Шан Са
Момичето, което играеше Го (33)

33

На площада на Хилядите ветрове съм започнала игра срещу антикваря У, след като му дадох осем точки преднина. Накрая го побеждавам и той си тръгва с въздишка.

Една-единствена партия го е достатъчна да докара до изтощение повечето играчи. След това трябва да ядат и да спят, за да си възвърнат нормалното състояние. Моята реакция е различна. Още в началото на играта умът ми се изостря. Концентрацията докарва възбудата ми до крайност. След края на партията в продължение на часове не зная как да разтоваря набраната по време на играта сила и напразно диря покой.

Днес, както обикновено, се отправям към къщи с широка крачка. Пред мен изникват натрапчиви видения, чувствувам се откъсната от останалите смъртни, общувам с боговете.

Някакъв мъж ме вика. Вдигам очи. Дзин прекосява улицата на велосипед. Върху багажника му има птича клетка, покрита с парче син плат. Той удря спирачки.

— Накъде с тази клетка?

Дзин повдига плата и гордо ми показва две червеношийки.

— Тези птици обожават разходките. Обикновено любителите ги люлеят в ритъма на крачките си по време на утринните разходки. Ала подобно старческо ходене ги кара да умират от скука. Това е последното ми изобретение.

Засмивам се. Младежът предлага да ме придружи. Вече се е стъмнило и лицата на минувачите не се виждат. Така че спокойно мога да се кача на неговия велосипед. С лявата ръка хващам клетката, с другата прегръщам Дзин през кръста. Той се устремява напред. Вкопчвам се в елека му, за да запазя равновесие. Пръстите ми се плъзгат по коприната и стигат до корема. Под подплатения елек Дзин носи памучна туника. През тъканта усещам с дланта си топлината на неговото тяло. При всяко движение на педалите мускулите се свиват и се разпускат под пръстите ми. Смутено отдръпвам ръка, но в този момент Дзин взема завоя на ъгъла на улицата, навежда се настрани и аз се виждам принудена да се притисна още по-силно към него.

Моля го да спре пред задната врата на къщата. Мъждив фенер едва разпръсва мрака в улицата, оградена от двете страни с високи стени. Бузите на Дзин пламтят. Той диша шумно и търси носната си кърпичка.

Изваждам моята и я долепям до челото му. Той ми благодари и избърсва плувналото си в пот лице. Моят поглед го смущава, той се извръща към стената и разкопчава туниката, за да попие потта от гърдите си. Питам го какво прави Мин.

— Утре ще се видим в университета…

Подавам му клетката. Той я притиска към себе си и промълвя:

— Носната ти кърпичка мирише на хубаво…

Силен трясък ни кара да подскочим. Неумело облегнатият на едно дърво велосипед е паднал на земята. Дзин се навежда, изправя го и изчезва като подгонен заек.