Джон Донахю
Деши (26)

25.
Далечна планина

През следващата седмица валя, сякаш небето искаше да измие кръвта от онази поляна. Дъждовните дни, когато бродиш насам-натам с увесена глава и съжаляваш, че си станал от леглото, доста добре отговаряха на настроението ни — всички бяхме посърнали и се надявахме по някакъв начин нещата да се оправят.

Масачузетската щатска полиция не бе никак доволна от действията ни. Случилото се в гората си беше истинско клане, а фактът, че двама нюйоркски полицаи бяха пренебрегнали принципа на юрисдикцията и бяха допринесли по най-съществен начин за кървавия край на едно разследване на убийство, по никакъв начин не можеше да умилостиви масачузетците. Не знам, може и да завиждаха. Мики каза, че телефонните жици загрели от крясъци и обвинения. Били разменени осъдителни писма, отпечатани на съвсем официални бланки. Още по-обезпокоителното било, че се намесили и началниците, които се заловили да коват нови правила за „приоритетите в междущатското сътрудничество при правоохранителни операции“. Каквото и да означаваше това.

Федералните пък бяха извън себе си. Сипеха мрачни фрази, в които участваха понятия като „национална сигурност“. Умираха да ни кажат какви сме ги надробили, но не можеха, и това ги влудяваше допълнително. Което не попречи някакъв костюмар от Централното управление да дойде и да направи Мики и Арт на нищо. Пусна се слухът, че сме се издънили жестоко. Невъобразимо.

Уолас бе приключил с кариерата на полицай — високоскоростните куршуми бяха надробили пищяла му на парчета. Когато се засякохме в болницата, жена му бе загубила дар слово от бяс. Беше дребничка симпатична блондинка, но ни изгледа, сякаш сме най-долни хлебарки. През цялото време не проговори и стоя със стиснати устни. Сигурен съм, че искаше да ни ухапе.

Самият Уолас обаче гледаше на перспективата да се пенсионира по инвалидност философски.

— Голяма работа — сви рамене той и отпи през сламка от чашата ябълков сок до главата му, — ще имам повече време за риболов.

Цветът на кожата му се бе върнал и това бе добре, защото след като го свалихме от планината, беше посивял като засъхнал маджун.

Бях се обезпокоил, когато разбрах, че не са открили тялото на Ву сред труповете горе. Брат ми обаче само бе свил рамене.

— Един китаец по анцуг няма голям шанс да издържи тук дълго, Конър. Скоро ще го приберат.

Така и стана, но федералните го прибраха, без да обелят нито дума. Не знам защо, но това никак не ме зарадва. Всъщност след като изживяхме облекчението, че сме отървали кожата и този път, никой от нас не се почувства щастлив.

Няма да забравя състоянието на Ринпоче веднага след битката — той беше съкрушен. Всеки труп на поляната и между дърветата му въздействаше страшно силно и скръбта му за Монголеца бе не по-малка от тази по Старк. Не знам дали това е мяра за величие, или просто е проява на факта, че той е фундаментално по-различен от всички ни. Конкретно аз съм така устроен, че когато някой се опитва на всяка цена да ме прободе с копие, запасът ми от състрадателност има склонност да се изчерпва доста бързо.

Двамата с него бяхме наблюдавали всичко до прибирането на последното тяло в черен найлонов чувал. Миг преди да вкарат носилката в линейката, Чангпа леко я докосна, сякаш за да се прости. После санитарите я забутаха по чакъла с безразличието на хора, които си вадят хляба с това. А след това той ме погледна.

— Съжалявам — прошепнах. — Не оправдах надеждите ви. — Не мислех за загадката кой бе наблюдавал „Дарма център“, нито дали в това са замесени китайците. Мислех за Старк. Погледът на ламата ми каза, че ме разбира.

Усмихна ми се, но това не ми донесе утеха. После отмести поглед някъде над рамото ми. Дърветата бяха потъмнели от дъжда и планинската гледка бе скрита от мъглата на изпаряващата се влага. Какво ли виждаше в далечните планини?

— Веднъж ви споменах за способността да виждам… — после се отказа да търси най-точната дума, — за ясновидството. — Почти го прошепна.

— Тъмната долина — казах.

Отново безрадостната усмивка.

— Някои хора възприемат това като дар. Може и така да е… — Той тежко въздъхна. — Но не става по начина, който си представят. Да виждаш само част означава да ти се напомня, че мислещият мозък е замъглен от илюзията. Допуснах да се увлека да мисля, че мога да отклоня Старк по по-различен път. — Въздъхна и вятърът повтори въздишката му като ехо.

Помълчахме. Загърнати в одеяла, продукт на космическите технологии, Мики и Арт тихо разговаряха с полицаите, които отцепваха района и маркираха с колчета местата, където имаше изхвърлени гилзи и счупени копия. Лекарите вече се бяха погрижили за Сара. От време на време се появяваше някой, за да направи пореден опит да промие раните ми, но аз го отпращах. Ямашита стоеше мълчаливо и чакаше своя ред да отведе детективите в горичката до мястото, където бе трябвало да убие човек, за да стигне до нас. Вече си бе поизмил ръцете, но по темето му още имаше следи от засъхнала кръв.

— Може и да сте го насочили към правия път — казах накрая на Чангпа и той отмести очи от канарата, чиито очертания бяха привлекли вниманието му, и ме погледна. Беше видимо озадачен и явно чакаше да му обясня. — Може би, в известна степен, сте помогнали на Старк. Всеки човек сам избира пътя си — обясних. — Мисля, че когато Старк трябваше да избира, той постъпи както подобава: не допусна Ямашита да влезе в капана и не продължи да помага на Кита в неговия план…

Ламата бавно кимна. Сигурен съм, че не му казвах нищо ново. Но този ден бе тежък за всички ни. Въздухът бе зареден с влага и миризма на кръв. Ринпоче се обърна и тръгна надолу по пътя, мънистата на броеницата му потракваха ритмично — тихо тракане в ръката на един човек, който се опитва да изкове полезен урок от коравосърдечната школа на житейския опит.

 

 

Времето се оправи точно когато бе нужно на фамилия Бъркови. Всяка година целият клан се събира за онова, което наричаме Мемориален голф излет. Баща ми беше починал в края на юни и вместо да жалим за него, още на първата годишнина бяхме създали този Излет. Защо бяхме избрали точно голф вече никой не знаеше — баща ми беше прекарал една година в Корея с Първа военноморска дивизия и това бе излекувало завинаги у него всякакво желание за мероприятия на открито. Само че в парка „Робърт Моузис“ на южния бряг на Лонг Айланд има едно малко достъпно за всички голф игрище. Там плажовете се простират с километри и са част от бариерата, която прегражда залива Грейт Саут Бей. Ако уменията ти в буржоазния спорт не са на ниво, можеш да отидеш там и да прекараш цял ден на барбекю из пясъците. Никой не възприема играта сериозно, но ние сме учредили лъскава купа и ни е приятно да прекараме известно време заедно.

След ритуалния тост в памет на татко в края на играта тържественото ни настроение бе сменено от занимания по реализацията на пикника. Сгъваеми столове започнаха да прищипват нечии пръсти, разстлаха се одеяла, примъкнаха се грамадни хладилни чанти, в които имаше топящ се лед, храна и напитки.

Сестрите ми бяха подготвили обичайните специалитети за подобно събитие: ястия, залагащи на обилното използване на майонеза и екзотични рецепти, изрязани от гърба на картонени кутии със солети. Ама наистина, какво означава „имитация на ябълков пай“, моля ви се? Отдавна бях разбрал, че е най-добре да не се задълбочавам. Зетьовете ми тайно отпиваха от бирите си. След като се бяхме правили на голфсмени, множащото се племе от хлапетии на Бъркови нападна плажа. По-късно все някое щеше да падне от люлката и щеше да дотича при възрастните и да мучи с уста, пълна с пясък, но засега всичко се развиваше кротко, седяхме под чадърите и доволни от живота гледахме океана.

— Е, както винаги се представи отчайващо — каза ми Мики. Стояхме малко встрани от останалите.

— Нали си ми за пример — отвърнах му.

Той ми подаде кутия бира, умело скрита от зорките погледи на парковия патрул с помощта на термоизолиращ съд, който освен че скрива надписа на кутията, я запазва и студена. Понякога технологията може да ни бъде и приятел.

Мики облиза пяната на току-що отворената си бира и изсумтя:

— Знам, знам, чувал съм го. Хм… не знам за теб, но мен продължават да ме болят най-различни места. — Свих несъзнателно пръсти, за да се уверя, че вдървеността в тях наистина е започнала да се разсейва. Ставите ми леко изпукаха.

— Как се развиват нещата с момичето?

Свих рамене. Със Сара бяхме прекарали известно време в заседателната зала на Ямаджи. Седяхме там, забравени, предполагам, от всички в хаоса и бъркотията, съпътстващи всеки оглед на местопрестъпление. По прозорците се стичаха струйки — тлъсти капки дъжд се забиваха под ъгъл като прибой, който се блъска в брега.

Тя беше загърната с одеяло, косата й бе мокра и полепнала по главата. Трепереше.

— Съжалявам, Бърк — каза ми.

— Няма за какво да съжаляваш — отговорих й. — Нали успя да съобщиш на Мики и така ни спаси живота. А аз успях да разговарям с Ринпоче. Той ми каза, че когато се появил Ву, за да го отведе, си го фраснала хубавичко.

Сара леко се поусмихна и махна с ръка на тези неща.

— Не — поясни тя, — съжалявам, че не улучих със стрелите. — Очите й се напълниха със сълзи при спомена за случилото се. После гласът й укрепна. — Съжалявам и че не ти казах по-рано за Травис…

Посегнах да я докосна по лицето. Ръката ми беше изплескана с кал и засъхнала кръв. Тя я видя и се дръпна. Избърсах мръсотията и сложих длан върху нейната ръка.

— Всичко е наред — уверих я.

Тя тъжно ми се усмихна.

 

 

Погледнах Мики.

— Работим по въпроса.

— И? — настоя да разбере той.

Свих рамене.

— Трудно е, нали разбираш. Някой път, когато съм край нея, единственото, за което си спомня, е кръв и трупове…

— Трябва да я накараш тя да те търси, Конър — изсумтя Мики.

— Лесно е да се каже.

— И заслужава ли си поне усилието?

В главата ми изникна образът й: стройна, но силна и целеустремена, как изстрелва стрелите си в сребърни линии над поляната.

— О, да — уверих го.

— Как беше онова, дето Ямашита все ти го казва? Сещаш ли се… дръж се или как беше там?

— Гамбате — напомних му.

— Аха — Мики кимна. — Окей, в такъв случай — гамбате.

 

 

Възрастните се бяха събрали в полукръг и разговаряха, като държаха децата под око. Ние с Мики се присъединихме към тях.

— Още не съм разбрала защо за бога трябваше да се качвате на онази планина вие двамата — каза ни майка. След смъртта на татко беше станала на вейка. Вече се бе посъвзела, но с напредването на възрастта ставаше все по-крехка, като птичка. Седеше, сгушена в якето си, и ми се струваше по-дребна отпреди. Но засега беше жизнена.

Мики не й разказваше много за работата си — за жена, преживяла толкова много, тя беше забележително наивна.

— Ами… — започна той разсъдливо — както казах на онези момчета от отдела за вътрешно разследване, тогава това ни се стори разумна идея.

Съпругата на Мики, Дирдри, изсумтя и стана да се погрижи за децата. Всеки момент някое можеше да излети от люлката. Щом аз го усещах, усещаше го и Ди.

Кимнах в подкрепа на Мики и потвърдих:

— Трябваше да сме там, мамо.

Което я накара този път тя да изсумти неодобрително.

Мики се загледа към детската площадка, където Дирдри засилваше люлката на сина им Том все по-високо и по-високо. В юрната част на дъгата Том изпадаше за малко в безтегловност и изкрещяваше възторжено, преди да полети обратно, останал без дъх. Когато си хлапе, опасността е само един къс миг на люлката, която е здраво закрепена.

От онова, което бе успял да сглоби малко по малко — Чарли Уилкокс бе тръшнал слушалката на Мики и това бе най-любезната му реакция, — брат ми бе научил, че срещу Ву няма да се предприемат никакви подвеждания под отговорност и т.н. Ву все още си беше в консулския отдел.

— Дипломатически имунитет, брат ми — обясни ми той и ми намигна.

— Не мога да разбера как китайците сами не са го отзовали, след като са научили за…

— А кой ти каза, че някога ще научат? — Той ме погледна лукаво.

— Не те разбирам, Мик.

— Не ме разбираш, а? — Брат ми изрови дупка в пясъка с палеца на крака си. По плажовете на Лонг Айланд в белия пясък са смесени и тъмновиолетови песъчинки — малки парченца мидени черупки, от които преди столетия индианците са правили нанизи.

— Най-добрите шпиони са тези, които вече си разкрил — доверително ми съобщи той. — И тези, които са си твои, естествено…

— Но той е убиец — възразих аз.

Мики сви рамене.

— Доколкото схванах, федералните са го държали под око от доста време. Знаели са, че си е изцапал ръчичките в Тибет. И са искали да го вербуват. Само че преките им доказателства били малко неубедителни, а Ву е много ловък тип. Така стигнали до убеждението, че трябва малко да го подтикнат да направи нещо.

— Провокация?

Мики зари дупката и започна да рови следваща.

— В разузнаването имат по-различни правила. Освен това не са искали да го вкарват в съда, а само да има с какво да го изнудват. С две думи, трябвал им е като двоен агент.

— И са го подтикнали да убие хора? — Струваше ми се невъзможно.

Мики се изсмя, но не му беше весело.

— Мисля, че просто са изпуснали контрола върху нещата, Конър. Значи, организирали са документите да попаднат у Ким, за когото са знаели, че ще започне журналистическо разследване. Само че когато Кита разбрал за случилото се, превъртял от страх. Не заради инката — той знаел, че документите, които неблагоразумно бил запазил, ще уличат Ву в контрабанда на културни ценности. Така че Кита бил принуден да се свърже с Ву и да поиска от него помощ да си върне нещата.

— Но не станало както са го планирали, нали?

Мики поклати глава.

— Никога не става точно както си го планирал. Ву вероятно е наредил на Кита да се оправя сам, защото е искал да контролира отдалеч. Ким обаче се изплъзнал на Кита и изпратил документа на Сакура. После зашифровал файловете си и ги скрил. Сега вече се налагало да се намеси и Ву, но той пак използвал наемник.

— Не е искал лично да си цапа ръцете.

— Естествено. ФБР били толкова ангажирани да следят Ву, че изобщо не им минало през ума да държат под око и онзи ненормалник Хан. Но точно тогава нещата започнали да се изплъзват от контрола на всички замесени. Хан проследил връзките от Сакура, през Ходингтън до Ким, но въпреки старанието си не могъл да намери документите.

Кимнах.

— Затова започнали да следят Чангпа — предполагали са, че в крайна сметка те ще се озоват там.

— Така мисля и аз. Най-доброто място да скриеш нещо е в пощата. Значи Хан започнал да се навърта край „Дарма център“, за да види дали там няма да получат нещо по пощата. Междувременно Ву започнал да притиска Чангпа да не надига толкова. В Пекин не искат лоша реклама, когато преговарят, а Ву държал да не се разчуе нищо за „работата“ му в Тибет. Накратко, можело да убият два заека с един куршум.

— И за жалост убиха повече зайци — казах.

Мики кимна и каза:

— Мен ако питаш, в скоро време можем да очакваме командироването на голям брой федерални в Северна Дакота. — Погледна ме. — В сравнение с това рутинната полицейска работа изглежда върхът на сладоледа, а?

— Къде се е запилял Арт? — поинтересувах се.

— Може да позакъснее — изсумтя той. — Снаха му правела кръщене, но сподели, че освен това го било страх от нинджи, вършеещи по плажовете.

Засмях се.

— Пъзльо. — Но и двамата знаехме, че изобщо не го мисля: Арт бе един от малцината, които бяха завършили прави, на краката си онзи ден в планината.

Мики стана и тръгна да помогне на Дирдри с люлката.

 

 

По-късно тръгнах на разходка сред налягалите на одеяла по плажа хора. Финият пясък беше горещ и скърцаше под краката ми. Стигнах до водата, спрях и се загледах в океана. Цветът се променяше от пенливо шампанско, там където се разбиваха вълните, в тъмносиньо зад линията на прибоя. Полъхваше лек бриз и усещах по устните си вкус на сол.

Гледах дишането на океана и мислех за описанието на Чангпа какво е да виждаш в бъдещето: една вечно променяща се повърхност, с върхове и долини, които се образуват и изчезват пред очите ти. Набелязваш си някакво място и тъкмо си мислиш, че разбираш какво става там, когато миг по-късно то се променя. Виждах навътре яхти — издигаха се на вълните и после се спускаха, подскачаха нестабилно като тапи и изглеждаха съвсем крехки върху необятната гръд на морето. Понякога водата е добра, но после може да те запрати в падини, които са по-тъмни и по-дълбоки от всичко, което можеш да си представиш. И в следващия миг да те погълне.

Осъзнаваме това, но предпочитаме да не се разпростираме върху него. Питах се как го понася човек като ламата, защото имах усещането, че той не иска да се отърсва от това. Бях говорил и с Ямашита по тези въпроси.

— Има много видове сила — обясни ми той. — Ако имаме късмет, всеки от нас може да намери своята сила, преди да приключим с този живот.

Говорехме за Чангпа, но аз знаех, че мисли за Старк.

— Той беше привлечен към лош учител — казах. Беше неблагородно от моя страна, но пък беше вярно.

— В крайна сметка направи добър избор — напомни ми учителят ми.

— Което го уби — заключих.

Ямашита ме погледна с онзи негов поглед, който е комбинация от абсолютно спокойствие и потенциал за внезапна жестокост.

— Да живееш добре означава да не се вкопчваш с все сила в живота, Бърк, за да можеш да го изоставиш заради нещо по-голямо от теб.

Кимнах бавно, докато осмислях думите му. Старк бе дошъл в „Дарма център“, за да си върне Сара Клайн. Предполагам, че е бил по-заинтересован от нея, отколкото от всичко, на което биха могли да го научат Чангпа или Ямашита. А онова, което аз бях възприел за нечисти намерения от негова страна, не беше нищо повече от най-обикновена ревност. Беше ме намразил, заради развиващата се връзка между мен и жената, с която бе живял. Истината бе, че спокойно можеше да ме остави там горе на поляната сам срещу Хан. Но не го направи — в крайна сметка бе отишъл при Сара Клайн и Ринпоче и тримата се бяха качили на планината.

Кита и Ву не бяха предвидили намесата на Ямашита и Чангпа. Личности като тях обикалят света и виждат обикновените хора като необработени камъни. След това се захващат да ни шлифоват и накрая ни оставят по-ярко светещи, отколкото в началото.

Предпочитам да мисля, че точно това се бе случило със Старк. Че е прихванал поне малко от Чангпа, както Ринпоче се бе надявал да стане. Но не знам. Може би ние просто виждаме света през призмата на личния си житейски опит.

 

 

Сезонът бе в началото си, водата все още бе студена и малко хора се бяха престрашили да влязат да плуват. Вълните стигаха укротени до краката ми и леденият контраст с горещото слънце ми беше приятен. Раните ми бяха заздравели и отново можех да тренирам почти на пълни обороти в дожото. Вече разполагах с предостатъчно време. Сблъсъкът с щатските и федерални власти в добавка към смразяващия брой трупове в никакъв случай не бе увеличил популярността ми в „Дориан“. Университетът дори вече бе показал, че не ме желае в лоното си. Което ми беше толкова безразлично, че даже не се замислих по въпроса.

Така беше най-добре за мен. Университетът е като океански лайнер — пасажерите твърдоглаво гледат обзавеждането и дори не поглеждат към океана около себе си. Пътуване, да, но колко иронично. Ямашита не спира да ме тегли към широкия свят. Понякога той ми се струва страшно за живеене място, но в дни като днешния от силната светлина може да те заболят очите, но не и сърцето.

Вятърът продължаваше да ме гали, а шумът на вълните ме отпращаше далеч от ежедневните мисли. Гледах пулсиращото море и си представях плувец, който се бори с вълните.

Всички ние си издълбаваме път през полето на времето и пространството — поле, което непрекъснато се променя. През по-голямата част от живота си гледаме надолу и внимаваме за дупки и бабуни, каквито знаем, че неизбежно има. И това е добре. Борим се и трупаме опит, който се надяваме да ни послужи, с надеждата някога да излезем в по-тихи води. Ако вдигнем поглед към хоризонта, може да се отчаем, че няма надежда за почивка. Нито за сигурност.

Но Ямашита бе възпитал в мен достойнството да не се отказваш. Да, в крайна сметка може да се окаже, че всички пътища водят надолу в тъмната долина. Което означава, че може би никога няма да стигнем далечните планини. Важно е обаче как вървиш по пътя. И кои са хората до теб.

Тъничък глас ме извади от мислите ми. Отначало не му обърнах внимание, но той продължаваше и накрая погледнах надолу.

До мен стоеше Меган, дъщеричката на сестра ми Айрин.

— Какво гледаше, вуйчо Конър? — попита ме тя. Меган е на девет годинки и има мило личице, а тумбачето й поставя на сериозно изпитание ластика на банския й. Знам, че като всички Бъркови тя ще надува бузките все повече и повече, докато един ден приливът на хормони не я направи стройна. „Вуйчо“ от устата й звучи очарователно.

— Какво? — питам, защото още не съм дошъл на себе си. Бях толкова далеч.

— Какво гледаше? — пак ме пита Меган. Личицето й е загрижено. Усмихвам се и разрошвам косата й. Тя отговаря на усмивката ми. — Мама каза, че скоро ще ядем тортата и трябва да дойдеш.

Гледа ме с присвити очи и изведнъж виждам у нея странното изражение на баща ми. И за миг чувам гласа му от съня си.

„Време е да се събудиш, тигре.“

— Така ли каза? — питам и се усмихвам пак.

Меган кимва сериозно, защото с тортата не може да има шеги.

— Хайде — настоява тя, хваща ме за ръката и започва да ме дърпа.

Поглеждам към нашия лагер и виждам, че Мики ме наблюдава. До него е Арт, все пак е дошъл. А между двамата виждам издължената като куршум бръсната глава на Ямашита — той също е седнал и чака.

С Меган тръгваме на зигзаг между одеялата по плажа. Мъничките й стъпалца оставят пътека, която следвам с крачищата си. Вятърът и вълните ще заличат следите ни. В крайна сметка ние бродим из един свят, в който нищо не е сигурно, и ако ти е трудно да видиш пътя или да различиш майстора от учениците, причината може би е в това, че самото пътешествие е по-важно от това кой кого води и кой кого следва.

Държа здраво малката ръчичка на Меган и двамата заедно вървим към целта си.