Джон Донахю
Деши (15)

14.
Загадката

Секретарките на Сакура идентифицираха Хан на снимката, която ни бе показала Рот, в резултат на което полицаите започнаха да го издирват официално. Имаше някакви надежди, че от мястото на престъплението са снети някакви полезни пръстови отпечатъци, но брат ми не беше особено оптимистичен. В основата на скептицизма му беше професионалният му опит. Все пак в събота сутринта той ми се обади, за да ми съобщи, че онова, което чакахме от Джорджия, е пристигнало и че може би трябва да се опитаме да открием нещо в него.

Седях на стълбището пред апартамента си и чаках брат ми да мине и да ме вземе. Небето просветляваше и през тънката облачна покривка се опитваше да пробие слаба синева. По някое време можеше да видим дори и слънце, но толкова рано сутринта улицата все още беше в сенки, а стъпалата бяха студени и влажни след нощта. От време на време пред мен минаваше по някой съсед в компанията на куче. Спокойно начало на поредния ден. Не се изненадах, когато брат ми закова със скърцане на спирачки пред мен — бях го чул да ускорява още на завоя към моята улица. Мисля, че е жертва на прекалено много гледани епизоди на „Коджак“ като дете.

Дрехите на Мики бяха смачкани като на човек, който не си е лягал. Настроението му хармонираше на външния му вид. Той потегли, преди да успея да затворя вратата.

— Добро утро — казах.

Отговорът бе неопределено изсумтяване. Профучахме до първата пряка и излязохме на булеварда. Мики паркира до една кола пред първата срещната закусвалня и изскочи без обяснения, като остави двигателя да работи, а вратата — отворена. Върна се с две високи пластмасови чаши кафе.

— Ха! — направих се на изненадан. — Без задължителните за всяко ченге понички?

Мики ме изгледа гневно. Лявото му око беше кървясало.

Понесохме се по улицата и дори успяхме да пресечем повечето кръстовища на зелено. Накрая излязохме на магистралата. Трафикът беше точно като за уикенд. Седях отпуснат и отпивах от кафето си, като наблюдавах градския пейзаж, през който се носехме, и четях рекламните табла. На моста за Манхатън погледнах надолу към коритото на Ист Ривър. Водата беше тъмна и изглеждаше гъста. Първата работа на въображението ми бе да извика в съзнанието ми образа на… „неща“, които се носеха по течението под повърхността. Номерът в общуването с брат ми е, че трябва да знаеш кога да го разпитваш и кога не. Прецених, че сам ще проговори, когато е готов и в настроение за това.

Бяха разбили живота на Ходингтън на грижливо подредени фрагменти, сякаш подредеността бе някаква реакция на хаоса на неговия край. Заседателната маса в залата, в която ме въведе Мики, бе изцяло скрита под ксерокопия на различни документи. Арт вече беше дошъл и за разлика от брат ми, изглеждаше свежо розов и съвсем буден. Хвърли къс поглед на Мики и без подкана започна да ми обяснява:

— Понеже не бяхме сигурни какво точно ни е необходимо, поискахме копия на всичко от работата му и сцената на местопрестъплението. По-добре да се презастраховаме, отколкото…

Кимнах, че разбирам, но си помислих, че лейтенантът им ще позеленее, като види сметката от „Федекс“. Това не беше мой проблем, разбира се, така че се залових за работа.

Събирането в едно на документацията по тежки престъпления създава привиден порядък. Докладите грижливо се подреждат в папки. Съставят се списъци и каталози, картотекира се снимков материал. Но колкото повече се вглеждаш, толкова по-очевиден става хаосът на събитието. Внезапността на смъртта нахлува като мощна буря и разпръсва парчетата на човека по четирите посоки на света. Остават само пепелта и мъртвите фрагменти на един живот.

Естествено, че не беше всичко. Полицията на Джорджия беше направила копия на доклади и документи, но оригиналните доказателства просто не можеха да напуснат тамошната юрисдикция. Така че за някои неща трябваше да се досещаме. Прегледах набързо отчета на криминолозите. Разгледах отново снимките на Ходингтън от бунгалото. И след това се залових с личната документация на жертвата. Мики не говореше, но седеше при мен и ме наблюдаваше. Ясно ми беше, че мислите му са съвсем другаде.

Знаех, че Ходингтън е бил в полагаемия се на хората в академичните среди творчески отпуск и е работил над монография, озаглавена „Военните истории на големите династии“. Най-много ме интересуваше какво бе получавал през последния месец да кажем, но знаех как работи умът на академичния плъх: нещо можеше да бъде завряно буквално навсякъде.

Имаше подробни бележки, изписани с леко неуверена ръка, ако можеше да се съди по къдравия почерк, и многобройни ксерокопия на ръкописи на японски и английски. В събрана и завързана купчина, маркирана като „Кореспонденция“, намерих писмата от Сакура, който бе търсил мнението на Ходингтън относно най-разнообразни калиграфски ръкописи. Но нищо от последно време.

Повечето японски документи, върху които бе работил покойният учен, бяха фотокопия. Много от източниците, с които бе правил справки, се намираха в университетските библиотеки или в различни музейни колекции, в резултат на което той беше събирал копия в продължение на години.

Полицаите не бяха направили дори опит да подредят тези документи по какъвто и да било начин — те представляваха нахвърляни на едно място източници, ръкописни бележки и отпечатани листове. Всичко намерено в бунгалото, което би могло да представлява някакъв интерес за разрешаване на случая, бе събрано накуп без ред и система. Отне ми известно време да прегледам всичко и да се ориентирам за какво изобщо става дума. След това започнах да сортирам документите по вид. Подредих страниците на научния му труд и ги прочетох, за да видя има ли в тях нещо необичайно. Нямаше.

Прегледах ксерокопията на първоизточниците, из които се бе ровил. Като цяло те съответстваха на изследването му и сред тях имаше маса бележки, свързващи различните документи с неговия ръкопис. Отново нищо полезно.

И тогава попаднах на бележка, прибрана в папка. Беше написана от треперещата ръка на Ходингтън и хваната с кламер за горния ръб на лист със списък на отпратките, които покойният учен бе смятал да цитира. На нея пишеше „Е. С. — справка с док. Проблем?“, като последната дума беше подчертана.

Избутах останалата документация встрани. Оскъдна информация, но това вече беше следа.

Бележката беше без дата, но бе намерена в бунгалото. Станах и пак започнах да преглеждам папките. Накрая казах:

— Повечето неща тук са копия на копия. Знаете ли дали са намерили там някакви оригинални документи на японски?

Арт поклати глава.

— Не. Нищо.

Задънена улица.

— От описанието на сцената на местопрестъплението — търпеливо опитах отново — изглежда, като че ли е имало поне опит за претърсване по време на убийството.

Мики се размърда, изтегли папката с доклада от местопрестъплението и я прелисти.

— Да… изглежда сякаш някой наистина е ровил из поне част от нещата. Има и отпечатък от обувка. — Той посочи снимките, на които се виждаше, че убиецът е размазал кръвта на пода. — Ще се опитаме да го сравним с отпечатъка от дома на Сакура.

— Ясно де — казах примирено. — Има ли други следи? В смисъл на по-обстойно претърсване от това, което е отразено в доклада?

Арт присви очи, сякаш преглеждаше наум купчината документи пред нас. Мики прелисти доклада.

— Имало ли е лавица с книги? — подсказах им. — Премествано ли е нещо?

— Не — отговори брат ми, докато четеше и поглеждаше разпръснатите пред нас снимки. — Книгите си изглеждат на мястото.

— Чекмеджета? Папки? — Отново отрицателно поклащане на глава. — Значи претърсването е било съвсем повърхностно — заключих.

— Не може да се каже, че е било подробно, така е. — Той изхъмка. — Някак си не оставам с впечатлението, че това е работа на професионалист. — Погледна Арт за потвърждение и партньорът му кимна.

— Защо?

— Струва ми се прекалено… и аз не знам… през куп за грош.

— Изглежда ли убийството като дело на човек, който действа безсистемно? — попитах.

Арт погледна снимките на Ходингтън.

— О… онзи, който го е направил, е дошъл, за да убие, това е несъмнено. Но започвам да си мисля, че нещата не са се развили, както ги е планирал.

— Защо мислиш така?

Мики затвори кървясалото си око и ме изгледа примижал с другото. После ме дари с гримаса на удовлетворение и каза:

— Прочети доклада на съдебния лекар…

Прочетох го, но не научих много. Устните на брат ми се опънаха още повече и той сложи пръст върху документа.

— Виж: ръката на жертвата е изгорена, китката му е охлузена. Някой го е изтезавал.

— Започва да ми звучи познато — отбеляза Арт.

— За информация? — попитах. Прозвуча глупаво и съжалих още в мига, в който думите се отрониха от устата ми.

— Естествено, че за информация — изсумтя Мики. — Също като при жертвата в Куинс. Но токсикологичният анализ на кръвта при Ходингтън показва, че нещата са приключили внезапно. — Той посочи в доклада съответния ред, който не ми говореше нищо. — За бога, Конър! — нетърпеливо каза брат ми с глас, в който звучеше нарастваща възбуда. — Ходингтън е получил сърдечна криза! Вероятно в резултат от изтезанието. Значи планът на убиеца е останал неосъществен.

— С други думи, има шанс той да не е получил онова, за което е отишъл?

— Може би — потвърди Мики, без да отмества поглед от мен.

Намеси се и Арт:

— Големият въпрос е какво е онова изпратено до жертвата нещо, което е накарало някой да му причини това? — И обхвана с жест снимките на Ходингтън.

— Не знам — трябваше да призная. — Но вижте. — Показах им документа с прикрепената към него написана на ръка бележка: — Струва ми се, че вече стъпваме на по-твърда почва. Знаем, че Ходингтън е получил нещо от Сакура…

Арт продължи вместо мен:

— Знаем и че Сакура му го е изпратил в деня, преди да го убият. И че Ходингтън е разполагал с него четири дни, преди да дойде неговият ред.

Мики ме погледна с нов блясък в здравото си око.

— Има един начин да се провери съществува ли наистина някаква връзка.

— Това звучи обнадеждаващо.

— Естествено — подсмихна се той. — Намери пратката и ще видим дали някой ще се опита да убие и теб.

При брат ми е трудно да се определи дали става дума за сарказъм, за някакво генетично увреждане или просто е неизбежен резултат от обучението в полицейската академия.

Това си беше план, разбира се, но не такъв, който да ме заинтригува сериозно. Отново се заровихме в доказателствения материал. Имаше плик, пълен с копия на снимки, намерени заедно с другите документи в планинското бунгало. Една от тях бе запечатала Ходингтън, усмихнат с благожелателството, което идва с възрастта, в компанията на по-млади хора. Компанията вдигаше наздравица с вино. Фонът бе достатъчен, за да се види, че не са в бунгалото, в което бе убит Ходингтън.

Имаше и други снимки на Ходингтън със същата компания. Този път стояха отвън. Край тях се виждаха цъфнали дървета. На една от снимките Ходингтън прегръщаше през раменете мъж и жена. Стояха пред някаква постройка с висок покрив, поддържан от каменни колони. Под покрива се виждаше мишена за стрелба с лък, втренчена в камерата като око.

Обърнах снимките. Бяха направени в деня преди убийството.

— Някаква идея кои са тези хора? — попитах.

— Местните са се захванали да ги идентифицират — каза Арт. — Но не са негови близки роднини. Може би са колеги от университета. Изглеждат на подходяща възраст да са бивши негови студенти.

Реших да не задълбочавам.

През цялото време Мики ме бе наблюдавал, сякаш чакаше да види дали ще забележа нещо. Досега беше търпял, но вродената му припряност най-сетне го подтикна към действие.

— Искаш някаква по-солидна връзка, така ли? Окей… ето извлечение с телефонните разговори на Ходингтън. — И ми подаде един лист.

Не се забелязваше някаква по-особена активност. Ходингтън бе отишъл в бунгалото си, за да избяга от живота, и това си личеше. Прегледах списъка до края.

— Това, предполагам, са разговори в Джорджия?

— Разбира се — отговори ми Арт. — 770 и 404 са кодове за избиране в Джорджия, проверих го.

— Да — потвърди Мики, — но виж и това. — И дръпна листа. — Ето обаждане с код 718 вечерта преди доставката на „Федекс“. Това е домът на Сакура. — В гласа му прозвуча възбуда. — А тук, в деня, когато е бил убит Сакура, Ходингтън се обажда на номер в Ню Йорк. В работата на Сакура.

Арт погледна списъка през рамото му.

— Опитал е да се свърже с номера, започващ с код 212, — няколко пъти, след което идва около ден без никакви разговори. И след това е убит. — Разрових купчината хартия пред мен и извадих нещо.

— Интервалът отговаря на дните, преди тези снимки да бъдат проявени — казах.

— Сега разбираш ли? — попита Мики.

— Разбира се. Ходингтън е получил нещо, изпратено му от Сакура. В пратката може да е имало нещо необичайно. Това обяснява първото обаждане. После виждаме няколко трескави опита да се свърже със Сакура.

— Който обаче вече е бил мъртъв — вметна брат ми.

— Тогава Ходингтън предприема пътуване за няколко дни. Връща се… — Нямаше смисъл да продължавам.

— И идва ред на най-голямото му пътуване — завърши Арт. Изгледа ме с извити вежди. — Така мисля аз. Някои от тези неща могат да се проверят. Да видим дали ще разберем къде е отишъл, преди да го убият.

— Не е зле — съгласих се. — Остава ни само да свържем всичко това с Хан, нали? — Погледнах брат ми, който мрачно местеше доклади по плота на масата, но той не ми отговори.

— Така ли е? — настоях.

— Значи не си говорил с него по пътя, Мик — каза Арт.

Погледнах единия, после другия.

— Какво?

Мики въздъхна.

— Има усложнение.

 

 

С брат ми имахме един съученик, Чарли Уилкокс. Беше жилав, с непокорен рус перчем и избухлив нрав. Чарли бе във всички списъци на кварталните полицаи и те не пропускаха повод да го задържат за разпит, смяташе се за проклятието на монахините от католическото основно училище и представляваше още по-сериозна заплаха в гимназията. Семейството му бе известно на всички, заради простичкия факт, че бе народило четиринайсет деца. Леглата в дома им обаче бяха тринайсет, което на свой ред означаваше, че времето за лягане през детството на Чарли е било нагледно обучение по дарвинизъм.

Той бе постигнал мимолетна слава и в действителност дори бе предизвикал у някои съчувствие през едно лято, когато катастрофа с кола го бе изхвърлила през предното стъкло на един форд, в резултат на което двете му уши бяха отрязани. Няколко операции и доста месеци по-късно Чарли се бе появил с леко променен външен вид и съвсем различно поведение.

Аз бях загубил следите му, но не и брат ми. Чарли беше успял да завърши колеж и колкото и да бе невероятно, беше започнал кариера във ФБР.

Засмях се:

— Сигурно си правиш майтап.

Брат ми обаче поклати глава. Вече пътувахме обратно към Бруклин.

— Без майтап. В действителност работи в отдела за контраразузнаване, тук в града.

Самата мисъл, че не кой да е, а точно Чарли, е въоръжен и има нещо общо с разузнаването, беше обезпокоителна. Но не изразих тревогите си на глас.

— И какво общо има той с нашия малък проблем?

— Пуснахме в системата регистрационния номер, който ни даде. Нали се сещаш, когато те е нападнал Хан — каза Арт. — И получихме интересен резултат.

— „Интересен“?! Да ти имам начина на изразяване — избухна Мики.

— Номерът е дипломатически — побърза да продължи Арт. Усещаше, че партньорът му започва да кипва, и побърза да изпревари експлозията.

— Дипломатически имунитет — сетих се и разбрах защо Мики е ядосан. Но грешах.

Арт махна с ръка.

— По-деликатно е и от това, Конър. Федералните ни посъветваха да не си пъхаме носа в тази работа.

Десният завой на Мики се получи доста остър. С Арт вече му бяхме свикнали на номерата и се наклонихме накъдето трябва, докато гумите свиреха.

— Шибаните федерални — изсумтя Мики.

— И какво означава това? — настоях да разбера.

Брат ми въздъхна. Прозвуча като изпускане на въздух от вентил под високо налягане.

— Някъде някой върти някаква игра и в нея е замесен онзи, който е карал колата.

— Установихте ли кой е бил?

— Не — отговори Арт, — но разполагаме със следващото най-добро нещо.

— По-точно?

— Кой би могъл да е — каза Мики и за пръв път през деня изглеждаше удовлетворен.

Накрая паркирахме на Пето авеню във Форт Хамилтън. Там е доста луксозно, къщите гледат към водата, а малките ресторантчета са толкова много, че се чудиш в кое да влезеш. Денят се развиваше в посока на слънчев и дърветата по тротоарите се бяха раззеленили с нови листа. Уикендът беше изкарал на улиците юпита със съпругите им — бутаха безумно скъпи детски колички. Белокос мъж с много по-млада от него жена буташе своята и на лицето му бе застинала усмивка, която не можеше да скрие собственото му смайване.

Мики ни откара в малко китайско ресторантче. Погледнах за справка менюто, залепено с тиксо на витрината, и изпитах пристъп на облекчение, понеже установих, че сметката за обяда няма да срине бюджета ми. Мики ми напомни, че Арт много си пада по зеленчуковите пирожки. Натикахме се в едно от сепаретата. Арт по навик седна до мен, сякаш бях задържан.

— Защо тук? — попитах.

— Чакаме едно лице — обясни ми Арт.

Погледнах Мики. Той наблюдаваше улицата. Обърна глава към мен, погледна ме многозначително и продължихме да чакаме.

— О, не! — казах.

— И още как — отговори ми Арт.

— Чарли Уилкокс — допълни брат ми с дълбоко задоволство. — Живее на Стейтън Айланд. Не мина без извиване на ръце, но в крайна сметка го принудих да дойде и да се види с нас.

След няколко минути се появи и Чарли Уилкокс. Изглеждаше поостарял, но си беше все така слаб. И много, много загрижен. Усмихна се, докато се ръкувахме — бяхме съученици все пак, — но израженията му се сменяха като мускулни тикове. Отнякъде към нас се стрелна сервитьор и поръчахме. Арт си избра зеленчукови пирожки с яйце.

Чарли Уилкокс изчака сервитьора да се отдалечи, плъзна на масата голям жълт плик и каза:

— Това не ми харесва много, Бърк.

Мики му се закани с пръст.

— Длъжник си ми, Чарли.

Уилкокс кимна, но изглеждаше като човек, който се е натъпкал с голямо количество развалена храна.

После извади няколко снимки от наблюдение на кола, които показваха различни хора да се качват и слизат от нея. Регистрационният номер беше същият като този на колата, с която ми бе избягал Хан. Мики ги разгледа внимателно, после бутна една към мен и попита:

— Познаваш ли го?

Снимката изглеждаше като направена в Батъри Парк, но за мен по-интересен бе фактът, че бе запечатала Хан, който говореше с много по-дребен от него азиатец. Имаше и други снимки на колата и на по-дребния мъж, който разговаряше с различни хора и влизаше или излизаше от различни сгради.

— И какво имаме тук, Чарли? — попита Мики. С периферното си зрение Уилкокс забеляза приближаващия се сервитьор и бързо скри снимките от погледа му. Храната пристигна и я поляхме обилно с патешки бульон. Но Чарли нещо нямаше апетит.

— По-дребният е на служба в консулската секция на посолството на Китайската народна република — каза той едва чуто. — Културен аташе. — Кимнахме, за да покажем, че разбираме значението на този факт. Това беше стандартната длъжност за агенти на разузнаването. — Ву Тиан. Офицер от китайската разузнавателна служба.

— Гуоанбу — казах мъдро. Но никой не се впечатли от невероятните ми познания.

Уилкокс кимна.

— Работил е в Западните китайски провинции. Прекарал пет години в Тибет и сега е командирован тук.

При споменаването на Тибет Мики и Арт се спогледаха. Арт повдигна вежди.

— Това може да има нещо общо с някои неща — обадих се.

— Виж какво — започна Мики, — може да е свързано с убийствата, но може и да не е…

— Това й е хубавото на нашата работа — отсъди дълбокомислено Арт. — Стават какви ли не интересни неща — някои свързани, други — не.

— Което докарва доста хора до лудост — допълни Мики.

Партньорът му огледа ресторантчето с поглед, в който имаше нескрито задоволство.

— Не и нас. Защото пасва на еклектичната ни натура.

Чарли — нямаше представа за какво си бъбрим — продължи да говори тихо. Животът покрай ФБР го бе направил крайно сериозен.

— Ву е ловък тип. Подозираме, че върти страничен бизнес и от години се занимава с контрабанда на азиатско изкуство. В Тибет има много възможности за плячкосване. Естествено не разполагаме с нищо конкретно, но за нас той се е компрометирал по няколко линии. Не че това е необичайно при военните и разузнавачите в КНР. Едрия още не сме успели да идентифицираме, но двамата са се срещали доста пъти.

— И какво замислят? — попитах.

Чарли Уилкокс поклати глава.

— Аз просто отговарям за проследяването. Събирам снимките. Материалите отиват нагоре и нямам никаква представа кой какво прави с тях. — Мики изхъмка скептично и това накара Уилкокс да поясни: — Наистина, Бърк. Над тази история има пелена — тежка и черна. — Той го погледна извинително. — Съжалявам, но това е всичко, с което разполагам.

Мики го изгледа с присвити очи, после бавно кимна.

— Окей, Чарли. Можем ли да задържим снимките? — Уилкокс неуверено кимна. Мики плъзна едно листче към агента. — Ето ти информация за големия пич. И имай предвид, че го издирваме, ако пак се появи, окей?

Уилкокс кимна, надигна се, погледна неспокойно към вратата и каза:

— Е, аз изчезвам. И тези снимки не сте ги получили от мен, ясно?

— Извадихме ги от курабийка с късмети — увери го Арт, но Чарли не изглеждаше успокоен. Само каза:

— Радвам се, че се видяхме, Конър.

Но не го мислеше.

Заловихме се по-сериозно с яденето.

— Трудно ми е да сглобя всичко това — признах си. — Изглежда, че Хан е забъркан в три убийства, но все още не знаем защо. Ясно е само, че работи за китайците.

— Хан се продава, на който му плати — каза Арт. — И е напълно възможно да работи за най-различни хора. А китайците може да нямат нищо общо с убийствата. Освен това трябва да помислиш и върху възможността всяко отделно убийство да е с различен мотив.

— Само че връзките между убийствата изглеждат доста силни, Арт — възрази Мики. — Сакура получава нещо от Ким. Хан го иска, но Сакура го е пратил някъде…

— Но защо да убива Сакура? — попитах.

— Може би онова, което му е пратил Ким, е нещо, което никой не е трябвало да вижда — предположи Арт.

— Добре, значи Ходингтън го получава и също е убит — допълних картината аз. — Само че е измъчван, което ми казва, че убиецът е правил две неща: опитвал се е да намери липсващото нещо и е елиминирал хората, които са го видели. Работата с Ким е същата.

Двамата детективи кимнаха.

— Но какъв е интересът на Хан към Чангпа? — напомних аз. — И каква е ролята на китайците?

Брат ми сви рамене.

— Арт може и да е прав. Хан се предлага за пари. Той е като престъпна вълна, зад която стои един човек, но не всичко в действията му задължително е свързано едно с друго. Не бива да прегръщаш една теория прекалено рано — назидателно добави той.

— Не сме съвсем сигурни дали Хан има отношение към убийството на Ходингтън — каза Арт. — Може да става дума за случайно съвпадение във времето.

— Това исках да кажа и аз — съгласи се Мики с пълна уста. — Може да има връзка. От друга страна, може и да е съвпадение.

— Я оставете! — възкликнах аз. — Не ми казвайте, че наистина вярвате в това!

— Убийства стават всеки ден, брат ми. Навсякъде.

— Дори в дълбоката провинция — дълбокомислено изрече Арт.

— Да, Конър — допълни брат ми. — Гледал ли си „Избавлението“?

— Момчета, вие не сте сериозни.

— Не сме — отговори Мики. Беше приключил с храната: брат ми яде методично — за него това е като зареждане с гориво. Повечето блюда гълта като пилот-изтребител, бързащ за излитане. — Но — продължи той — чакаме да видим какво са открили криминолозите в онова бунгало. Ще е чудесно, ако получим ДНК анализи, които да можем да съпоставим със снетото от местопрестъпленията тук, при нас. Аз обаче не бих разчитал много на това.

— Да, трудничка ни е професията — каза Арт.

— И тежичка — допълни брат ми. — И неблагодарна.

— Момчета, престанете — помолих ги.

Арт лапна една пирожка и замислено я задъвка. Брат ми ме изгледа преценяващо.

— Как върви твоето изследване на Голямата улика от дома на Сакура? — И се ухили злобничко.

Увесих глава и му разказах как се бях опитвал да издиря смислени интерпретации в японските източници на фразата „пролетен вятър“. Бях прелистил купища книги в различни читални и бях проследил маса препратки. Японците са големи любители на природата и както можеше да се очаква, имаше маса фалшиви следи, които трябваше да отсея. Преди няколко дни бях поискал съвет от Ямашита и той ми бе дал няколко насоки на размисъл. Четох различна поезия — танка, хайку. Пулих се над произведенията на поети като Башо. Попаднах дори на няколко дожо за бойни изкуства, наречени „Шумпукан“ — „Зала на пролетния вятър“.

— Хм… — проточи Арт.

— Знаеш ли с какво разполагаш? — попита ме Мики. Поклатих глава. — С пишката си — заключи той с перверзно задоволство.

В този момент иззвъня телефонът му. Той сумтя известно време в него и накрая погледна Арт и каза:

— Трябва да вървим.

Арт за миг застина, после натърти многозначително:

— Да вървим сега?

Мики простена и посегна на шега да го удари през ръката. Видях, че спира в последната част от секундата, после осъзнах, че това е ранената ръка на Арт.

Дори Арт да го бе забелязал, не го показа. Просто събра остатъците от обяда си и двамата се надигнаха. Сметката остана неуредена — написана с китайски йероглифи на зелен фиш, а сумата в долари бе подчертана. Въздъхнах и я взех. Добре че поне Чарли Уилкокс не беше ял.

— Ако можеш да разбереш върху какво са работили Сакура и Ходингтън, може би връзката ще се изясни — каза ми Мики на излизане. — Междувременно ние ще продължим да движим нещата откъм нашия край. И, Конър…

Погледнах го. Светлите очи на Мики ме гледаха строго. Беше видял много неща.

— Какво?

— И внимавай. Ако между убийствата има връзка, онзи, който ги е извършил, може да…

— Хан ли?

Брат ми махна с ръка.

— Хан или друг, каква е разликата? Убиецът е едър мъж. — И кимна на Арт. — Не го е страх да си изцапа ръцете. Нещо повече — обича да ги използва.

— Усетиш ли, че се приближаваш до нещо, обади ни се — предупреди ме Арт.

— Без майтап — каза брат ми.

После излязоха.