. Наученото по време на тренировките поема контрола. И в резултат в главата ми възникна мимолетна идея, която — кълна се — беше облечена в гласа на Ямашита.

„Не си удряй главата. Това ще е лошо“.

Храстите донякъде забавиха търкалянето ми надолу. Камъните по склона бяха доказателство, че тук не се пада неограничено дълго по права линия. По-скоро беше като болезнена серия от кълба: отскачане във въздуха, свличане известно време, после гравитацията сграбчва тялото ти и серията започва отначало.

Неочаквано спрях с глух удар и застинах върху клона на паднало дърво. Имах късмет — счупеният край на клона ме одраска по гръдния кош и излезе през предницата на моята ги. Лежах като прикован и чаках зрението ми да се избистри. Отпуснах се със затворени очи и чух в далечината крясъка на разтревожени птици.

Бях замаян и предполагам точно това ми спаси живота. Монголеца сигурно бе погледнал от ръба и ме бе видял да лежа неподвижно, и бе помислил, че клонът ме е пронизал. Трябваше да се размърдам и да проверя дали нямам счупени крайници. Но ако го бях направил, той несъмнено щеше да слезе по склона и да ме довърши. А така бе решил, че си е свършил работата. Когато най-сетне отворих очи и погледнах нагоре, той беше изчезнал.

Останах да лежа, заслушан в неподвижните звуци на гората: в пеенето на птици, в шумоленето на сухите листа — нещо се промъкваше през шубраците, в писъка на комарите, които вече ме бяха намерили, привлечени от кръвта ми. Бях сигурен, че като мръдна, ще ме заболи. А част от мен нямаше никакво желание да прави опис на нараняванията ми.

Само че изпитанието не бе приключило. Това ми бе повече от ясно. Ямашита ме чакаше някъде горе, на върха. „Старците“, беше казал Хан. Първо щяха да се справят със сенсей. След това щяха да ликвидират Чангпа. Трябваше на всяка цена да се добера до тях, понеже натам бе тръгнал и Монголеца. Знаех, че няма да съм последният, когото ще хвърли в някоя пропаст.

Бързо се засмъквах надолу. Пътеката бе клопка, в която повече нямаше да се хвана. Стигнах на дъното на пролома и се хвърлих в студената вода. Краката ми потънаха малко в тинята, после се отпуснах на колене и натопих глава, за да прочистя мислите си. Водата бе леденостудена. За миг дъхът ми секна. Погледнах срещу течението към безразборно натрупаните покрити с мъх камъни, през които се провираше тъмната вода. Китайският философ Мен Дзъ е казал, че човешката природа се стреми към доброто по същия начин, по който водата се стреми към ниското. Аз обаче гледах нагоре, срещу течението.

Краката ми бяха в тежко положение. Това лесно се виждаше, макар да бяха частично покрити с тиня. Усещах левия си лакът като изваден, а носът ми определено бе счупен. Има ли смисъл да уточнявам — пак. Докато се бях търкалял надолу по склона, за миг ми бе минала тревожната мисъл, че даденият ми от Ямашита танто може да изпадне от дървената си ножница и да ме прободе. Цялото тяло така ме болеше, че се наложи да прехапя устни и да спра дъх, за да извия ръка и да бръкна отзад, където го бях затъкнал. Но той, изглежда, се бе измъкнал и сега беше заровен някъде по ската.

Горнището на моята ги беше раздрано на няколко места. Накъсах долната част на ленти — там материята е по-тънка. Увих лакътя си в примитивно подобие на шина. Искаше ми се да направя същото и с китките и пръстите си, но те ми трябваха свободни за онова, което предстоеше да се случи. Същото се отнасяше и до краката ми: добре щеше да е да ги предпазя по някакъв начин, но ме беше страх, че това ще затрудни стъпването ми, когато дойдеше моментът на истината. Времето ме бе научило, че да постъпиш мъдро съвсем невинаги означава, че това е едновременно и лесно. Нямаше как, трябваше да се примиря, че краката ми ще покървят още малко. Гамбате, беше ми казал Ямашита. „Дръж се“. Тръгнах нагоре. Болеше ме, но продължих да вървя. Щях да издържа.

Безпокоях се с колко време разполагам. Каквото и да ставаше по време на истинския ритуал танрен, беше съвсем ясно, че Кита ми е подготвил специално посрещане. Поради тази причина бях тръгнал и по специална пътека. Монголеца беше подхвърлил, че съм знаел прекалено много. А беше съвсем ясно какво се случва на онези, които знаят много. Сакура. Ходингтън. Ким. А може би също и Ямашита и Чангпа.

Нима обаче малката тайна, скрита в инката, бе онова нещо, за което Кита бе готов да убива, без да се замисля? Просто не можех да повярвам, че е така. Подправен сертификат за майсторство изглеждаше прекалено незначително нещо, за да се предприеме тази необратима крачка. Беше ясно, че Кита не е случаен човек — силата, с която излъчваше своята ки, бе изумителна. А от малкото, което бях видял у неговите ученици, те също бяха предостатъчно компетентни. Защо тогава да се безпокоят за някаква инка?

Само че нуждата от легитимност е голяма сила. Особено при майсторите на бойни изкуства. Те са проводници на мъдрост, на натрупания през вековете опит на някогашните майстори, който се събира в истинска съкровищница на проникновение и техника, която те ревниво охраняват. Притежанието на нещо като инката има едва ли не мистична сила с оказаното признание на престиж.

Ако Кита изграждаше империя, легитимността бе важен фактор. Човек би помислил, че това може да има някакво значение само в Азия, но американските майстори на бойните изкуства са странно племе. В някои отношения дори са по-лоши и от азиатските си събратя. Обяснението сигурно е в плитките ни корени тук — ние сме склонни да застинем в благоговение пред родословни дървета, които чезнат в древността. А в света на бойните изкуства много от обучаващите се жадуват за някаква връзка с миналото, с живота на древните майстори, с които искат да се идентифицират. Някой може да каже, че това е психологическа нужда, която няма нищо общо с техниките. Което си е самата истина. Но от това нуждата не става по-слаба. Всичко, което бях видял досега в Ямаджи, ми говореше, че Кита полага особени усилия да експлоатира именно тази нужда. Така че да бъде разобличен като измамник би заплашило самите устои на неговия труд.

Но имаше и още нещо. През последните часове бях изразходвал много енергия за работа с тялото, но мозъкът ми бе смилал събраната информация. И бе работил цялата нощ, макар и някъде под прага на съзнанието. В резултат на което бях стигнал до някои заключения.

Ким бе заподозрял нещо около Кита. Младежът май се бе оказал истински разследващ журналист — беше демонстрирал тънък нюх и бе надушил нещо, което не бе успял да разнищи докрай. Освен това си беше свършил работата безукорно: проучването на пътуванията на Кита из Тибет, списъкът на будистките монаси, при които бе учил, тъжният списък на тикнатите в затвора лами. Беше събрал цялата тази информация и вероятно се бе мъчил да нагласи парчетата от мозайката, когато кой знае как се бе натъкнал на инката на Кита. Аларменият сигнал бе сработил и Ким бе опитал да се скрие и да намери хора, които да му помогнат да се ориентира за какво става дума. И тогава бяха започнали убийствата.

Но аз се бях замислил прекалено дълбоко.

Опитвах се да използвам в максимална степен речното корито и скачах от камък на камък. Това беше по-икономично откъм физически усилия, отколкото да обикалям през храстите по брега. Бях достатъчно изподран за един ден. На места обаче вървенето не бе лесно — камъните бяха ръбести и наклонени под абсурдни за стъпване върху тях ъгли. Освен това шумът на водата заглушаваше всички останали шумове. Често поглеждах наляво, където беше первазът, по който минаваше моята пътека. Страхувах се, че мога да зърна надникващия отгоре Хан. Самата мисъл за това ме пришпорваше допълнително, но едновременно с това част от съзнанието ми се тревожеше какво ще намеря на върха.

Въздухът бе напоен с влага, а светлината бе в мъртвешко сиво-зелено. Изглежда, тази сутрин слънцето нямаше да може да се пребори с облачната пелена. Напротив, струваше ми се, че тя става все по-плътна, а въздухът — все по-неподвижен. Струваше ми се, че единствените движещи се неща тук сме водата на планинския поток, който весело подскачаше надолу, и аз — стенещ и промъкващ се нагоре.

Истината е, че човек се настройва. Поставяш си цел. Не обръщаш внимание на болката — така или иначе тя няма да те напусне, затова е най-разумно просто да я приемеш. На места кожата ми гореше. Но това не ми се случваше за пръв път. Въздухът драскаше гърлото ми, потта щипеше очите ми и драскотините по главата ми. Положително имах счупени ребра. В един момент коремът ми застрашително се надигна и болезнено повърнах. Но нямаше какво толкова да изхвърля. Въпреки това в устата ми остана горчив неприятен вкус. Наведох се и загребах малко вода, за да освежа устните си. Понеже го направих в движение, а вървях прекалено бързо, си ударих носа и очите ми се насълзиха.

От двете ми страни имаше камъни и тъмни смълчани дървета. Движех се по избран от мен път, който мнозина не биха възприели като такъв. Според мен всичко зависи от това къде искаш да отидеш и колко силно го искаш. Така че продължавах да вървя и не спирах да водя в главата си странен накъсан диалог.

„Отново… Пак си в отвратителна ситуация“. Мъхът по камъка е нежен, кракът ми се подхлъзва и падам. „Млъкни“.

„Дано Сара да се е обадила на Мики. Дано тя да е добре“. Дебел цял метър дънер на дърво препречва потока. Облягам корем на него, за да мога да прехвърля от другата му страна краката и тялото си. Острата болка ми напомня за ребрата. „Да… тя е по-корава, отколкото изглежда. И освен това каквото е станало, е станало. Трябва да се справя при всички положения“. В последната мисъл има безутешна рационалност. Достойна едва ли не за самия Ямашита. Не бях сигурен, че ми допада.

Дървото никак не ми харесваше. При други обстоятелства сигурно бих скочил на него. Сега обаче трябваше да съм предпазлив. И да пестя енергията си.

„По-добре побързай“. В следващия момент стъпих накриво и тежко паднах по гръб в потока. „Ямашита те чака“. Отново поех напред. „Надявай се поне той да има план“. Още камъни. Счупени назъбени като стари оръжия клони. Водата — тъмна, студена и безчувствена — подскача надолу.

„Не — мрачно си казвам аз, — трябва да имаш свой план“. Докато се изкачвам, гората се променя. Сега преобладават борове и почвата е скрита под килим от иглички. Излизам от коритото на потока и тръгвам наляво, за да намеря пътеката. Поглеждам за момент водата, изпълнен с притъпено чувство на удовлетвореност, и се затичвам през гората. Тук почвата е много по-мека. Или може би ходилата ми са загубили чувствителността си. След малко намирам ритъма на движението и започвам да дишам дълбоко, макар и болезнено. Усещането ми е познато и това ме кара да се чувствам уютно дори в това чуждо място.

Тичам напред, изподран и кален. Гледам гората и макар очите ми да са заети, мозъкът ми започва да напява. В главата ми се появява странен откъс от молитва, фрагмент от стар псалм, написан от човек, който със сигурност е знаел за трудностите в живота:

„Благословен е Господ, моя твърдина,

Който учи ръцете ми на бой и пръстите ми на война.“

Замислям се за онова, което може да ме чака в края на моя „коридор“ на страданието. Животът трябва да се живее така, че да не позволиш на въображението ти да те лиши от кураж. Трябва да си подготвен за онова, което ти предстои, но не можеш да мислиш само за него и да оставиш страха да източи душата ти. Същото се отнася и до размишленията за миналото. То може да служи като котва. Но ти трябва да си телом и духом тук и сега. Струва ми се, че тази идея би допаднала на Чангпа. И Ямашита щеше да го подкрепи, но едновременно с това тихо щеше да ми напомни, че има нужда и от план да изтърпиш онова, което те очаква.

Усмихнах се мрачно. Този урок вече го бях усвоил отлично.