Шан Са
Момичето, което играеше Го (39)

39

С тайнствен вид Мин се хвали, че имал забранени от нашето правителство книги: опитва се да ме привлече у Дзин. Само при мисълта за тази къща ми се завива свят. При всички случаи трябва да се реша. Връщане назад няма. Вече не съм и не искам да бъда обикновена гимназистка, която се храни единствено с мечти. Трябва да действувам, да скоча в бездната. В момента, когато започне невъзвратимото, най-сетне ще разбера коя съм всъщност и защо живея.

В библиотеката Мин изравя „опасни“ произведения, затрупани под купища старинни книги. Разгръщам страниците и поглъщам с очи написаното върху тях. Мин използва това, за да ме прегърне изотзад. Ръцете му странствуват под роклята ми и ме улавят за гърдите.

Съблича ме, както се бели плод. Оставам по гащета с кръстосани върху гърдите ръце и му нареждам да окачи полата ми на закачалка, за да не се измачка. На свой ред той се съблича и захвърля дрехите си във всички посоки из стаята. Както е по гащета, се хвърля върху мен и прилепя тяло до моето.

Стиснала очи, се опитвам да се преборя с тежестта му. Мин ме завлича насила по средата на стаята и ме полага върху едно бюро. Бавно разтваря краката ми. Протягам ръце, за да се прикрия. Мин ги сграбчва. Гърча се и стена. За да разсее моя смут, той целува връхчетата на гърдите ми, смуче ги. Изпищявам от болка. Като някакъв демон той изправя снага. Имам чувството, че главата му опира в тавана. Сгърченото му лице се откроява върху синия квадрат на небето в рамката на прозореца. Коремът му е между бедрата ми и изведнъж той тласва напред.

Според легендата едно от любимите мъчения на дяволите в пъкъла било да режат осъдените на две с трион: въображението на народа е почерпило този образ от първата среща между един мъж и една жена.

— Боли ли?

Прехапвам долната си устна, но не казвам нищо.

Мин ме гледа известно време, сетне се облича и избърсва лице с носната си кърпа. Очите му са вперени неотклонно в моите.

— Трябва да се оженя за теб — казва той.

— Отнеси ме в леглото.

Мин затваря вратите, дръпва завесите и смъква над леглото мрежата против комари. Увиваме се в копринена покривка с памучна подплата. Миризмата на гнило дърво, която се носи в полумрака ме обездвижва.

— Първия път човек винаги се чувствува малко странно.

— Сигурно имаш опит, щом говориш така!

Той премълчава. Ръцете му ме галят по шията, раменете, ръцете, корема. Отвън се чуват първите щурци. Мин отново е върху мен. Ала този път хирургическата операция е поносима. Треперя, задушавам се. Мислите в главата ми се объркват, образите се смесват. Явява ми се лицето на Дзин, сетне лицето на братовчеда Лу.

Внезапно Мин се вторачва в мен жестоко и тревожно. От гърлото му излиза дрезгаво ръмжене. След като още известно време се бори с някаква невидима сила, накрая се стоварва безжизнен върху мен.

Заспива веднага, а уморените му ръце продължават да ме прегръщат. Главата му почива в основата на шията ми. При всяко мое помръдване, той ме гали инстинктивно и ме притиска по-силно до себе си. Трябва да се връщам на училище, но никак не ми се иска да ставам. Утре някоя лъжа ще ми се притече на помощ. Мислите ми странствуват като облаците, които се носят в небето над нашия град, и чезнат отвъд планините северно от равнината на Манджурия. Чувала бях, че девиците губели много кръв. Аз почти не кървях. Боговете ми спестиха този белег на насилието, което плаши жените. Чувствувам се доволна. Животът никога не е бил толкова прост, толкова лъчезарен.

Привечер отново се присъединяваме към външния свят. Нощта вече се спуска, но денят все още блуждае като лодка в търсене на пристанище. Спомням си за урока по пиано и се опитвам да измисля някакво извинение, което ще мине пред мама. Вървя бавно. Нещо скътано дълбоко в меандрите на моето същество е излязло наяве, подобно на плат, изваден от раклата на слънце. Моята девственост вече е само една рана. Разцепено на две, тялото ми сякаш цяло е разтворено и в него нахлува вятърът.

Мин ме изважда от мечтанието:

— Когато прогоним японците, ще се оженя за теб.

— Нямам намерение да се омъжвам. Гледай си революцията.

Младежът спира и обръща към мен обиден поглед. Устните му треперят. Колко е красив!

— Семейството ми произхожда от жълтото знаме. Земите ни се простират от стените на нашия град чак до монголските степи. Баща ми е мъртъв и аз искам да посветя наследството на свободата на моята страна. Ще бъда беден и ще водя опасен живот. Ако не ме презираш, след като ми даде най-скъпото си, ще станеш моя жена.

Избухвам в смях.

От рикшата му махвам за сбогом. Силуетът на Мин върху тротоара става неясен, сетне се разтваря в мрака на града.