Шан Са
Момичето, което играеше Го (5)

5

Братовчедът Лу се прегърбва. Той се старае да върви като доволен от себе си мъж. Заплашително хлътналите му очи върху измършавялото лице ме дебнат. Взирам се в него и го питам:

— Какво ти е, братовчеде Лу?

Той не отговаря.

Каня го да играем го. Той пребледнява и се върти на стола. Неговите пулове издават вътрешната му нестабилност. Пространството, което заема върху дъската, е или прекалено тясно, или прекалено широко. Геният му успява да очертае само някакви странни и немощни фигури. Досещам се, че пак е чел старинни наръчници по го, доставени му от неговия съсед антикваря, първокласен фалшификатор. Питам се дори дали от четенето на тези ръкописи, изпълнени с тадистки тайнства, на които приписва божествен произход, моят братовчед накрая няма да свърши като онези древни играчи, които изгубвали разсъдък.

— Братовчеде, станал си странен. Защо? — питам го аз, когато, вместо да мисли над играта, потъва в мечтание, съзерцавайки плитката ми.

Той изведнъж се изчервява, сякаш съм разгадала неговата тайна. Изкашля се и приема вид на вдетинен старец. Започвам да губя търпение и му се подигравам:

— Какво откри в книгите, братовчеде? Да не би безсмъртието? Все повече започваш да приличаш на онези треперещи алхимици, открили тайната на червения цинобър.

Той не ме слуша. Погледът му отбягва моя и се насочва към последното негово писмо, което нарочно съм оставила на масата.

Откакто е пристигнал, младежът очаква отговора на безмълвните си въпроси. Бях решила да не му казвам нито дума.

Тръгва си обратно за Столицата, болен и съкрушен. Изпращам го до гарата. При вида на влака, който се отдалечава сред вихрушки от сняг, изпитвам странно облекчение.