Шан Са
Момичето, което играеше Го (80)

80

Изтощен съм и отивам да си легна, без да съм вечерял. Откривам върху леглото пристигналите този следобед писма.

С присъщите на една образована жена лекота и спокойствие майка ми съобщава събитието на месеца: малкият ми брат е отплавал за Китай.

„Отначало тишината на къщата ме удивляваше, пише тя. За да забравя, че сме разделени, започнах да разтребвам. Когато слагам вещите в ред, забравям за вашето отсъствие. Попаднах на детските ви кимона и едва можах да повярвам, че тъй бързо сте пораснали и че и двамата вече се сражавате за императора.“

В своето писмо малкият ми брат ме моли да му простя. Той така и не могъл да поиска разрешение от мен да остави мама.

„Скоро ще се видим на фронта в Китай. Ти най-сетне ще се гордееш с мен!“

Неговото простодушие ме кара да въздъхна. Щеше ми се той да остане встрани от жестокостите на войната. Ала как бих могъл да му забраня да постави родината над живота? Когато беше малък, аз бях неговият кумир. След смъртта на баща ни, той се разбунтува срещу моя авторитет. Днес отново съм за него образец.

Мъчно ми е за мама. Нейните мъже я оставиха сама и боговете я обричат да живее в самота. Колко ще страда, когато получи урните с праха на своите синове!

В съседната стая играта на карти е в своя разгар. През стената до мен достигат възгласи:

— Удвоявам залога!

— Аз също.

Всеки военен по свой начин отправя предизвикателство към бъдещето.

Мисля си за мама, за дребничката й фигура, облечена във вдовишко кимоно. Към този печален образ се прибавя и образът на китайката, сгушена в тревата. Въпреки разликата във възрастта и произхода, те поделят една и съща участ: безпределната скръб на една невъзможна любов.

В този необятен свят жените са нашето приношение.