Джон Донахю
Деши (23)

22.
Танрен

Пристигането на Кита бе ознаменувано с тържествени фанфари. Сред персонала на Ямаджи изведнъж настъпи оживление и макар никой да не го бе видял, плъзна слухът, че е тук. Слязох бързо долу, за да кажа на Мики, но това, което говорят за полицаите, се оказа вярно — те никога не са налице, когато ти трябват. После опитах да му се обадя, но в планината клетъчният му телефон беше извън обхват. Накрая позвъних в участъка му и помолих да му предадат съобщението по някакъв начин.

По-късно следобед в сградата за заседания имаше прием. В единия край на подиума се подредиха старшите инструктори, Ямашита бе сред тях. Коленичих зад него. От двете ми страни имаше други старши ученици, всеки зад своя сенсей. Срещу нас бяха последователите на Кита — група сериозно изглеждащи и все пак развълнувани мъже в черно. Участниците в гасшуко бяха публика вдясно от нас; възбуденият им шепот изпълваше залата. Докато чакахме, влязоха Чангпа и неговият кортеж и заеха почетното място на подиума.

Зърнах Сара Клайн и се измъкнах, за да се видя с нея. Заедно с другите кюдоки тя чакаше появата на Кита и ме забеляза едва когато застанах до нея. Сериозното й лице разцъфна в усмивка.

— Бърк! — И протегна ръка да ме докосне.

— Да излезем навън — казах. Беше опасно връзката ни да придобива публичност и се надявах срещата ни да остане незабелязана в общата възбуда. Сара се разтревожи, но кимна и ме последва през тълпата. Не беше трудно — повечето хора търсеха начин да влязат в залата, а не да излязат от нея.

Заведох я зад ъгъла, встрани от оживлението край главния вход.

— Не очаквах, че… — започна тя, но аз я прекъснах.

— Виж, Сара. Искам да внимаваш. Тук стават опасни неща.

Очите й се разшириха.

— Свързани с убийствата?

Кимнах.

— Кита е замесен по някакъв начин.

— Кита?

— По-тихо — настоях аз и хвърлих бърз поглед да се уверя, че никой не ни наблюдава. Дотук добре. — Не съм сигурен какво точно става, но мистериозната инка доказва, че Кита е измамник. — Сара вече се бе убедила от настойчивия ми шепот, че не бива да ме прекъсва. Изслуша ме внимателно, докато набързо й описвах Хан и вероятното му участие в убийствата. — Видиш ли този човек, махни се бързо и веднага съобщи на брат ми Мики. Той ще е някъде наблизо.

Тя леко ме докосна по ръката.

— Никога не съм виждала брат ти, Конър. — Гласът й беше тих и спокоен.

— Прилича на мен, но е по-висок и по-слаб. Има мустаци. Бял кичур в косата. Ще го намериш някъде около рецепцията.

Тя се усмихна и видях в очите й какво си мисли, докато чуваше описанието.

— Не искам никой да ни вижда заедно — обясних й. — Това може да се окаже много опасно за теб.

— Но какво знам аз? — попита тя.

— Познаваш ме. Това може да се окаже предостатъчно. — Тя още не бе отдръпнала ръката си и сега я плъзна надолу и хвана моята.

— Толкова ли е опасно, Бърк? — Преглътна и видях мускулите на шията й да се напрягат.

— Не се набивай на очи и си отваряй очите на четири. И, Сара… — Притеглих я близо до мен и усетих сладко стягане в стомаха от близостта й. — Не изпускай от поглед Ринпоче. Той също може да е застрашен.

— Но защо точно аз? — попита тя. Класическата реакция, когато хората се озоват в подобни ситуации. След известна практика, ако искаш да оцелееш, преставаш да си задаваш такива въпроси и просто действаш както се налага.

— Имам ти доверие — казах й.

Нещо в погледа й трепна.

— О, Конър — каза тя с леко треперещ глас. — Трябва да ти кажа нещо. — И облиза устни, сякаш събираше смелост. — За Травис… и за мен.

Усмихнах й се. През последните няколко часа бях успял да помисля за някои неща.

— Не е нужно да ми обясняваш нищо.

Но тя го направи. Разказа как се запознали в Калифорния и как живели заедно. После се разделили и тя дошла в Ню Йорк.

— И един ден той пак се появи. Никога не съм го окуражавала по никакъв начин…

Сложих пръст на устните й и пак се усмихнах. Наистина нямаше нужда от обяснения. Старк наистина бе имал по-наложителна причина да дойде в „Дарма център“. Бе искал да си върне любимото момиче — това поне бях успял да го съобразя. Май започвах да се превръщам в нещо като детектив.

— Всичко е наред — опитах се да я успокоя. — Ще говорим за това по-нататък. Засега искам от теб Ринпоче да е в безопасност. Ако имаме късмет, ти още не би трябвало да си на радарните им екрани. Наблюдавах ги внимателно. Те не са склонни да свързват жените и компетентността. Всички постове с реална власт при тях се доминират от мъже. — Тя присви очи, докато мислеше по въпроса. — Не знаят за теб — обясних — и това ни дава предимство. Можеш да го направиш.

— Защо просто не изчакаме да се появят полицаите?

— Опасявам се, че от един момент нещата ще започнат да се развиват със светкавична скорост. А има и толкова много неизвестни…

— Ти какво ще правиш?

— Ще действам, както ми подскаже Ямашита. — Проста игра. Вършиш се наоколо, като правиш грешка след грешка, докато някой не предприеме нещо, и тогава нанасяш удар. Но не й го казах.

Тя обаче го видя в очите ми. И стисна леко ръката ми.

— По-добре вече да влизаме — казах, макар гласът ми да бе пресипнал от желанието дай кажа съвсем други неща. Изпратих я да върви пред мен, а сам се вмъкнах малко по-късно през една странична врата.

И после ни понесе вихрушката на събитията. Пристигна Кита.

Появи се като дим. Само минутка преди това подиумът беше празен. И изведнъж той се озова на него.

Имаше дълга до раменете черна коса, напръскана тук-там със сиво, вчесана назад от високо чело. Очите му бяха тъмни и блестяха под светлината. Устата му бе свита в тънка линия и той гледаше публиката с драматична напрегнатост. Вдигна ръце в традиционен поздрав и с уважение се поклони на Ринпоче и съпровождащите го монаси. Те му отговориха. После Кита бавно се обърна към насядалите сенсеи.

Възможно е да се излъчи енергия дори без физическо движение. Това обикновено се свързва с остър вик — прословутото „Кияй!“. По принцип излъчването на ки е трудна работа и е много рядко да се осъществи в неподвижна поза и мъртва тишина. Но от Кита се изливаше енергия с необичайна и направо поразителна сила.

Ямашита седеше като каменна статуя. Нямаше начин да не я бе почувствал, но не го показа с нищо. Видях обаче няколко от другите сенсеи да се споглеждат многозначително — и те бяха усетили нещо. Кита продължаваше да гледа учителите с пронизващ хищнически поглед. После бавно се поклони на останалите инструктори. Те му се поклониха в отговор със същата прецизност, като внимаваха да го направят с точно толкова учтивост, колкото им бе засвидетелствана. Само толкова. Бяха горди мъже.

Церемонията бе внимателно режисирана. Кита поздрави официално всички участници, изказа благодарност за присъствието на майсторите сенсеи и лъчезарно се усмихна на Ринпоче и другите лами. Чудех се защо е толкова щастлив. Беше странно да го виждам как се усмихва, защото даже когато се държеше любезно, усещах тревожното излъчване на сила срещу всички.

— За нас е чест да ни посетят всички тези свети мъже — каза Кита, като обхвана с жест монасите. — Толкова често пътят на боеца се разглежда само като път на силата… — В гласа му звучеше съжаление. — Ние трябва да помним, че сме слуги на по-висша цел и че на ожесточеността на нашите тренировки трябва да отговаря равна мяра прилежание в преследването на духовни цели. Тези търсачи на духовния идеал ни напомнят, че макар Пътят често да е труден и да ни изправя пред предизвикателства, ние не бива да изоставяме вярата, че служим на нещо повече от себе си.

Звучеше чудесно, но аз бях видял фалшивата инка на Кита. Така че слушах, без да помръдвам нито мускулче на лицето си. Може да звучи странно, но се безпокоях, че този човек, също като Чангпа, може да долови нещо от най-съкровените ми мисли.

Кита продължи с описание на времето, което бе прекарал в Тибет, и на ламите, с които бе учил там. Разказа за тяхното забележително проникновение и още по-забележителните им способности. Звучеше ми смътно познато и в един момент със сепване се досетих, че същите фрази бях срещал в бележките на Ким. Дори списъкът на ламите ми бе познат по начин, който не можех да идентифицирам веднага. Това човъркаше съзнанието ми, но проблемът беше, че имах много грижи. Една от тях бе Хан. Така че другите неща бледнееха.

Запомнил съм откъслечни фрагменти от останала част на речта му. Тя всъщност бе изградена по схема и в нея се осъществяваше плавен преход от ежедневното и баналното към екзотичното и възвишеното, което очевидно имаше за цел да държи публиката му като хипнотизирана.

— Пътувал съм из много земи в търсене на тайни начини да се отключи човешкият потенциал. Поколения майстори са предавали в усамотени манастири тези умения на избрани ученици… — Английският му беше шлифован, а в произнасянето на речта беше търсена напевност. Последователите му седяха със светнали очи и с приковано внимание. — Аз се изправям пред вас като звено във верига, която има корени в славно минало… — Той вдигна ръце и фините копринени ръкави на черното му кимоно се спуснаха и се видяха мускулести ръце. — Аз съм проводникът на мъдрост, която може да отведе достойните до по-висше познание…

Изсмях се наум. Този човек се изкарваше едва ли не равен на Буда. Или поне негов пръв ученик. Погледнах групата лами. Лицето на Чангпа бе като застинало, а погледът му — невъзможен да се прочете. Но сред другите монаси определено имаше обезпокоени от въздействието на твърденията на Кита. Общата публика обаче приемаше всичко за едва ли не чиста монета.

В този момент един от учениците на Кита започна леко да удря малка ръчна камбана. Звънът на камбаната се преплиташе с думите на Кита. Ритъмът им усилваше смисъла им, вкарваше ги като пирони направо в главата, където те се въртяха и резонираха, натрупваха енергия и се усилваха в амплитуда.

Тогава той заговори за танрен. Закаляването на духа, което е в сърцето на използваното от всеки воин бойно изкуство. Разказа, че приближените му били подлагани на ритуал: изпитание чрез болка и върховно усилие, което ги извеждало на нови височини. До духовния дом на върха на планината. До Ямаджи…

Накрая попита има ли сред присъстващите смелчаци, готови да минат през изпитанието. Думите му прозвучаха едновременно като призив и предизвикателство — покана за присъединяване към неговия мистичен кръг приближени. Помислих си, че това силно ще въздейства на аудиторията, защото гладът за езотеричното е дълбоко заровен в сърцето на много майстори на бойните изкуства. И изведнъж се сетих с абсолютна увереност какво предстои.

Ямашита съобщи името ми като на човек, готов да се подложи на изпитанието. Погледът му прихвана този на Кита и нямаше никаква нужда от думи. Обадиха се неколцина от другите сенсеи и назоваха свои ученици. Видях облекчение по лицата на някои от тези, на които им се бе разминало. Има голяма мъдрост в това да знаеш кога да пасуваш.

Ямашита получи покана да разговаря с Кита лично. Това не означаваше „насаме“ — двамата седнаха заедно на подиума, но беше невъзможно да се разбере какво точно става. Говореха си тихо и въпреки че излъчваха енергия, се бяха постарали да екранират мислите и емоциите си от света. Но моето впечатление беше, че се разбират един друг прекрасно.

Когато церемонията приключи, двамата със сенсей тръгнахме да излизаме заедно с тълпата. Дните, когато можех да седя и нямо да му се подчинявам, бяха отминали. Попитах го направо защо ме е предложил. Той ме насочи извън залата с желязната си ръка, след което тръгнахме по тревата под лъчите на залязващото слънце.

— Бърк — тихо каза той, — по някаква причина Кита се страхува от нас. А опасността се засилва. И все пак досега не сме видели другия…

— Хан. Монголеца — подсказах му.

— Да. Неговото оръжие. — Половината му лице беше огряно от слънцето и той леко бе присвил лявото си око. Гледаше на север към сините хълмове, които се простираха до хоризонта. — Брат ти още ли не се е върнал? — Поклатих отрицателно глава. — Тогава — с неудоволствие заключи учителят ми — трябва да чакаме и да видим какво ще се случи. И да сме готови.

— С други думи, опитваме се да го провокираме по някакъв начин с това… нещо? — попитах аз. Не исках да прозвучи като че ли се дърпам, но вече бях преживял едно-две изпитания. При това съвсем истински. И не изпитвах никаква нужда ненужно да се подлагам на следващо. Човек няма неограничен капацитет за тези неща.

— Остави това на мен, професоре — каза учителят ми. Вървяхме към дърветата, към сенките им и по-далеч от хората, тълпящи се около центъра. — Сигурен съм — продължи той, — че без проблем ще се справиш с този танрен. Кита, разбира се, не вярва в това и имам голямо желание да го видя унизен.

— Не сме длъжни да доказваме нищо на никого — позволих си да отбележа. Беше ми отнело доста време да стигна до това заключение. И това бе разликата, усещах го, между хора като Старк и мен.

Ямашита бавно кимна.

— Хонто. — „Вярно е“. — Но има смисъл да го покажем пред другите тук. Опитай се за момент да мислиш като учител, Бърк. Често вършим неща заради другите.

За миг ми се стори, че долавям в гласа му тъга.

Ямашита продължи покрай дърветата. Сложи широката си длан върху хартиено тънката кора на една сребърна бреза и спря така за момент, сякаш заслушан във вибрации, които идваха от дървото.

— Скоро нещо ще се случи, Бърк. Откакто съм тук, ме наблюдават изкъсо. Твоят сблъсък със Старк… може и наистина да е само съперничество, но е възможно и донякъде да е бил манипулиран. Ако е така, това би означавало, че се опитват да те извадят от строя, а мен — да изолират. Страхуват се от нас.

— Заради онова, което знаем за инката?

— Да. И не. Не става дума само за фалшификацията или онова, което тя разкрива… Има нещо повече от това, което разбираме.

— Виж, въпрос на време е Мики и полицаите да се появят тук… — започнах аз, но Ямашита ме спря с жест.

— Те няма да намерят нищо. Освен това са ограничени… от закона, нали? По-добре да останем и да позволим на хората на Кита да разкрият картите си. Защото имам усещането, че скоро ще атакуват. И тогава ще знаем…

Когато чуя Ямашита да говори за атака, започвам да се безпокоя сериозно. Той не използва тази дума току-така.

— Можем да влезем право в капана — отбелязах.

— Професоре — въздъхна той, — ние сме тук. В планината. В комплекс, достъпът до който строго се контролира. Заобиколени сме от тренирани последователи на човек, когото подозираме в големи престъпления. Бих казал, че вече сме в клопка.

И загледа доволно поляната, която се простираше зад заседателния център. По краищата тревата беше избуяла, изгоряла от слънцето, и стръковете й се полюшваха под лекия вятър като войници пред бой. Високо над главите ни, в потъмняващата синева на отиващия си летен ден, се разнесе пронизителният писък на ястреб. Ямашита изглеждаше удовлетворен.

— Клопката е ефективна само когато жертвата е изненадана, Бърк. Учил съм те на това — голямата дистанция е най-безопасна. Но когато те атакуват… — Той ме погледна очаквателно.

— Скъси я — довърших аз.

Бръчиците край очите му означаваха, че е доволен.

— Добре… Кита иска да вземем участие в изпитанието. Значи ще го направим.

Единственото, което не разбирах, бе защо използва множествено число.

 

 

Монотонното пеене се носеше на вълни из стаята; дишането ми също се подчиняваше на ритъма, задаван от глухия тътен на дървената камбана, пулсиращ сред танцуващите пламъчета на свещите и извиващия се дим на благовонията. Изживяването бе автохипнотично.

Аз обаче бях правил това и преди и знаех, че трябва бързо да се оставя на притегателната сила на медитацията. В противен случай болката в ставите е прекалено силна. Разбира се, очаква се да не мислиш за нищо. Очите ти са полузатворени, погледът — нефокусиран. Дишането ти се контролира. Мислите трябва да идват и да си отиват, мехурчетата им да се издигат нагоре, докато повърхността на мозъка остане несмущавана от съзнателна мисъл. Но моето съзнание има непокорен собственик. Древните са оприличавали процеса на опитомяване на мислите с подкарването на голям упорит вол. Изисква се много, за да подкараш звяра на съзнанието в желаната посока. А аз не исках да тръгвам в посоката, в която ме водеше Кита.

Включвах се и се изключвах от състоянието на медитация. В главата ми се възпроизвеждаха фрагменти от разговори, после настъпи затишие. След това още разговори. Беше като поредицата сънища по време на дълъг и тревожен сън. Но аз бях буден по един любопитен начин. Рециталът на Кита за преживяванията му в Тибет отекваше в главата ми и усещах нещо важно, но всеки път, когато правех опит да се съсредоточа, усещането за важност избледняваше.

Монотонното пеене продължаваше и сигурно съм се унесъл. Клепачите ми леко потрепнаха.

Свещите в залата за медитация догаряха. Лек ветрец смеси миризмата на горящи благовония със съзнанието ми. Като при всички усещания по време на медитация, не трябва да се съсредоточаваш върху нещо, а просто да го приемеш. Най-важни изглеждат образите, генерирани от мозъка.

Макар и през полузатворени очи, можах да усетя зазоряването. Тялото ми беше полузатънало в отлива, който настъпва преди изгрев. Скоро светлината на свещите щеше да избледнее съвсем и да бъде измита от сивотата на деня. Бях уловен във водовъртежа на танрен. Утрото щеше да донесе кулминацията на ритуала.

Когато след дългата нощ на медитация се изправихме, усетих болка. Беше тъмно, но птиците във високите корони на дърветата вече се обаждаха. Движенията ми бяха вдървени. Полагах всички усилия да възстановя ритъма на сърцето си и циркулацията на кръвта си. Това щеше да ми трябва.

Вяха ни обяснили за танрен. Преди самата медитация поработихме няколко часа с дървените яри^[1] на хората на Кита. Всяко ново оръжие изморява мускулите по нов начин — не знаеш как да боравиш с него и компенсираш това с ненужно много сила. След дългата тренировка раменете, китките и ръцете ми горяха. После дойде ред на медитацията. И ето сега, в тъмнината пред изгрев, трябваше да започне самото изпитание.

Казвало се Пътят на воина. Мичи но буши. Когато ни описаха за какво става дума, едва сдържах усмивката си. Но момчетата на Кита не виждаха нищо смешно. Имах впечатлението, че са склонни към мелодраматизъм.

Всеки кандидат трябваше да тича нагоре по различна пътека из планините в околностите на Ямаджи. По пътя всеки щеше да бъде подложен на изпитания. Това щеше да продължи до върха. Пристигането там щеше да представлява успешно издържане на изпитанието.

Докато слушаха това, другите жертви кимаха мъдро. Огледах се и ми направи впечатление, че са прекалено покорни.

— Каква е дължината, която трябва да се преодолее? — попитах онзи, който ни разказваше всичко това.

— Различни склонове. Различни пътеки — уклончиво отговори той. — Отнема известно време, уверявам ви. И все нагоре. — Беше изключително сериозен. Започвах да се настройвам на същата вълна.

Сенсеите, които представяхме, дойдоха да ни видят. Дадоха ни купички с храна. Ямашита погледна в моята и каза:

— Зеленчуците са мариновани, Бърк. Солени са. Остави ги и пий само чай.

Зеленият чай беше горчив и вече бе изстинал в студената утрин. Но течността щеше да ми трябва, затова го послушах.

Беше ми донесъл ги и я облякох. Беше от тежък брезент. Хакамата е най-удобният екип, когато трябва да тичаш нагоре по планински склон. Ги е много по-практична дреха и освен това щеше да ми гарантира доста по-добра зашита.

Когато ми даде вързопа дрехи, усетих нещо твърдо, скрито в гънките. Ямашита ме погледна многозначително, но не каза нищо. Преоблякох се и скрито сложих ножа отзад под колана си. Дългите поли на ги и черният колан скриха оръжието надеждно. Изпитвах поравно увереност и безпокойство. С оръжие бях по-спокоен, но ме тревожеше, че според Ямашита може да ми потрябва оръжие.

Всеки индивидуален маршрут бе обозначен с цветни ленти, завързани за дървета и храсти. Моят цвят бе червен. Разклатих глава, за да раздвижа мускулите на врата си. Дървената дръжка на даденото ми яри беше гладка. Усещах влажната миризма откъм гората. Ямашита се приближи до мен и ми прошепна:

— През нощта полицията е разпитала Кита. Не им е казал нищо полезно, но сега хората му вече са предупредени. Внимавай много, Бърк. Те пак ще опитат срещу теб нещо специално. Трябва да удържиш и да стигнеш на върха. Аз ще те чакам там. И Кита също.

— И после? — попитах. Част от съзнанието ми още беше замаяна от продължилото цяла нощ пеене. Възприемах света около мен донякъде като в сън. Да, усещах някаква заплаха, но тя ми се струваше далечна.

Ямашита хвана ръцете ми и започна да обработва нервните ми окончания. След това се прехвърли на предмишниците ми, после на краката. Натискът беше силен и продължителен. И болезнен. След известно време ме погледна и кимна удовлетворено.

— Добре. Сега вече си изцяло при нас. — И наистина, чувствах се много по-жив и на себе си. Прехвърлих тежестта си няколко пъти от единия крак на другия. По-голямата част от мъглата в главата ми се бе разсеяла.

— Когато стигнем на върха… — почнах.

— Струва ми се, че Кита има вкус към драматичното. Целият този ритуал… Ще се изненадам, ако се окажем сами с Кита на върха. Може да си доведе помощници. — Учителят ми ме погледна сериозно. — Това ще е кулминацията на ритуала, професоре. Ще взема мерки с нас да има и други хора.

След малко ни взеха сандалите и всеки кандидат се приготви да стартира по своята пътека. Посъветваха ни да се движим максимално бързо. Да се състезаваме със слънцето. Да докажем качествата си.

Сетих се за ножа, скрит на гърба ми. Ямашита ме погледна, но очите му не издаваха нищо.

— Гамбате — каза той и се извърна.

„Дръж се“.

Започнах последната фаза на танрен, закаляването. Замислих се за смисъла на думата. Японците казват, че духът се закалява, като тренираш бойно изкуство. Използва се образът на ковач, който създава острието на меч. Металът се кове и оформя продължително, докато не се превърне в острие със страховита чистота.

Бях виждал крайния резултат, но също бях виждал и самото закаляване. Колкото и да е красив продуктът, той се получава по пътя на един брутален процес, по време на който чукът се стоварва върху необработения метал.