Джон Донахю
Деши (18)

17.
Проблясък

Стаята бе тъмна, атмосферата — тържествена. По стените висяха гоблени, изобразяващи неясни фигури, които танцуваха или бяха отнесени от примката на карма. В една ниша светеше правоъгълник от свещи и под трепкащата им светлина човек можеше да различи за миг аленочервените и златни нишки в гоблените. Горяха благовония — във въздуха, като току-що забравен спомен, се стелеше слаба, почти несъществуваща миризма. Учениците на ламата пееха монотонно.

Беше ми се искало да поговоря с някого. Първата ми мисъл бе за Сара Клайн, но се оказа, че тя е в командировка за няколко дни, след което заминавала направо за семинара на Кита. Представях си как въпреки това й се обаждам с надеждата да се прибере у дома по-скоро. Не, не се обаждам, а изплаквам болката си. После си помислих за чистите й очи, за начина, по който тя разбираше нещата, и разбрах, че тя би очаквала от мен по-достойно поведение.

Затова седнах в дъното на стаята за медитация и зачаках да разговарям с ламата. Всички в прохладната тъмна стая бяха потънали в ритмичното напяване на мантрата. Аз обаче горях отвътре.

Учениците на Чангпа един по един коленичеха пред него и той грижливо поставяше с големите си ръце тънки като паяжина бели шалчета на враговете им — символ на благословията му. Цареше спокойствие, в което се плискаше гневът ми, макар и да се борех срещу него.

Накрая ламата вдигна поглед към мен. Светлината трепкаше в очилата му. Изглеждаше спокоен, но и загрижен.

— Ето че най-сетне се появи и ти — прошепна той. После като че ли огледа стаята. — Къде е учителят ти?

Понечих да кажа нещо, да обясня, че се е наложило да напусна дожото. Но думите просто не можеха да излязат от гърлото ми. Ринпоче ме изгледа с тъжни широко отворени очи, докато се опитвах да проговоря. После посегна и сложи на раменете ми молитвено шалче. То изпърха, леко като перце. Очите ми пламтяха от чувства.

— Ела — каза той и ме изведе от стаята за медитация.

В „Дарма център“ има библиотека и читалня — високо помещение, в което мирише на лак за дърво и стара хартия. Сред книгите се почувствах малко по-уютно. По стените висяха малки портрети на монаси. Чангпа вървеше бавно, водеше ме след себе си и спираше пред всеки портрет.

— Учители — обясни ми той. — Последователи на Буда в моята родина.

— Сигурно ви липсват — казах.

— Някой от моите братя лами вече са заминали във Великата празнота. И сега, след като са едно цяло с всички неща, те са тук с нас. — Той помълча за малко. — Но за други знаем единствено, че са арестувани от властите. Споменът за тях е съхранен тук. Търся информация за хвърлените в затворите. Застъпвам се пред правителства по целия свят. — Дори само изброяването на поменика от дейности като че ли го изморяваше. Той се отпусна за момент, после отново се стегна. — Но основната ми надежда е резонансът на нашите молитви да стигне до тях.

Кимнах. След сблъсъка си с Хан бях попрочел това-онова. Китайското правителство от десетилетия водеше борба за контрол над тибетските будисти. И не ставаше дума за комунистическата пропаганда, че религията е „опиум за народа“. В китайския поход към установяване на хегемония в цяла Азия уникалната доминация на будизма в Тибет трябваше да се разчупи, за да може да бъде унищожена културната идентичност на тибетския народ.

Протестният поход из Запада привличаше някакво внимание, но китайците имат опит и с това — тоталитарните режими са усвоили своеобразна неукротима, целенасочена и несекваща бруталност. Ринпоче се бори срещу нея, но ние най-вероятно сме неспособни да я спрем. Повечето протестиращи имат благородни намерения. Само че те мислят, че е достатъчно да се хванем за ръце и светът ще се промени. Проблемът е, че китайците не желаят да държат тибетците за ръце, а искат да им сложат окови.

Разбира се, известните лами олицетворяват устоите на будизма там и следователно са обект на репресии от китайска страна. Взривяват се манастири. Убиват се монаси. И бавно, мъчително бавно китайските окупатори на Тибет поставят оставащите религиозни лидери под свой контрол. А тези, които устояват на натиска, изчезват и повече никой не ги вижда.

— Познавам много от тях — каза ламата и посочи с широк жест портретите. — Изключително състрадателни и мъдри хора. А някои бяха надарени със сила, на която би ви било трудно да повярвате, доктор Бърк.

Той естествено знаеше за напрежението между мен и Ямашита. В момента нямаше значение колко му е казано и за колко може да се досети.

— Но може би най-великият дар и най-тежкото бреме е да си учител — каза той с тон, който имаше за цел да подчертае важността на това твърдение.

След това ми направи знак да седна на един от столовете и седна срещу мен. Нагласи машинално полите на робата си и извади молитвената си броеница.

Пръстите му започнаха да местят мънистата и те едва чуто затракаха, като придаваха ритъм на думите му.

— И двамата търсим Пътя, доктор Бърк, макар и по-различни начини. И докато вървим по своите пътеки, се изправяме пред различни предизвикателства. Част от това, разбира се, ви е известно. Работата на учителя е да подготви учениците си за тези изпитания. И да ви изправи пред тях. — Гласът му бе ясен и успокояващ, както първия път, когато го бях чул. Част от напрежението в мен започна да ме напуска. — Това създава връзка между учител и ученик, нали така, доктор Бърк? — настоя той. — Постигат се много неща. Борбата е голяма. И винаги има още борба. — Той въздъхна. — Пътят се простира пред нас и краят му не се вижда. Поддържа ни единствено състраданието на великия Буда… Дуалността на нашата природа, физическа и духовна, разбира се, е илюзия. Учителят се опитва да разруши тази илюзия, като ви помага да постигнете онази физическа готовност, която ви позволява да преодолеете нейните ограничения. — Погледна ме с изваждащите си от равновесие очи. — Това, предполагам, е било трудно за вас.

Кимнах.

Чангпа затвори за миг очи — приемаше потвърждението ми, — след което продължи:

— Вие сте човек на книгата. Напечатаната дума означава известен контрол, нали? — Пауза. — Не е ли интересно да казваме за една книга, че е „с твърди корици“? Това подсказва нещо, нали така?

— В много от бойните изкуства основната цел е осъществяването на контрол — отговорих. — Как да се справим с хаоса на насилието.

— Разбира се. — Той се усмихна. — Това е нещото, от което се страхуваме най-много — хаосът. Той заплашва нашата… същност.

Слушах отмерения спокоен ритъм на речта му. Тракането на мънистата. Думите му сякаш запълваха празното пространство на стаята.

Той продължи още по-проникновено:

— Но и по моя Път, и по вашия, ни се налага да предприемем нещо отвъд дисциплината на тялото. Да израснем в нова насока. И това създава… предизвикателства в самите нас. Не става дума за физическия страх, а за нещо много по-дълбоко.

— Какво е то? — Гласът ми беше прегракнал.

Той се усмихна, но не отговори на въпроса ми.

— Страхът е първичен и силен, нали? Ние не можем да го изразим с думи, но той съществува някъде вътре в нас. — Стана и отново тръгна покрай портретите на учителите по стените. — И помислете за това: след като се справи със страха, ученикът се издига на нова равнина. Той е променен завинаги. Какво означава това за учителя? Когато години наред връзката между майстор и последовател се основава на… какво? — И ме погледна изпитателно.

— Неравенство? — осмелих се да предположа.

— О, Бърк — въздъхна той, — толкова сте несправедлив. Майсторът познава своя ученик. Знае слабостите му. Знае силата му. — Разбирах, че говори за нещо, което му е много добре познато. — Нашите последователи са наши деца. Ние ги насочваме, защитаваме ги. И когато те са достатъчно силни, ги принуждаваме да надраснат себе си… — Последвах Чангпа през залата към стаята за медитация и затова едва не пропуснах следващия му коментар. Той го изрече тихо, спокойно, и думите изпърхаха като молитвеното шалче на врата ми. — Ние им помагаме да надраснат… самите нас. Не само учениците трябва да се борят със себе си.

Но гневът в мен не беше угаснал. Лекция върху тибетската обич ли ми изнасяше?

Той се обърна към мен и в очите му проблесна студеният огън на знанието.

— Не става въпрос за обич, Бърк, а за онази искрена състрадателност, която е така трудно постижима. Защото тя изисква много от нас. Да събудиш това осъзнаване у ученика е най-великата задача пред учителя и най-трудната и за двамата.

Посочи ми пода. Седнах по японски, а той се отпусна в лотос.

— Вие сте ядосан — каза ми. — И се страхувате… — Поусмихна се, когато понечих да възразя. — Искам да изтъкна, че нашите емоции, нашите страхове, нашата неувереност често замъгляват чистотата на възприятието ни. Трябва да се научим да виждаме през тази мъгла на илюзията, ако искаме да следваме Верния път.

— Какво е илюзията, Ринпоче? — попитах тихо.

Но отговорът му бе уклончив.

— През целия си живот се борим като индивидуални участници, като отделни капки вода. Нашата съдба е да намерим единение с великото море на неизвестността. Когато се слеем с този океан, какво става с капките? С индивидуалната същност? Ставаме едно цяло с нещо по-голямо и се движим с неговите приливи и отливи… Съмнявате се в другите, защото изпитвате съмнение в себе си, Бърк. И се страхувате от онова, което ще ви се случи, когато разчупите бариерата на осезанието и се озовете в място, където нещата невинаги са под ваш контрол. Където самата идея за „мен“ става размита. — Думите му бяха прости, прями и изречени с абсолютно убеждение. Усетих в гърдите си студена буца. — И — завърши той, — понеже ви е страх толкова много, вие мразите онзи, който ви бута да се изправите срещу страха си.

Гневът ми не беше напълно изчезнал. Усещах го да се размърдва като раздухвано въгленче. Ламата вдигна успокоително ръка.

— Спокойно, Бърк. Сега трябва да научиш нещо за човешката способност за възприемане на неочакваното.

— Не разбирам, Ринпоче.

— Шшшт… Припявай с мен.

И седнали в осветената от свещи стая, полугласно започнахме да произнасяме думите и бавно навлязохме в ритъма на дишане, който ни изведе до онова място, където едновременно потъваш и се възнасяш.

Клепачите ми потрепнаха. Изведнъж ми призля и се размърдах притеснено.

— Лошо ми е — прошепнах.

Чангпа се усмихна.

— Не ти е лошо. Съзнанието се съпротивлява срещу освобождаването си. Силата в теб се бори за освобождаване. А съзнанието ти се опитва да я потисне. — Той вдигна ръка в добре познатата ми мудра, жеста с отворена ръка, който казва: „Не се страхувай“. Съсредоточих се отново върху дишането си.

Очите ти леко започват да се затварят. Сенките започват да се надигат и спускат. Монотонният припев започва да изпълва стаята. Образът на ламата започва да се размива. И бавно, недоловимо бавно, по начин, по който случилото се започва да изглежда като едва ли не очаквано, вдигнатата ръка на Чангпа започна да излъчва сияние. Изглеждаше като че ли линиите по дланта му изпускат топлина и светлина и въздухът между нас се изпълва с топла жълто-червена енергия.

Тогава той леко стана и без да спира напева, докосна челото ми със светещата си длан. В точката на третото око. После бавно докосна другите чакри — центровете на сила в тялото. Гърлото, слънчевия сплит, мястото под пъпа, което японците наричат сайка танден. Основата на гръбнака. Седях, без да помръдвам, и усещах да ме обгръща топла вълна, която се бореше с другия огън, който все още пламтеше дълбоко в мен.

След малко усещането изчезна. Станах. Бях странно изморен и някак замаян. Чангпа протегна ръцете си в благословия — предлагаше ми мир, който все още не можех да приема.

— Да отстъпиш не означава поражение, Бърк — каза той, докато минавах през прага. В гласа му имаше тих резонанс, който остана в мен и след като излязох от сградата.

 

 

— Трябва да престанем да се срещаме по този начин — чух, докато излизах на улицата. И видях Мики и Арт.

— Това е по-силно от всички ни — каза Арт с гласа на Йода. С Мики го изгледахме ядосано, но това не го смути.

— Момчета, вие следите ли ме? — попитах.

Брат ми ме привика с ръка и каза:

— Проучвахме някои неща за жертвата на изтезанието…

— Ким — уточни Арт.

— Някой е искал нещо от него. Дали е същото, което е изпратил на Сакура? Възможно е, но трябва да сме сигурни. — Мики ме изгледа с присвити очи, сякаш печелеше време, докато реши какво да ми разкрие и какво да премълчи.

— Проверихме апартамента му — продължи Арт, правеше справки с бележника си. — Студент, живеел е в кампуса на Нюйоркския университет. — Подсмръкна. — Но се оказа, че някой ни е изпреварил.

— Беше наистина доста разхвърляно — допълни Мики. — Говорихме с охраната. Никой не бил виждал Ким от седмици.

— Криел се е? — предположих.

Брат ми кимна.

— Възможно е. Според преподавателите му работел върху самостоятелен проект.

— Прегледахте ли за отпечатъци от пръсти в апартамента му… за нещо, което да го свърже с убийството на Сакура?

Мики махна с ръка.

— Гледаш много телевизия, Конър. Криминалистиката е полезна за потвърждаване на връзка, но е трудно да създаваш теории на нейна база. Променливите са прекалено много.

— Освен това — поясни Арт, — ако отпечатъците не могат да бъдат идентифицирани в местната полиция, ще се наложи да ги изпратим във ФБР, а те напоследък са малко претоварени…

— След падането на кулите — близнаци — каза Мики дори рутинните проверки стават адски бавно.

— Федералните имат други грижи напоследък, Конър. А по улиците бъка от подозрителни типове…

— Шофьори на таксита от Бангладеш… — напомни Мики.

— Продавачи на тютюневи изделия от Йемен — замислено допълни Арт. — Общо взето, става дума за деветдесет процента от собствениците на денонощни магазинчета в Ню Йорк.

— Ясно, ясно, схващам… — казах.

— Така че предпочетохме да чукаме на вратите — продължи Арт. — Това ни е работата. Да говорим с хора. Не е кой знае какво, но понякога довежда до резултати.

— И?

— И в крайна сметка се натъкнахме на приятел на Ким. Каза ни, че Ким се отбил за малко и… — Арт погледна към Мики, който довърши:

— Бил развълнуван и помолил приятеля си да му пази нещо.

— Какво? — настоях да науча.

— Компютърни файлове — каза Арт. — Намекнал, че били част от някакъв голям изследователски проект, върху който работел…

— Студентите по журналистика в Нюйоркския университет понякога се вземат много на сериозно — неодобрително вметна Мики.

— Какво има във файловете? — Чудех се накъде води всичко това.

— Трудно е да се каже, Конър. Файловете са защитени с парола — отговори Мики. — Дяволски досадно. Намерихме в централното един колега, който може да се справи с проблема…

— Само че това ще отнеме ден-два — дълбокомислено каза Арт.

— Трябва да има и друго копие, ако Ким е използвал университетската мрежа, за да съхранява файлове — казах. — То може и да не е зашифровано, защото университетът се придържа към някои свои правила за защита на информацията.

Мики се замисли.

— Какво ще кажеш, Арт?

Партньорът му сбърчи лице.

— Ще ни трябва друга заповед от съда. Което също ще отнеме известно време.

— Мамка му — промърмори брат ми. — Добре де, ще го задействаме все пак. Благодаря за идеята, хлапе. — И ми се усмихна. — Междувременно ще се опитаме да поработим по някоя от другите следи.

Погледнах го очаквателно.

— Ким може много да си е падал по компютрите, но дори той си е записвал някои неща. Адреси и други подобни, нали разбираш. Там е и адресът на Сакура. Както и — той кимна към стълбището на „Дарма център“ — ей това място.

— Каква е връзката?

Брат ми сви рамене.

— Убий ме, но нямам представа. Това е причината да сме тук.

— Знаеш как е — чукане по вратите — напомни ми Арт. — И надаване на въпроси.

— Но дали получавате отговори? — усъмних се. Бях излязъл от стаята за медитация объркан. В мига, в който се бях разделил с ламата, усещането за спокойствие бе започнало да ме напуска. Бях се върнал в шумната нюйоркска нощ, в света на несекваща хаотична активност. Край мен минаваха пешеходци. Някъде бумтеше стереоуредба на кола. Клаксони разкъсваха слуха. Блясваха и избледняваха светлини. Двама полицаи разплитаха объркано кълбо от намеци и възможности, които водеха в десетки посоки. Бях като вцепенен от всичко това.

Оставих ги на разследването им и тръгнах без посока в манхатънската нощ. В тъмнината се стрелкаха коли. От време на време от тъмната им вътрешност към мен надничаха бледи лица, осветени за миг от уличните лампи, като намек на някакъв смисъл в свят, изтъкан от въпроси.