Шан Са
Момичето, което играеше Го (6)

6

Най-сетне моята първа задача!

Нашият отряд получава заповед да преследва група терористи, които не се съобразяват с нашата власт над манджурската земя. Преоблечени като японски войници, те са нападнали тилово подразделение, за да си набавят оръжие и муниции.

В продължение на четири дни напредваме по скованата от лед река. Насрещният вятър пречи на движението ни. Дълбокият до колене сняг ме спъва. Въпреки новия шинел, студът е по-остър от сабя и ме пронизва. Вече не чувствувам нито краката, нито ръцете си. Крача без нито една мисъл в главата. Натоварен като добиче, скрил лице във вдигнатата яка на униформата, мечтая единствено да се стопля на лагерния огън.

Стигаме до подножието на един хълм, когато отекват изстрели. Пред мен неколцина войници рухват като покосени. Хвърлям се на земята. Попаднали сме в клопка! Разположен по възвишенията, противникът ни обсипва с куршуми, без да можем да му отвърнем. Остра болка ме прорязва през стомаха. Ранен съм! Умирам. Опипвам с ръка. Никаква рана: обикновено схващане на мускулите, предизвикано от страха. Това откритие ме кара да се срамувам. Надигам глава и избърсвам снега, полепнал по очите ми: по-опитните от нашите войници са прибягали до замръзналата река и укрити покрай брега отвръщат на стрелбата. Скачам и се втурвам напред. Мога да бъда улучен хиляди пъти, но на война животът и смъртта зависят от някакъв странен жребий.

Нашите картечници откриват огън. Под прикритието на тяхната мощ, се вдигаме на атака. За да изкупя малодушието си от преди малко, заставам начело на взвода със сабя в ръка.

Възпитан в един свят, белязан от чувството за чест, не познал нито престъпление, нито нищета, нито предателство, аз за пръв път изпитвам омраза: върховно чувство, жажда за справедливост и мъст.

Свъсеното снежно небе заплашва да ни затисне. Разбойниците са под закрилата на грамадни скали, но пушекът от изстрелите издава местоположението им. Хвърлям две гранати. Те избухват и над земята изригва гейзер от откъснати крака, ръце, късове плът сред вихрушка от сняг и пламъци. Тази адска гледка ме изпълва с радост. Започвам да крещя. С един скок замахвам към някакъв оцелял, който се цели в мен. Главата му се търкулва в снега.

Най-сетне мога да гледам в лицето моите предци. Поверявайки ми своето оръжие, те са ми завещали и своята храброст. Не опетних тяхното име.

Битката ни хвърля в някакво полусъзнателно състояние. Възбудени при вида на кръвта, ние бием пленниците, за да ги накараме да проговорят. Ала китайците са потвърди от скала и не трепват. Накрая тази игра ни омръзва и ги убиваме. Два куршума в главата.

Мръква се. Опасяваме се от нова клопка и затова решаваме да лагеруваме на място. Нашите ранени охкат. Дочува се предсмъртно хъркане, сетне затихва. Студът покрива устните им със скреж, няма да оцелеят.

Събираме труповете на нашите войници. Земята е толкова твърда, че дори не успяваме да им изкопаем гроб. Утре дивите зверове ще разчистят терена.

Трупаме върху себе си всичко, което ни попадне: дрехи на убити, изоставени одеяла, клони от дърветата, сняг. Притискаме се като овце и оставаме нащрек.

След като дълго се опивах от горчивата наслада на победителя, накрая заспивам. Изведнъж се стряскам от глух шум. На вълците им е омръзнало да ни чакат да се махнем и накрая са се нахвърлили на труповете.