Джон Донахю
Деши (10)

9.
Тъмната долина

Има различни видове болка. Моят сенсей ми го е демонстрирал. Има ли полза от такова знание? Понякога се чудя. Помня, преди години, веднъж протестирах, но Ямашита само ме изгледа студено: „А какво очакваше, когато се залови с меча?“, попита ме. Това е нещо, което се старая да си припомням всеки ден. Защото дава правилен поглед върху нещата.

Ямашита ми се обади със загадъчна молба: да се срещнем в града. Даде ми времето и мястото, но не предложи дори намек за обяснение. Свикнал съм с това: в японската култура връзката учител-ученик е ясна и неизменна. Всъщност Ямашита не молеше да се срещнем — нареждаше ми да го направя.

— Имам ли нужда от нещо? — попитах аз. Понякога ме завежда в чуждо дожо и там проверяваме нивото на подготовка на местните. Исках да знам дали се налага да си взема екип. Оръжия.

— Присъствието ти ще е достатъчно — отговори той. После допълни, сякаш едва сега се бе сетил: — Вземи си кредитната карта. Може да вечеряме. — И в слушалката се разнесе сигнал на прекъснат разговор.

Чакаше ме на дадения адрес, но не беше сам. Да видиш Ямашита в обикновено облекло е малко объркващо — аз винаги си го представям в дожото, як, набит, загърнат в ритуалния халат на боец, практикуващ бойни изкуства. Но сега стоеше сред не така трескаво забързаната тълпа, излязла да се наслади на неделния Манхатън, редом с друг азиатец, малко по-едър, облечен в бежов шлифер като защита от валящия на пресекулки дъжд. Беше Чангпа Ринпоче.

— Здравейте, доктор Бърк — каза ламата. Не протегна ръка, само леко наклони напред глава и гърди. Около очите му имаше леки бръчици от усмивката, с която ме даряваше.

— В първия момент не ви познах — признах аз.

Той леко повдигна ръце, демонстрирайки ми шлифера си.

— Робата, която използвам на работа, понякога разсейва хората. Прецених, че това ще е по-добре. — Кимнах. — Освен това — продължи Ринпоче — така е по-лесно да се измъкна от помощниците ми. — И погледна Ямашита. — Също като едно време, сенсей. Доволен съм, че ми го припомни.

Учителят ми кимна и затвори за миг очи в знак на съгласие. Лекият дъждец беше намокрил наболата по бръснатата му глава четина. И по шлифера на Ринпоче се виждаха тъмни петна. Учителят ми посочи вратата на ресторанта и каза:

— Чай?

Последвах ги в абсолютно неведение какво става. Усещането бе познато: времето, прекарано в компанията на моя учител, обикновено бе изпълнено с объркване. Или страх. До момента обаче се оформяше прекрасна вечер.

Ринпоче седеше обхванал с двете си ръце чашата, явно без да се притеснява от мълчанието. Аз просто наблюдавах. Бяха получили чая си, но сервитьорката бе дошла още веднъж да ни попита дали не се нуждаем от нещо допълнително. Видях лицето на Чангпа да потъмнява, сякаш го бе пробола неочаквана болка. Сервитьорката се отдалечи. Той я проследи с тъжен поглед, после забеляза, че го гледам, и сви рамене:

— Дори състраданието на Буда понякога е неадекватно на всичката болка в света.

Обърнах се да изгледам жената, докато обикаляше масите си. Не видях нищо нередно и недоумението ми сигурно си пролича.

— Понякога, доктор Бърк, улавям вътрешното състояние на други хора — каза той. — Когато се случи, винаги е неочаквано.

Ямашита ме погледна и сметна за необходимо да поясни:

— Това е познато на Бърк, Ринпоче. Истината е, че той тепърва развива това сетиво…

Отново харагей. Само че усетеното от Ринпоче изглеждаше съвсем истинско. При мен явлението се проявява доста деликатно, като вълна от увереност или прозрение, която ме обхваща постепенно. Усещам я като електрическо напрежение по кожата. Обикновено ме спохожда в моменти на голяма опасност. Не изпитвам никакво желание да я усещам.

Чангпа се оживи — изглеждаше заинтригуван от коментара на Ямашита.

— От опита с моите ученици разбрах, че тази способност е изключително трудна за възпитаване. — Моят сенсей кимна, съгласен беше. — А ти как подхождаш?

Ямашита отпи глътка от чая си.

— Ъъъ… Ринпоче… за мен е голямо предизвикателство дори само да разбера кой може и кой не може да я развие. — Погледна ме изразително, сякаш за да подчертае объркващите прищевки на съдбата. Ръцете на Ямашита не са така големи като тези на Чангпа, но са мощни. Той обърна едната с длан нагоре и продължи: — Опитвам се чрез тренировки да създам възможности способността да се прояви. Но е трудно. — Отново многозначителен поглед към мен.

Беше странно изживяване, защото присъствах както като зрител, така и като тема на разговор. Чувствах се като дете в компанията на възрастни.

Ринпоче кимна съчувствено.

— Така е. А тази способност интригува толкова много хора. — И пак отпи глътка. — Полезна е несъмнено, но прекалената концентрация върху нея замъглява според мен Вярната пътека.

— От друга страна, понякога именно тя е, която ни движи по Пътя — продължи мисълта Ямашита, — макар това да не е Верният път.

И двамата изглеждаха изключително доволни от размяната на мисли. Беше ми крайно интересно да видя двама души да стигат до една и съща мисъл от диаметрално противоположни позиции. Ако някой ни подслушваше, можеше да си помисли, че разговарят двама писачи на късметчета, от онези, дето ги дават в курабийки в китайските ресторанти.

Чангпа ми се усмихна.

— Звучи точно като загадъчните фрази от китайските ресторанти, нали, доктор Бърк?

Усмихнах му се в отговор, но по кожата ми полазиха тръпки. Нима наистина можеше да чете мислите ми?

Тибетецът остави безкрайно внимателно чашата и ме погледна директно. Чистотата в погледа му беше мълчаливо признание на онова, което току-що бе направил.

— Но аз се държа невежливо — с извинителен тон продължи той. — Спомена ли ви Ямашита за нашия разговор?

— Не, Ринпоче — отвърна моят учител. — Само му казах, че присъствието му се изисква.

Ламата ме изгледа внимателно.

— И това беше достатъчно? — Не казах нищо. — Намирам американците за доста бъбриви — продължи Чангпа. Стори ми се, че долавям в гласа му нотка на учудване. После той леко се поклони на Ямашита. — Заслужаваш поздравления. Толкова е трудно да се намери последовател, който знае стойността на мълчанието. И на подчинението.

Сенсей се поклони в отговор, на свой ред се усмихна и кимна към мен.

— Той е добър ученик. — Коментарът прозвуча скромно. Всъщност беше първият му изречен пред хора коментар, който можеше да се възприеме като похвала.

Чангпа нагласи очилата си. Стъклата уловиха светлината и за момент очите му заприличаха на големи плоски сребърни прорези.

— Учениците… — въздъхна той и пак се обърна към мен. — Те са част от причината, поради която сме се събрали днес. Да си учител, доктор Бърк, не означава само да показваш на хората нови неща. По-скоро е да полагаш многократно грижата да ги отклоняваш от повтарянето на старите грешки.

Бях запознат с тази идея. Японските майстори влагат години в това да те накарат да правиш неща по начин, който противоречи на всичките ти инстинкти. Това, обясняват ти те, е защото ти показват естествения начин да се правят нещата. А причината да ти се струва толкова трудно е, че си развил у себе си лоши навици. Когато моят сенсей извива ставите ти до степен, когато ти се струва, че повече не можех да издържиш, той казва, че само изчиства праха от тях. Ти кимаш съгласно и после се замисляш над думите му, но си адски щастлив, когато спре.

— Илюзията е враг на природата на Буда — продължи ламата. — А ние я генерираме в такива количества. — Заописва спирали по плота на масата с пръст — рисунката се появи за кратко и след секунди изчезна, — после неочаквано вдигна поглед. — В живота на всеки човек има неща, които сме обречени да повтаряме отново и отново. Това е разбираемо… — Гласът му стана тъжен и някак замечтан. — Бъдещето е толкова несигурно. А познатото е такава утеха…

Помръдна глава и очилата му отново проблеснаха за миг.

— Хората ме питат за моите способности да предсказвам. — Внезапно се усмихна на някаква своя мисъл. — И искат да знаят, разбира се, кой ще спечели следващия мач. Неща от този сорт. Опитвам се да им обясня, че виждането в бъдещето е като да стоиш на върха на висока планина. Можеш да видиш надалеч. Но само върховете. Долините остават в сянка. — Спря да чертае, поигра си с чашата — разклати чая в нея — и пак подхвана: — И пейзажът се движи. Надига се и се променя… предполагам почти като морето. — Отново усмивка. — Но аз идвам от Хималаите. Планините ми се струват по-подходяща метафора.

Опитвам се да си представя какво ли е да изживееш подобен миг на прозрение: образа на нещата, които предстои да се случат, и мъчителното усещане, че видението е непълно и преходно.

— Но някои неща определено знам — продължава след малко Чангца с укрепнал глас: връща се при нас в ресторанта. — Някои върхове са прекалено високи, за да не им обърнеш внимание. И аз трябва да направя нещо по отношение на тях. — Струва ми се, че очаква от нас потвърждение.

— Безполезно е знанието, ако не се предприеме правилното действие — съчувствено се обажда Ямашита. Аз продължавам да мълча.

— От друга страна, не е лесно да се намери правилната реакция на база на това знание — прошепва едва чуто светият мъж. — Можем ли наистина да формираме бъдещето? — Изрича го по-скоро на себе си. След това вдига чашата и започва да пие от нея като човек, който търси здрава опора в добре познатото. Поглежда ни двамата, един след друг:

— Когато гледам в далечното бъдеще… пътят, водещ към дадено събитие, не се вижда ясно. И все пак трябва да опитваме…

— Има ли нещо, което искате да направя за вас, Ринпоче? — тихо питам аз. Това са първите ми думи.

Той се изправя на стола си. Бърка, може би несъзнателно, в джоба на шлифера си и изважда броеницата. Започва да си играе с мънистата, докато говори:

— Задължение на учителя е да посочи Верния път. И да предпази учениците си от това да тръгнат по някои от неверните. Онова, което виждам… още е неясно. Но там има опасност, Бърк. Висок връх. И път, който се спуска в сенките. Аз бих… — Поема си дъх, сякаш самият акт на припомняне на видението му причинява болка. — Аз бих предпазил някой от слизане в тази долина.

До момента Ямашита го е наблюдавал съсредоточено. Сега се навежда напред и проговаря. Имам усещането, че го прави, за да спести на Чангпа по-нататъшната болка.

— Тази способност на Ринпоче, Бърк — започва моят учител, — е напълно реална. Възприятието му може да е непълно — той кимва извинително от името на ламата, — но това е общ за всички ни недостатък. Във всички достатъчно развити дисциплини се говори за тази способност. Прехвърлянето на съзнание на друга равнина…

— Наричаме го пова — вметва Чангпа.

— Ползата от него е ограничена — продължава Ямашита. — Нещо като способността да предугадиш атака. Това не те освобождава от нуждата да си готов за всичките вариации, в която тя може да се осъществи. Трябва да действаш, макар да не си абсолютно сигурен. — Кимвам. — Ринпоче потърси нашата помощ по строго конкретен въпрос. Като приятел, аз не мога да не се отзова. — Ямашита се усмихва скромно. — В крайна сметка ние сме специалисти по действието.

Започвам да се чудя за приятелството им.

Чангпа се обляга и ми се усмихва.

— Предполагам, доктор Бърк, че се чудите на нашето приятелство. — Кимвам, че е точно така. — То е старо и бяхме много по-млади, когато…

Учителят ми — нетипично за него — се засмива:

— Дори тогава ти беше сериозен, въпреки че беше млад.

Чангпа присвива очи при спомена.

— Но опасявам се, не толкова мъдър, колкото следваше да бъда.

За момент си мисля, че сме се отплеснали окончателно.

— Но аз се отклоних — казва ми ламата. — Имах късмета да се запозная с вашия учител, когато той все още бе към телохранителите на императорското семейство.

Знаех за работата на Ямашита в Гвардията към императорския двор на Япония. Беше част от миналото му, дошла да ни преследва тук. Изглежда, сега имаше нов аспект от миналото на Ямашита, аспект, който се опитваше да смути нашето настояще.

Сенсей махна с ръка.

— Подробностите не са особено интересни, Бърк. Бях прикрепен към дипломатическа мисия с членове на императорското семейство по време на посещението им в Индия. На север, до Дарамсала, тогава имаше, а и до днес продължава да има различни елементи, които се борят за независимост от правителството. И те са готови да се възползват от всякакви средства, за да привлекат внимание към себе си и към каузата си…

— Човешкото желание за самоопределение е всеобщо — подхвана Чангпа. — Моите сънародници продължават да се борят в името на това дори сега. Но методите, към които прибягват някои групировки, понякога причиняват повече страдание, отколкото се опитват да изличат, доктор Бърк. Точно такъв беше случаят, когато една сепаратистка групировка замисли да отвлече член на императорското семейство.

— Ринпоче научил за заговора чрез своите информатори, Бърк — обясни Ямашита. — Аз бях в състояние да… неутрализирам… заплахата по начин, удовлетворителен за всички замесени. И винаги съм бил признателен за неговото сътрудничество.

Ламата кимна, помисли минутка и каза:

— С учителя ви с течение на времето установихме, че имаме много общо. Такава радост за душата е да откриеш друг съмишленик и търсач в този свят… — Той погледна през витрината на ресторанта към бетона и колите в синкавия здрач над Манхатън. Отново изглеждаше хванат в примката на някаква силна вътрешна емоция. После лицето му просветля. — Както се оказва, и двамата разполагаме с ученик, който търси повече, отколкото можем да му предложим… — Остави изречението да увисне във въздуха и започна отново: — Във всеки от нас идва момент, когато изпитваме необходимостта да потърсим Буда. В действителност той е винаги у нас, но илюзията маскира присъствието му. Сякаш… — тонът му стана като на учител, който говори за неща едновременно познати и далечни — сякаш всеки от нас се намира пред стените на красив град. Изгаряме от желание да влезем, но стените… илюзиите… ни задържат отвън. Затова правим стълби. Стълбата на всеки отделен човек е с уникална конструкция. — Мънистата на малата леко подрънкват, докато той продължава да говори. — На практика външният вид на стълбата не е важен. Важна е способността ни да преодолеем стената.

Кимам мъдро, но не съм сигурен накъде бие. Отново получавам проницателния поглед от страна на ламата. Не е заплашителен, но оставаш с усещането, че си му напълно ясен.

Чангпа се усмихва. Спомням си за начина, по който бе поздравил Ямашита на срещата: жест, означаващ „Не се страхувай“. Усмивката му имаше същия ефект.

— Но аз май се изразявам неясно. Хората се привързват към своите стълби, доктор Бърк. Измерват изкатерването на стената само с броя на стъпалата на стълбата, която са изработили. — Усмихва се с горчивина. — Изкатерването е достатъчно трудно и без да се премахва тази слаба утеха.

Намесва се моят сенсей:

— Заплашен е поклонник, Бърк. Експерт по бойни изкуства — обяснява ми: явно е усетил, че бавно загрявам. — Чангпа Ринпоче поиска нашата помощ. Аз му я обещах.

— Кой е той? — попитах. И когато чух името на Травис Старк, не се изненадах. Макар да бях ангажиран с убийството на Сакура, изглежда, бях стигнал до някои изводи на подсъзнателно ниво. Ямашита ме бе завел на две места, на които бе присъствал и Старк. Той рядко прави нещо без определена цел, но невинаги ти съобщава каква е. Така че сега седях и чаках обяснение.

— Наш събрат лама е работил със Старк в Калифорния върху методите за медитация. А Старк дойде при мен с желание да усвои някои висши техники. Има и лични причини, довели го тук… — Той прави пауза: обмисля дали да каже още, после се отказва да уточнява. — Опитах се да го насочвам, докато той междувременно работи над бойните си умения. Като ученик Старк създава някои проблеми. Но аз мисля, че в сърцето си е добър.

— Тренирал е при Аса Сенсей — коментира Ямашита.

Ламата кимва.

— И сега търси ново предизвикателство.

— Ямаджи. — Ямашита издиша шумно.

— Знам нещо за новия интерес на Старк към Кита — потвърждава Чангпа.

— Защо имате нужда от нас? — настоявам да науча.

Ламата вдига чайника и налива на всички ни. Лявата му ръка придържа китката на дясната отдолу. Това е навик у хората, свикнали да носят роби с широки ръкави.

— Спомнете си за стълбата, за която говорих, доктор Бърк. Старк се е съсредоточил върху бойните изкуства. Опитах се да го поведа по… — той ми се усмихва с ясните си очи — по-деликатна пътека. Но душата му копнее за активния подход. За известно време намери успокоение в кендо. — Чангпа въздъхва. — Изяви желание да работи в охраната, но в действителност… — той ни поглежда един след друг, после пак въздъхва — създава повече проблеми, отколкото помага да се решат.

Ямашита седи съвсем спокойно и гледа Чангпа с търпеливо очакване. Ламата проследява погледа ми и на свой ред забелязва израза на своя стар приятел. Учителят ми е на ти с мълчанието. Използва го като средство. Или като оръжие.

— След срещата ни онази вечер… — започва ламата, но някак нетипично за него не може да намери точната дума и спира.

— Какво те притеснява, Ринпоче? — тихо пита моят учител.

Монахът се оглежда, сякаш се опасява от нещо.

— Напоследък в „Дарма център“ започнаха да се случват обезпокоителни неща. Имаше проникване с взлом в офиса ни. Хора от персонала са под наблюдение. Има заплашителни обаждания по телефона…

— И какво казаха полицаите? — питам. Прекъсването ми може да е грубо, но ми писва да седя като неодушевен предмет.

Ламата свива рамене.

— Бяха отзивчиви, както можеше да се очаква, но не ни дадоха големи надежди. По-скоро се надявам вие, с вашия опит и вашите контакти в полицията, да ни помогнете да разрешим случая. — Надеждата на Чангпа в онова, на което съм способен, изглежда малко странно на фона на способностите му. Защото аз съм си само един свръх образован майстор по бойни изкуства, който се е забъркал в няколко неприятности. Полицай е брат ми. Но този факт не е онова, което би следвало да внушава увереност в повечето хора.

Поглеждам смаяно Ямашита, но той отвръща на погледа ми напълно сериозно.

— Ами… добре — отговарям бавно. — Ще направя каквото мога, но това ли е всичко, което желаете от мен?

Отново онова проблясване на очилата.

— Не, доктор Бърк. Става дума за много повече. Това е причината, поради която се обърнах точно към вас двамата. — Ямашита замръзва. — Търсенето на знание понякога носи със себе си проблема за силата. — Чангпа ни поглежда, за да подчертае важността на думите си. — Вашият Път е рискован… той притегля със силата и насилието. — Гласът му отново става замечтан. — Изкушението е голямо. — Отново идва на себе си и се обляга на стола. — Познавам вашия учител от години. Приемам за даденост, че като негов ученик вие можете да вървите по тънкия като острие на бръснач Път, без да се поддавате на изкушението — твърдо заявява той. — Познавате отблизо опасността, страха и борбата, но въпреки това не долавям у вас тъмната сянка на илюзията.

Седим така известно време. Чангпа прочиства гърлото си.

— „Дарма център“ е заобиколен от тъмни сенки. Те обкръжават и Старк. Притеглят го към определен Път и аз се страхувам за него. Както и за онези, до които се докосва. Реших да ви помоля да се опитате да го ръководите, защото аз съм безсилен да му въздействам.

Имаше нещо повече, бях готов да се обзаложа. Може би моят учител искаше да науча някои неща от Старк и бе склонен да помогне. Но в гласа на Чангпа се долавяше мрачна настойчивост. Може би ударението, което моят учител поставяше върху харагей, си казваше думата, но реших да притисна ламата да ни каже повече.

— И все пак защо ние? — бавно и отчетливо попитах, като ехо на предишния ми въпрос, което показваше, че не съм удовлетворен. — Защо решихте да потърсите стария си приятел? Точно сега?

Чангпа въздъхва, затваря очи и отговаря:

— Казах ви за моето видение… за високите върхове и долините на… опасността.

Клепачите му потрепват и той отваря очи.

Кимвам, за да го окуража.

— В това видение видях и вас и вашия учител.