Джон Донахю
Деши (5)

4.
Грохот

Различни хора намират за важни различни неща, но всички ние търсим нещо. Аз прекарвам доста време в тренировки с хора, които привидно са готови да дават и получават в равна степен от боя. Истината обаче е по-сложна. Достатъчно е да подраскаш повърхността на привидното и ще разбереш, че повечето търсят някакво неясно формулирано мистично измерение към съществуването. Аз не съм по-различен. Но не е лесно да признаеш това на глас.

Отиваме в дожото с надеждата да намерим там някаква своеобразна магия. Късметлиите, които се задържат, я намират. Тя обаче е толкова деликатна, толкова крехка, че не може да издържи пряк анализ. Зърваш я за миг в елегантността на някое движение, в красотата на дъгата при замаха с меч. Понякога се докосваш до нея по трудно предаваем начин, когато изпитваш изненадващо за себе си удовлетворение при правилното изпълняване на определено движение. В други случаи е само усещане, което те спохожда при самото влизане в дожото след тежък ден навън. Дожото е празно, безлюдно и тихо. Оставяш на пода сака с екипировката си — бойни одежди и защитни подплънки, — въздъхваш и си казваш: „Господи, най-сетне съм у дома“. И забравяш, може би за малко, но напълно забравяш за останалото, което те е притеснявало.

Само че при Ямашита нещата не свършват с това. При него целта изобщо не е комфортът. Ако упражненията му изобщо целят нещо, то е да бъдеш подложен на постоянно натоварване, да разширяваш и отдалечаваш хоризонта на личния си потенциал, докато мускулните ти влакна не закрещят от изнемога. В тренировъчната зала на сенсей повечето ученици изучаваме бойните изкуства от години, така че на някакво ниво всички знаем какво ни чака. Повечето изучаващи карате например започват загрявка със серия основни упражнения — така наречените ката. С времето се появяват нови ката, все по-големи предизвикателства, с който трябва да се справиш по пътя към черния пояс. И когато един ден най-сетне се изправиш пред редицата, препасан с първия си черен пояс, наистина си мислиш, че си стигнал някъде.

И е точно така, разбира се — стигнал си до началото. Защото първото, което те карат да направиш, след като заслужиш черен пояс в някой дан, е да започнеш ката комплекса за абсолютните новаци. Едва сега, казва ти сенсей, вече си готов наистина да започнеш да тренираш. Въздъхваш, залавяш се за работа, а хоризонтът ти мъничко се отдалечава.

Ямашита вече почти не отделя време да наблюдава формата и да коригира техниката ми. В това поне мисля съм спечелил доверието му и съм заслужил одобрението му. Сега той иска да усъвършенствам по-неуловими неща.

Понякога японците дискутират ри — качеството на майсторски умения, което отличава големия боец от просто добрия. Това е комбинация от много неща: опит, тренираност, умение. И прозрение. Анализирайте го както си искате. Аз вече съм го направил. Деликатната спойка на възприятие и сетивна чувствителност със светкавичната искра на мускулния синапс. Лесно е да го опишеш, трудно е да се постигне. Прекарал съм години край Ямашита, шлифовайки техническите нюанси на уменията си като острието на бръснач. Процес, който ме накара да се чувствам променен, изменен по съществен начин, който според мен бе в основата на онова, което направих. Но ето че сега моят учител приема това за нормално и е съсредоточил вниманието си върху абсолютно нов комплекс от предизвикателства. Иска от мен да развия ри. Струва ми се, че разбирам за какво става дума, но постигането на тази цел е страшно трудно. Всеки път, когато си помисля, че усещам яснотата на мисълта, съпътстваща ри, тя ми се изплъзва. Тук вече уменията не са достатъчни, а аз съм прекарал години наред в концентрация върху техническите умения. Мога да го сравня само с това да участваш в мач на висшата лига след години чиракуване, за да установиш, че са променили правилата на играта.

Не мога да проумея защо това ме изненадва. За човек с моя опит би трябвало да е ясно, че при Ямашита — впрочем така е и в живота — онова, което постигаш, е по-малко от онова, на което си разчитал.

Ръцете на Ямашита са яки, страховити — няма никакво съмнение, че са по-подходящи да държат оръжие, а не книга. Отидох в дожото преди вечерния клас и той ме посрещна на входа. Учениците в залата вече бяха започнали индивидуалните си загрявки — нещо, което всеки от нас задължително прави преди занятие. Поклоних се от вратата към залата и на моя учител. Той вдигна ръка.

— Почакай.

Спрях и го погледнах очаквателно. Хвърлих поглед наоколо. Не забелязах да става нещо по-особено от обикновено. Навън вече се стъмваше и неоновото осветление леко пулсираше. Дървеният под лъщеше.

— Какво усещаш? — попита Ямашита.

„Обикновеното“, помислих си. Но застинах на прага и се опитах да се съсредоточа. Откъм улицата долиташе вечният шум на трафика. Под тавана на залата съскаха тръбите на неоновите лампи. Учениците разговаряха помежду си, но и тайно ни наблюдаваха.

— Очакване — казах накрая.

— Е, и? — каза Ямашита. — Едва ли те изненадва. Нещо друго? — В гласа му се долавяше разочарование. — Трябва да поработим по-сериозно върху засилването на чувствителността ти…

— Харагей — въздъхнах. Японците използват този термин, за да обозначат с него широк спектър от безсловесна комуникация. В света, който обитаваме аз и Ямашита, това обозначава концепция, свързана с фокусирането. По-добрите сенсеи вярват, че във въздуха танцуват емоционални и психически вибрации — невидими, но реални. И е възможно след подходящо обучение да се научиш да ги долавяш. Изпитвал съм харагей, обикновено в моменти на голям стрес. Но чувствителността на Ямашита е много по-изострена. А той смята, че моята трябва да се подобри.

Работя по въпроса, но все пак съм човек от Запада. Способността ми да извикам харагей идва и си отива и колкото повече се старая да я сграбча и задържа, толкова повече ми се изплъзва.

Ямашита сигурно долови безпомощността ми по изражението ми и каза:

— По-късно ще говорим повече по този въпрос.

И ми подаде книгата. Погледнах я озадачено.

— Чангпа Ринпоче — обясни моят учител.

Видях името на корицата и се оживих.

— О, да… Имаше статия за него в „Таймс“.

— Така е. Той ръководи в Манхатън институция, известна като „Дарма^[1] център“. Изказва се пред различни групи на обществото върху вътрешните измерения на съществуването.

Усмихнах се.

— Казват, че е прорицател. И затова бил толкова популярен. На всеки десет души, които се интересуват от тибетския будизъм, има хиляда, които ще отидат да видят някой, който чете мисли.

Ямашита махна с ръка на тази несъществена подробност и продължи:

— Не си справедлив. Изявите на този човек из страната са забележителни.

— Може ли да огъва лъжици със силата на мисълта? — поинтересувах се.

— Бърк! Дръж се възпитано. Познавам го от много години и дълбоко го уважавам. Той може да се окаже интересен ресурс за теб…

— За мен?

Ямашита въздъхна.

— Ти постигна с мен много неща, професоре. Но сега полагаш усилия на друго ниво. И понякога познатият глас на учителя може да заглуши…

— Старая се, сенсей — възразих аз.

— Разбира се. Но… — Той изви вежда.

— Трудно ми е да овладея някои от езотеричните неща — признах си.

— Надявам се, не подлагаш на съмнение реалността на онова, за което говоря? След толкова години?

Кимнах бавно.

— Видях забележителни неща…

— Постигнал си много повече от това просто да видиш, професоре. — Видя, че съм неспокоен, и ме подкани: — Но въпреки това?

— Виж — казах, — когато стана свидетел в дожото на нещо, което е изумително, си напомням, че е като всеки фокус. Повечето неща са манипулация. Добра техника. Законите на физиката. Добре, нека е по-сложно от фокус, но не може да става дума за мистика.

Ямашита се усмихна.

— Значи дори след толкова време?

Свих рамене. Ямашита ме изгледа. Погледът му може да бъде тежък и непроницаем. В тишината на вечерта, преди дожото да е избухнало в активност, очите му бяха широко отворени и питащи. После като че ли стигна до решение. Взе книгата, прочете резюмето на гърба на корицата и ми я подаде.

— Да опитаме все пак с гласа на друг учител, а?

Обърна се към залата и аз го последвах.

И така, на следващия ден започнах да чета книгата, чието заглавие беше „Пътят на воина към силата. Влизане в Мистичния град“. Размишленията на един тибетски лама, натрапени ми от един японски сенсей по бойни изкуства.

Времето навън отново бе превключило на характерната за Лонг Айланд лепкава пролетна сивота. След знойния ден в задния двор на Едуард Сакура температурата бе спаднала. Слънцето изглеждаше прекалено немощно, за да пробие плътната облачна пелена. В кафето на университета „Дориан“ бе задушно, по гледащите към четириъгълника на заграденото пространство грамадни прозорци на заведението се стичаха капки дъжд. Бях дошъл на обяд сам и седях сгушен в неприветливия полумрак.

Всеки университет е странно място, а „Дориан“ е малко по-странен от останалите. В сградата сноват насам-натам свръх образовани професори с влажни шарещи очи и с пренебрежимо малка или напълно отсъстваща приспособимост към света навън. Трудят се с нищожен ефект, разчитат на остарели знания и са убедени, че западната цивилизация се крепи само благодарение на личния им магнетизъм. Студентите седят и съзерцават преподавателите си с празен поглед и волско безразличие, а в главите им се въртят само мисли за предстоящия уикенд. Всяка страна в това мъчение толерира другата, като се успокоява с това, че в крайна сметка учебният час продължава само петдесет минути и че семестрите са дълги някакви си три месеца и половина. Типичната картина на висшето образование.

Преди няколко години живеех с надеждата да ме назначат тук на преподавателска длъжност. Можеха да ме използват. Факултетите на „Дориан“ са прочути с плиткостта на преподаването знание, особено що се отнася до източните култури. Тук се подвизават например: изкукуригал професор по философия, който наистина е прекарал известно време в Тайланд, но спомените му оттам са свързани само с кварталите на червените фенери; обладана от фиксидеи относно половата си принадлежност социоложка, чието туловище може да счупи всеки кантар и която все още не се е отказала да публикува монографията си, озаглавена „Встъпване в зрелост в Сингапур“^[2]. Към тях следва да добавим и психически пренапрегнат историк, който иска да стане Стивън Амброуз^[3] на Корейската война, но прекалява с прожекциите на „Мостовете на Токо-ри“^[4]. И това е всичко.

Работех като нищожен администратор, понеже управата на факултета чувстваше, че съм недостоен да бъда въвлечен дори в някакво подобие на преподавателска дейност. Никаква деликатност — напротив, намерението беше да бъда засегнат, но сега от онова усещане съм запазил само смътно неприятен спомен, като от досаден зъбобол.

Сгушен в скъпите предградия на Лонг Айланд, гледан отвън, „Дориан“ създава впечатлението на истинско учебно заведение. Сградите му са скрити под бръшлян, а тухлената зидария може да изглежда много приятно в ясен слънчев ден. Игрищата се губят в далечината, а пролет и есен гълчавата може да излъже някого, че тук става нещо значимо. Но аз вече не съм сигурен в това. Може да се дължи на засилените изисквания на Ямашита към нивото на моите тренировки. Може да е потиснатост от убийството на Сакура, но се улавям, че напоследък мисля за неща, които нямат нищо общо с университета. Все по-често просто само изпълнявам задълженията си и в края на деня се отправям за дожото, където се случват по-важни неща.

Намирам тибетския будизъм за интригуващ. Той е… колоритен и сложен. В него бъка от истории за левитация и мистични способности. Третото око. Ясновидството. Но поне учителите са строги и последователите им правят каквото се изисква от тях. Нещо, в което имам солиден опит и съпричастност.

В действителност книгата не беше лоша. Наистина разработката за „мистичния град“ датира от времето на свети Августин, но аз се заинтересувах от нещата, свързани с воините. Защото не може да се каже, че всички тибетци седят в поза „лотос“, без да мърдат. Животът на „Покрива на света“ е тежък и тези хора имат достойно наследство от легенди за воини. А и някога са били доста добри стрелци с лък.

Ритъмът в написаните думи на ламата беше успокояващ по неочакван за мен начин. Прозата беше изчистена. Питах се как ли изглежда на живо. Снимката от корицата не разкриваше нищо особено: мъж на средна възраст с очила и в монашески одежди. Любопитно ми беше откъде се познават с Ямашита.

Опитах се да се съсредоточа върху книгата, дадена ми от моя учител. Но вниманието ми непрекъснато се отклоняваше от мистичните градове към оставената от убития калиграф загадъчна следа. И към възможността да се изживее нещо, което наистина беше невидимо, но не по-малко реално. И освен това към засилващото се противоречие в изискванията на двата свята, в които живеех. Възприемах всичко това като непрестанен тих, отклоняващ вниманието ми шепот. Или идващ от далечината грохот, още слаб — но щеше да се засилва. Противях се енергично на мисълта, че някой ден ще трябва да направя избор, и вместо това направих още веднъж усилие да се съсредоточа върху „тук“ и „сега“. „Развий в себе си по-изострена чувствителност, Конър“. Само че мястото, където се намирах, не бе най-подходящото. В обсега на периферното ми зрение млада студентка на съседната маса извиваше тяло, за да стане. Късата блузка и още по-късата й пола разкриваха прелестна гледка, особено около пъпа й, на който имаше халка. Насилих се да отклоня поглед.

Както казва моят учител, няма такова нещо като достатъчни тренировки.