Шан Са
Момичето, което играеше Го (46)

46

Избраният от мен костюм — ленена туника, панамена шапка, украсено с калиграфии ветрило — прави моя герой да изглежда важен като някой императорски мандарин. Очилата пък ми придават университетски вид.

Водачът на моята рикша веднага забелязва, че не съм тукашен, и решава да ме измами. Вместо да се насочи право към Площада на Хилядите ветрове, прави голяма обиколка из града.

С пресеклив глас той разказва историята на своя край. Преди четиристотин години придворните велможи открили местната гора и си построили около нея величествени дворци. В продължение на векове те се радвали на тази земя, богата на дивеч и на красиви жени. Отначало обикновено село, Хиляди ветрове се превърнал в град, където процъфтявали търговията и занаятите. Той бил умалено копие на Пекин, също както в столицата и неговите улици се пресичали под прав ъгъл. След рухването на Манджурската империя част от пекинската аристокрация последвала императора в Новата столица. Други намерили убежище тук. Познават се по изискаността на мизерията: облечени са в демодирани рокли, противят се на всичко модерно, като продължават да ходят с дълги нокти, признак на безделие, с бръснати черепи и традиционна плитка.

След като минава покрай крепостните стени сред гъмжило от просяци, жонгльори на запалени факли и дресьори на маймуни, след като ми показва площада на кметството със запуснатите разкошни сгради, той най-сетне спира пред един площад с дървета.

— Това е площадът на Хилядите ветрове.

Сетне с тайнствен вид ме запитва:

— И вие ли играете?

Не му давам никакъв отговор.

Посред парка играчите мълчаливо седят един срещу друг пред ниските маси. По дрехите личи, че са представители на всички обществени слоеве.

Ако не бях дошъл тук, изобщо нямаше да подозирам за съществуването на това място, където всеки може да спре, за да направи партия го. За мен тази игра открай време е била привилегия на елита и преклонението пред нея намира израз в същинска церемония.

Подобно явление никак не ме удивява. Според легендата играта го е измислена в Китай преди четири хиляди години. През дългата история на тази страна нейната култура се е изтощила и го е изгубила своята първоначална изтънченост и чистота. Внесена в Япония преди няколкостотин години, тя е била осмислена, усъвършенствана и се е превърнала в божествено изкуство. За сетен път моята страна проявява своето превъзходство пред Китай.

Виждам отдалече млада жена, която играе сама със себе си. У нас е немислимо жена да стои сама на място, където има мъже. Заинтригуван, се приближавам към нея.

Оказва се по-млада, отколкото си я представях, и е облечена в рокля на гимназистка. Облегнала глава на ръката си, тя е потънала в размисъл. Умелата подредба на пуловете върху дъската привлича вниманието ми.

Тя вдига глава и виждам широко чело, тесни като върбови листа нежно очертани очи. Все едно, че пред мене се намира Светлина на шестнадесетгодишна възраст. Илюзията веднага се разсейва. Красотата на младата гейша беше плаха, вглъбена. Китайката ме гледа, без да се изчерви. При нас женската изисканост е бледа и отбягва слънцето. Загарът от играта на открито придава на тази хлапачка някакъв особен чар. Тя се взира право в очите ми, докато накрая свеждам поглед.

Кани ме да направим партия го. Отначало се опъвам, за да придам правдоподобност на ролята си.

Преди да изляза от ресторант „Шидори“ сътрудникът на капитан Накамура ме инструктира: през последните десет години нашата страна се е превърнала за цяла Азия във витрина на западния свят. След като се представям за китайски студент, прекарал дълго време в Токио, ще мога да оправдая държанието си, акцента и невежеството по отношение на някои актуални събития.

Китайката не е от разговорливите. Без да ме разпитва, тя настоява веднага да започнем. Още от самото начало налага на играта някаква извратеност и причудливост. Никога преди не съм играл го с жена. Въобще никога не съм се оказвал толкова близо до жена, като изключим майка ми, сестра ми, Акико, гейшите и проститутките. Макар игралната дъска да ме отделя от моята противничка, момичешкото й ухание ме смущава.

Погълната от мислите си, с наведена глава тя сякаш е изпаднала в унес. Нежното й лице контрастира с коравата й ръка. Тя ме озадачава.

На колко е години? Шестнадесет? Седемнадесет? В плоските й гърди и прибраните на две плитки коси има нещо от онази недовършеност, която прави момичетата да приличат на преоблечени момчета. Ала първият порив на женствеността вече е напъпил у нея като кокиче през ранна пролет и ръцете й са придобили мека закръгленост.

Вечерта идва прекалено бързо. Трябва да се връщам в казармата.

Тя ми предлага да продължим по-късно. В подобна покана, отправена от друга жена, би имало нещо неприлично. Девойката умее да залага на своята невинност.

Не отговарям. Тя подрежда с тракане пуловете в гърнетата. Този шум представлява протест срещу моето безразличие. Усмихвам се вътрешно. Ако поуталожи своята агресивност и поеме по пътя на духовното усъвършенстване, от нея ще излезе голям играч.

— Неделя в десет часа сутринта — казва тя.

Харесва ми упорството й. Не мога да устоя повече и кимвам утвърдително с глава.

У нас, когато жените се смеят, те крият лицата си с ръкава на кимоното. Китайката се усмихва без всякакво смущение или преструвка. Когато устните й се разтварят, сякаш се пуква нар.

Свеждам поглед.