Джон Донахю
Деши (16)

15.
Стрела

В дожото цареше тишина — можеше да се чуе шепотът на тъканта, докато Ямашита развързваше панделката на своята инка. Разви я и с благоговение я постави върху квадрат от коприна, толкова тъмносин, че изглеждаше черен на фона на дървото на ниската масичка, изнесена за случая в центъра на зоната за тренировки.

Бях виждал това и преди. За всяка Нова година моят сенсей провежда традиционната церемония на дожото, като засвидетелства по този начин уважението си към бойното изкуство, на което служи, и на паметта на майсторите преди него, помогнали да бъде изкована веригата, свързваща настояще и минало.

Свитъкът е покрит с калиграфия, описваща в подробности историята на Ямашита-ха Ито Рю — стила на моя учител. И моя стил естествено. Инката е дълга и стара. Когато стигнеш дадено ниво на умения в изкуството на Ямашита, получаваш сертификат, удостоверяващ факта, че си тренирал при него, който носи неговия печат и отпечатъка от ръката му като форма на удостоверяване. Рю е стил в дадено бойно изкуство и в буквалния си смисъл думата се отнася до потока на традицията през времето. Когато овладял във висша степен рю, Ямашита получил историческия документ, изписан с калиграфия и носещ печати и отпечатъци от ръце, отиващи поколения назад в миналото. И не става дума само за един свитък, а за много, като всеки отразява фаза в разпространението на изкуството.

Бяхме сами в подобната на пещера зала. Бяхме дискутирали опитите ми да разгадая мистерията на последното послание на Сакура и се бяхме съгласили да забравим за момент досадния проблем за смисъла на шумпу. Бях разказал на моя учител за убийствата в Джорджия и Куинс и бях споделил затвърждаващото се в мен убеждение, че изпратената от Сакура инка е по някакъв начин ключът към разгадаване на убийствата. И все пак оставаше въпросът: какво би могло да се съдържа в документа? Той едва ли беше особено ценен, обективно погледнато, но от друга страна, бе станал повод за три убийства.

Сенсей беше въздъхнал, след което ми бе направил знак да го последвам. И ето сега седяхме в официалната поза сейза и гледахме свитъка. Беше приятно да съм бос и в дожото. Дори усещането на дървения под беше познато и добре дошло. Твърди се, че по-младото поколения японци е загубило способността да седи на пода така — това е анахронизъм в свят, в който хората използват столове. Но аз се отпусках, за да седна на пода по този начин, вече много години и ми харесваше.

Гледахме свитъка, без да говорим. После Ямашита попита:

— Защо хората записват разни неща, професоре?

Погледнах го, но очите му не ми подсказваха накъде бие.

— По много причини — отговорих. — Това прави нещата… конкретни. Видими. Когато записват нещо, то остава фиксирано върху хартията.

Учителят ми кимна.

— Така е. Документ като този например — той вдигна ръка, обърната с дланта нагоре, и направи плавен жест към масичката, — е начин да се осигури линия на приемствеността. Написването дава публичност на нещата. И ги прави неизменни.

— Но също казва някои неща за нас — допълних аз. — Историческите документи показват откъде сме дошли. И подсказват накъде бихме могли да отидем.

Очите му се присвиха от удоволствие.

— Това ми хареса, Бърк. Това е като хасецу при стрелбата с лък. Стилизирани действия, които влияят на полета на стрелата. Нещо с корени в миналото, което обаче също подсказва за онова, което може да се случи в бъдеще. — Замълча за момент. — Твоите сънародници са запленени от историята и едновременно с това търсят начин да се освободят от нея. Чудя се дали го съзнават.

Усмихнах се. Бях написал статия за американската култура и нейния интерес към бойните изкуства, в която анализирах точно този проблем. Беше публикувана в малко известно, но реномирано списание и Ямашита никога не я бе споменавал, но ми стана приятно да науча, че все пак някой следи нещата. Американците, твърдях аз, копнеят за традицията на бойните изкуства и едновременно с това жадуват да се освободят от техните ограничения. Това е причината, поради която американците харесват идеята за черния пояс — отличителен белег за притежаването на тайно и древно познание, — докато в същото време са привлечени да започнат новите системи, преподавани от трийсетгодишни майстори.

— За да се чувстваш спокоен с подобен свитък — казах, — трябва да си удовлетворен от това кой си и накъде отиваш.

— Това е истина — отговори учителят ми.

— И — напомних — притежанието на такова нещо ти дава определена власт. — Забелязах, че ме гледа недоумяващо, и опитах да изразя мисълта си по-ясно: — Искам да кажа, че ти дава авторитет.

— Разбрах какво искаш да кажеш, професоре, но в действителност авторитетът, който имам, е създаден тук — на пода на това дожо. Тази инка няма силата да удостои някого с нещо. — Видя скептицизма ми и продължи: — Ценя свитъците заради това, че символизират връзката ми с моите учители. И толкова.

— Искаш да кажеш… — започнах аз, но той ме прекъсна. По време на двубой Ямашита можеше да предугади намеренията на противника си. Често правеше същото и по време на разговор.

— Ако не притежавах тази инка, професоре, щяха ли уменията ми да бъдат по-малки? Ти нямаше ли пак да бъдеш мой ученик?

— Щях, сенсей. — Сведох поглед.

— И защо? — тихо ме попита той.

Отново го погледнах.

— С теб съм от твърде дълго… и съм видял прекалено много, за да имам някакви съмнения. — Трудно ми беше да резюмирам с малко думи. Неудовлетвореността, която понякога ме караше да изпитвам, нетърпението. Но също така и моментите на кристална яснота, спохождащото ме усещане за прозрение, от което едновременно изтръпваш и се стопляш. Накрая просто свих рамене. — Ти си мой учител.

Той се отпусна на пети и кимна, продължаваше да ме наблюдава внимателно.

— Разбира се — каза моят учител след къса пауза и постави двете си големи ръце върху свитъка. — Това е символ на връзката между майстор и ученик. Нищо повече. Нищо по-малко. Без чисто човешката връзка е само туш върху хартия. Само глупак ще го сбърка с нещо повече. Или много неопитен човек.

— Но е възможно някой да си мисли, че документът е ценен — настоях аз.

Ямашита направи гримаса на съмнение и кимна. При японците подобно кимване изобщо не означава, че са съгласни. Те просто са прекалено вежливи, за да кажат направо „не“.

— Ценността — каза сенсей — се изчислява по много начини. Различни хора поставят стойност на различни предмети по различни причини. Казвал съм ти го достатъчно често, Бърк. Всеки човек е удивителен със своята сложност. И човек невинаги е такъв, какъвто изглежда. В него има различни променящи се надежди и идеи. Неща, които не можем дори да заподозрем, докато не се проявят по някакъв начин…

Стана и като че ли приключи темата. Отиде при етажерката, където на стойка от еленови рога лежаха мечовете му. Бяха положени с дръжките надясно и режещия ръб нагоре, както подобава на воин. Ямашита леко докосна черните лакирани ножници.

— Установих, че ми е интересно да наблюдавам кюдока, Бърк — прошепна той. — Тяхното изкуство е толкова различно от нашето…

— Интервалите обаче са големи — отговорих. — Далечната мишена като че ли създава различна… динамика. — Едва когато го казах, се усетих, че подсъзнателно съм имитирал неговия начин на говорене.

Ямашита ме погледна остро.

— Така е. Те копнеят да заличат дистанцията между стрелец и цел. Това е много интересно упражнение в проектирането на ки.

— Могат ли да го правят? — попитах.

— Някои… след време. Други — не. Всъщност трудно е да се разбере. — Той се върна на мястото си до мен. — Мисля, че Клайн дава надежди.

Погледнах го.

— И аз мисля същото.

Той пак се отпусна в сейза.

— Приех поканата на Кита–сан да отида с учениците му на семинар в планината. Госпожица Клайн ще присъства. Предполагам, че и Ринпоче също.

Това беше изненада, но не казах нищо. Разговарянето с моя учител беше като спаринг: опитваш се да не реагираш на всяко лъжливо движение. Но дълбоко в мен се зароди безпокойство.

— Ще отида да наблюдавам учениците на Кита. За да видя с очите си дали изкуството, с което Старк толкова се гордее, заслужава някакво внимание. — Но го каза уклончиво, сякаш криеше истинските си мотиви.

Погледнах го. Всеки друг би навел глава под силата на скептичния му поглед. Накрая той затвори очи.

— Може би изкуството им е само дим. Но там има нещо, което трябва да се види. Не бива да сме предубедени, професоре.

— Не мен ми се струва загуба на време — казах тихо.

— Онова, което очакваме да видим, и онова, което е пред очите ни, са две различни неща — сгълча ме Ямашита. — Така е с хората, така е и с другите неща. Помисли върху това, Бърк.

Както винаги в общуването с Ямашита, коментарът му не изясни веднага нищо.

 

 

Подмамих Сара Клайн да напуснем Манхатън и тази вечер да се запилеем из пустошта на Бруклин. Имаше едно японско заведение, което пазех само за специални случаи — кедрови колони и варосани стени. Сервитьорките често бяха филипинки в кимона, но готвачът си беше истински японец и сервираха убийствено големи бутилки бира „Кирин“. Добавиш ли и Сара в комбинацията, тя ставаше наистина превъзходна.

Сигурен съм, че я впечатлих с уменията си по време на вечерята. Взех без колебание дървените пръчици, известни като хаши, ловко подбрах една гьоза от платото и я сложих в чинията й. Естетиката на японската вечеря включва обкръжаващата среда, чашите и чиниите, дори приборите за хранене. Като отстъпка пред кръглоочковците се предлагаха вилици и ножове. Но традиционният японец се отвращава от тях. Той предпочита дървени хаши. За японеца металните „инструменти“ на западняка са връх на недодялаността — той гледа на тях по-скоро като на инвентар за операция, отколкото като на нещо подходящо за цивилизовано хранене.

Когато оставих кнедлата в чинията й, тя повдигна вежда.

— Виждам, че си го правил и преди.

Бях натопил моята кнедла в соса и я бях лапнал, така че ми трябваше известно време, преди да мога да отговоря. Кимнах и преглътнах.

— Едно от страничните предимства да прекараш младостта си покрай бойните изкуства е, че често ядеш японска храна.

Сара извади своите хаши от салфетката, в която бяха сложени като в джоб, и поекспериментира с тях. Справяше се доста прилично.

— И какви са другите? — попита ме.

— Ами… — започнах, — те са добре известните: отекли колена, мазоли по краката…

— Което май не те е изплашило — усмихна се тя.

Усмихнах се в отговор с известна горчивина. Хвърлих крадешком поглед към платото, за да преценя колко гьоза бих могъл да изям, без да изглеждам като прасе.

— Това е характерна черта на американците от ирландски произход — казах й. — Упорити сме. Заловим ли се за нещо, нямаме спиране.

Сара отпи от виното си и ме погледна. Ръцете й бяха тънки и грациозни, а ноктите — грижливо оформени. Беше елегантна жена.

— Обзалагам се, че има нещо повече от това — каза тя. — Ти пишеш за бойните изкуства. Изучаваш ги. Те заемат съществена част от живота ти… — Остави изречението недовършено. Явно очакваше да кажа нещо по-конкретно.

— Различните хора намират в бойните изкуства различни неща — казах накрая. — Компетентност. Контрол. Баланс. Принадлежност…

— Нещо като специализиран клуб — каза Сара и поклати удивено глава. — Или семейство…

— Така е — отговорих. — Хората, които се задържат, вероятно са привлечени от цяло съзвездие причини. Физическият аспект е важен…

— По-скоро пристрастяващ — поправи ме тя. — По себе си знам, че пропусна ли тренировка по кюдо, след това съм извън релси поне няколко дни.

— Разбрах, че съм се хванал с тренировките сериозно, когато се улових, че отивам на тях дори когато съм болен. И нещо повече — когато установих, че от тях се оправям. — Видях, че ме гледа объркано. — Е — довърших, — най-малкото се чувствам прекрасно, когато свърша.

— Но не е само физическата страна, нали, Бърк? — с надежда ме попита тя.

— Не — трябваше да призная, — не е само това. Ти може би почти позна, когато спомена за семейството и принадлежността.

— Това важно ли е за теб?

Свих рамене.

— Аз идвам от голямо семейство, така че принадлежността към нещо такова при мен е вродена.

— Принадлежност и одобрение — подчерта тя.

Погледнах я. Лицето й бе открито и спокойно. Дори да бе почувствала колко нежна струнка е докоснала, тя с нищо не го показа.

— В голямото семейство — пак свих рамене, — човек се научава да постъпва така, че да го забележат.

— Обзалагам се, че същото е и в колежа — отбеляза тя. Опря лакът на масата и сложи брадичка на ръката си. Очите й бяха широко отворени и ясни. Чакаше.

Донесоха ни супа мисо и докато се хранехме, й разказах колко странен може да е животът в един университет. Колко трудно е да бъдеш приет в него. Външните хора често са изненадани. Те, предполагам, си фантазират, че зад тухлените стени и бръшляна обитават очилати зубъри, които ходят на групи, потънали в дълбоки мисли.

Много от колегите ми наистина са сбъркани хора, но в по-дълбок смисъл. В някои моменти ми е минавало през ума, че висшето образование може да е лошо нещо. При много хора ефектът от това да знаеш много неща за различни страни на живота се свежда до това, че те са безпомощни да изберат с някаква увереност житейски път за себе си. Това ги прави разсеяни и чешити. Така че моят образ за академично заведение е място, пълно с невероятно умни и неуверени хора. Да, те носят очила с дебели рамки. И са неспособни на нормална комуникация. Разсеяни са и се озлобяват, когато нещо ги възбуди. В „Дориан“ зубърите са с изпилени зъби, като канибалите.

Сара ме слушаше, отворила очи още по-широко.

— Това сигурно те кара да отиваш в дожото с облекчение.

— Да, има нещо такова. Но продължава до момента, в който с теб се залавя Ямашита.

Щом споменах името му лицето й засия.

— Мисля, че за първи път срещам човек като него. — Поспря за миг и побърза да добави: — Окей, може би с изключение на Чангпа Ринпоче. Интересно е, че се познават отпреди да дойдат в Ню Йорк.

— Сенсей е забележителен мъж — казах аз. — Неизчерпаем извор на изненади. — Изглежда, и на моето лице се бе появило нещо, макар да нямах представа какво точно.

— Ти си със смесени чувства — констатира тя. — Държиш на него във висша степен, но има също и напрежение, нали?

Бутнах супата си встрани.

— Двамата с него сме преживели… много.

— Предполагам. Чангпа Ринпоче има възможно най-високо мнение за твоя учител. Освен това казва, че самопознанието не се постига леко.

Беше истина, но на мен ми бе втръснало да я чувам. Сара, изглежда, почувства това и отпи от виното си във внезапно настъпилата неловка тишина. Остави чашата си, посегна с нейните хаши и деликатно постави последната гьоза в моята чиния. Направи го с върховна концентрация и дори показа връхчето на розовия си език. После каза:

— Добрите неща отиват при онзи, който умее да чака.

Усмихнах се и тя също ми се усмихна.

— Харесва ли ти да работиш за Ямашита? — попитах, за да отклоня разговора от мен. Знаех, че моят сенсей я бе взел под крилото си и работеше върху идеята да въведе елементи от стрелбата с лък в изпълнената с повече настървеност работа с меча.

Донесоха ни аперитивите. Паузата й даде възможност да помисли.

— Той е забележителен — каза тя накрая. — Мислиш си, че най-сетне си овладял нещо както следва, но той „обелва кората“ и ти показва нещо друго. Нещо съвсем различно…

Усмихнах се печално и кимнах.

— При Ямашита винаги има нещо ново за научаване. Но — продължих, — той има склонността да разкрива нещата по свой график, не по твоя.

— Така че се научаваш да си търпелив?

Замислих се и за момент сякаш се озовах отново в дожото с моя учител, когато гледахме свитъците.

— Понякога ме подлудява — признах. — Но понякога… понякога зърваш нещо и… — Млъкнах. Сара се усмихна и ме потупа по ръката.

В един момент заговорихме за разследването на убийствата.

— И какво мислиш става? — попита тя. — Искам да кажа… ако имаш право да споделиш нещо с мен.

Махнах с ръка на деликатността й.

— Имам нужда да говоря с някой за това. Непрестанно се оказвам в задънена улица, когато се замисля за мотива. Брат ми, нали е детектив, има склонност да отдава предпочитание на по-очевидните неща. Според него става дума за лично отмъщение или по някакъв начин са намесени пари…

— Коренът на всяко зло — вметна Сара.

— Нечестната печалба — съгласих се аз. — Но досега не са намерили никакво потвърждение.

— Възможно ли е да е ценно?

— Не мислим така. Сакура, изглежда, го е изпратил за второ мнение на Ходингтън…

— Втората жертва?

Кимнах.

— Да. Но пратката не е била застрахована, както би постъпил човек, ако ставаше дума за нещо ценно.

— Ценността е относително понятие — каза Сара. — Наистина. Виж например какво правите с Ямашита. От чисто финансова гледна точка това си е прахосване на време. — Поех въздух, за да възразя, но тя вдигна ръка, за да ме спре. — Знам, знам, просто се опитвам да подчертая същността. — Отпуснах се и тя продължи: — Това е ценно за теб по различни причини. — Кимнах. — Може би същото е валидно и с калиграфията, която е била у Сакура.

— Точно това се опитвам да разбера — казах. — Знам, че в азиатската култура написаното слово има огромно значение. Това отчасти е резултат от усилието, което се изисква, за да се овладее нефонетичната система. Трябва да запомниш двайсетина хиляди йероглифа, за да си грамотен. Да не говорим за естетическото измерение, което се приписва на ръкописните документи.

— Но не е това, нали? — Сара явно бе умен човек.

— Не е — признах. — Сакура се е натъкнал на нещо в онова, което е изследвал — нещо, което не му се е сторило наред, и е потърсил съвета на Ходингтън. От извлечението за проведените телефонни разговори поне за мен е очевидно, че двамата са говорили. Но нямам представа какво е било пред очите им и защо то е важно за някой. Бедата е, че няма много хора, разговаряли с Ходингтън точно преди да бъде убит.

Разказах й за пресяването на документите. За снимките, направени през последните му дни.

— От онова, което ми разказа за фона на снимките, изглежда, става дума за някакъв стрелкови рубеж. Бих искала да ги видя, ако е възможно — предложи тя.

Което стана повод да се озовем в апартамента ми.

Мики ми бе дал някои копия, изпратени от Джорджия, които исках да изуча по-подробно. Бях ги разпръснал върху голямата си изподраскана маса, с която се бях снабдил, когато в „Дориан“ бяха решили да преобзаведат читалните. Бях започнал с изброяването им в списък, но не бях стигнал доникъде. Мики бе отказал да ми копира доклада от огледа на местопрестъплението, но бе получил негативите от снимките на Ходингтън и се бе съгласил да извадят копия и за мен.

— Ето. — Подадох ги на Сара.

Тя бързо ги прегледа, кимаше уверено.

— Това е матоба — стрелбище за кюдо.

— Не можех да съм сигурен — казах.

Сара поклати глава.

— Така е. Добрите дожо имат такива стрелбища на открито. Виж… — Тя ми сочеше с тънкия си показалец важните места. — Зад мишената се вижда азучи — глиненият насип за спиране на стрелите. И погледни мишената на снимката… — Мишената беше кръгла и бяла и единственото нещо на нея бе червената точка в центъра. — Това е класическа хоши мато.

— Мишена-звезда?

— Да, така им казват. Другият вид, който се използва, е касуми мато — стандартната мишена с концентрични кръгове. Както и да е — върна се тя на темата, — тази снимка е направена под навеса на едно доста добро дожо за стрелба.

— Едва ли има много такива на юг — осмелих се да предположа.

— Не са много в цялата страна — каза тя. — Това би стеснило доста кръга, нали? — Отбелязах си това в бележника, докато тя разместваше снимките. — Всъщност поне един от тези хора ми изглежда познат… — Тя помисли малко. — Ох, защо книгата ми не е с мен…

— Каква книга?

Тя се усмихна.

— „Основи на кюдо“. Всеки ученик я има.

Отидох до лавицата и я извадих.

— Ето. — Подадох й я смутено.

Сара ме погледна изненадано.

— Да не обмисляш прехвърляне при нас, Бърк?

Свих рамене.

— Ами… видях колко важно е за теб и си помислих, че не е зле да науча нещо повече.

Сара взе книгата и ми се усмихна лукаво.

— Колко приятно.

Но вече бе съсредоточила вниманието си върху това, което ни вълнуваше. Изглежда, за стрелец като нея отклоняването от целта бе нещо недопустимо. Избра една от снимките, после започна да прелиства книгата.

— Ха! — възкликна след малко. — Не съм се заблудила, че това лице наистина ми е познато. — Обърна книгата към мен и видях снимка на стрелец, бял, трениращ под надзора на по-възрастен японец. — Ходингтън е познавал автора на тази книга.

— Робърт Маринаро? Не може да бъде — казах озадачено.

— Обществото на кюдоките е доста малко. Благодарение на тази книга Маринаро е добре известен. — Тя отгърна на вътрешната страна на задната обложка, където накратко се разказваше за автора. — Виждаш ли?

Бележката казваше, че в допълнение към умението си в боравене с японски лък Маринаро има диплома и като изтоковед. Получена в университета на Джорджия.

— Ти си върхът! — казах искрено. Тя се усмихна лъчезарно. Бяхме съвсем близко един до друг, така че се наведох и леко я целунах по устните.

Сара помръдна, забърса масата с ръка и снимките се разпиляха на пода. Тя бързо се наведе да ги събере — движенията й бяха грациозни, като ехо на изпълнението на кюдо. Подаде ми ги, без да каже дума, но бузите й бяха поруменели.

Между нас се настани топло напрежение, в което се долавяха вибрациите на недовършени неща.

— Сара… — започнах аз.

Тя преглътна и прошепна:

— Зная… — В гласа й се долавяше странно колебание. — Но нека не бързаме, окей?

После леко, едва доловимо ме докосна по гърдите и погледна многозначително снимките в ръката ми. Въздъхнах и посегнах към телефона. Трябваше да се свържа с Мики и Арт, преди някой друг да направеше същата връзка, която току-що бе направила Сара.