Абрахам Мерит
Гори, вещице, гори! (6)

Пета глава
Случаят в колата на Рикори

(Продължение)

— Маккан, наистина ли предполагате, че аз ще повярвам на това? — попитах скептично.

Той не отговори, а си сви цигара и този път не я изхвърли. Шофьорът се насочи към тялото на Рикори, падна на колене и започна да брътви някаква смесица от молитви и горещи молби. За мое учудване Маккан пак стана такъв, какъвто си беше винаги. Като че ли установяването на причината за смъртта на Рикори беше възвърнало старата му самоувереност. Запали цигарата и каза едва ли не весело:

— Нали това искам — да ви накарам да повярвате.

Запътих се към телефона. Маккан ме превари със скок и застана пред апарата.

— Една минутка, докторе. Ако аз съм такава гад, която може да забие нож в сърцето на човека, който я е наел, не ви ли се струва, че рискувате? Какво ни пречи на нас двамата с Пол да ви очистим и да избягаме?

Откровено казано, това не ми беше минавало през ума. Едва сега разбрах в какво опасно положение бях попаднал. Обърнах се към шофьора. Той се беше изправил и гледаше настойчиво Маккан.

— Виждам, че ви стана ясно — усмихна се тъжно Маккан и пристъпи към италианеца. — Дай си пушкалата, Пол.

Шофьорът безмълвно пъхна ръце в джобовете си, извади два автоматични пистолета и му ги подаде. Маккан ги остави на масата. Бръкна под лявата си мишница, извади пистолет и го постави при другите, после извади от джоба си още един и го прибави към купчината.

— Седнете, докторе — каза той и посочи стола ми до масата. — Това е цялата ни артилерия. Дръжте пистолетите при вас. Ако се опитаме да извършим нещо нередно, стреляйте. Но единственото, за което ви моля, е да не се обаждате на полицията, докато не ме изслушате.

Седнах, придърпах пистолетите към мен и ги проверих. Бяха заредени.

— Докторе — каза Маккан, — има три варианта, над които искам да помислите. Първо, ако имах нещо общо с убийството на шефа, щях ли да ви дам възможност като сегашната? Второ, аз седях от дясната му страна. Той беше облечен с дебело палто. Как мога да се пресегна и да завтъкна такава тънка игла, тъй че тя да проникне през всички препятствия — отначало през дебелото палто, после през куклата и накрая през останалите дрехи, без той изобщо да ми окаже съпротива? Дявол да го вземе, Рикори беше силен мъж. Пол щеше да види как се борим…

— Какво значение има това — прекъснах го аз, — ако Пол е твой съучастник?

— Правилно — съгласи се той, — точно така. Пол е толкова вътре, колкото и аз. Нали, Пол? — Изгледа изпитателно шофьора и онзи му кимна в знак на съгласие. — Добре, ще се спрем и на тази възможност. Изслушайте и третата версия. Ако аз съм убил шефа и Пол ми е съучастник, щяхме ли да го докараме при единствения човек, които може да разбере как е бил убит? И след като сте установили причината за смъртта, да си измисля толкова тъпо алиби? Боже Господи, докторе, аз не съм чак такъв идиот! — На лицето му се изписа възмутена гримаса. — Че защо ми е да го убивам? Та аз бих преминал и през ада, само и само за да го спася, и той го знаеше. Същото важи и за Пол.

Почувствах правдивостта на доводите му. Дълбоко в мен се загнезди твърдото убеждение, че Маккан казва истината — или поне истината, както той я вижда. Той не беше намушкал Рикори. И все пак да се приписва това действие на куклата беше вече прекалено. А нали в колата са били само тримата? Маккан прочете мислите ми с проникновена точност.

— Може да е някоя от онези механични кукли — каза той. — Снабдена с механизъм да убива.

— Маккан, върви и ми я донеси — казах рязко. Той беше формулирал едно рационално обяснение.

— Няма я в колата — отвърна той и отново се усмихна тъжно. — Тя скочи от нея!

— Абсурдно е да… — започнах аз, но шофьорът ме прекъсна:

— Вярно е. Нещо изскочи от колата. Когато аз отворил вратата. Помислих, че може котка. Казвам: „Какво, по дяволите…“ И тогава я виждам. Бяга с всички сили. Навежда се. Скрива се в сянка. Съгледах я само за миг и повече — не. Казвам на Маккан: „Какво, по дяволите!“ А Маккан опипва пода на колата. Казва: „Това беше куклата. Тя утрепа шефа!“ Аз казвам: „Кукла! Каква кукла имаш предвид?“ Той ми обяснява. Дотогава не зная нищо за никаква кукла. Е, забелязах, че шеф носи нещо под палто, si. Обаче не знам какво е то. Но видях проклето нещо, което не приличаше нито на котка, нито на куче. Скача от кола, между мои крака, si!

Попитах иронично:

— Маккан, твоя ли е идеята, че тази механична кукла е имала механизъм да бяга, както и да намушква?

Той почервеня и ми отговори тихо:

— Не твърдя, че това е било непременно механична кукла. Но всяко друго предположение би било, меко казано, доста шантаво, нали тъй?

— Маккан, какво всъщност искаш от мен?

— Докторе, докато действах из Аризона, познавах един ранчер, който умря. Пукна внезапно и това си е. Заподозряха едно приятелче, че има нещо общо със смъртта му. Шерифът каза: „Омбре, не мисля, че именно ти си го убил — но тук аз съм единственият съдебен заседател. Ти какво ще кажеш?“ Омбрето отвърна: „Шерифе, дай ми две седмици и ако не ти доведа дотогава копелето, което е затрило човека, можеш да ме обесиш.“ „Това е достатъчно справедливо условие — каза шерифът. — Временното заключение е смърт, вследствие на удар.“ Че си беше удар, беше. Удар с куршум. Е, и така, след по-малко от две седмици това приятелче се върна с убиеца, завързан за седлото на коня му.

— Ясно ми е какво предлагаш, Маккан. Само че тук не е Аризона.

— Знам, че не е. Но не можете ли да удостоверите временно, че е било сърдечна атака? И да ми дадете една седмица на разположение? Тогава, ако не докажа кой е виновен, застреляйте ме. Няма друг изход. Ако кажем на ченгетата за куклата, те ще припаднат от смях и ще ни изпържат на електрическия стол в Синг Синг. Ако не им кажем за куклата, пак ще ни изпържат. Ако по някакво чудо ченгетата ни пуснат — ще ни причакат останалите от бандата на шефа, които на бърза ръка ще отмъстят за него. Докторе, ще погубиш двама невинни. И нещо по-лошо, никога няма да откриеш кой действително е убил шефа, защото ония ще се задоволят с нашата смърт. Защо им е да го търсят повече?

Измъчваха ме съмнения. Не бях убеден, че двамата са невинни. Предложението на Маккан, колкото и наивно да изглеждаше, криеше нещо подмолно. Ако го приемех, телохранителят и шофьорът щяха да имат цяла седмица, за да избягат надалеч. Ако Маккан не се върнеше и аз оповестях впоследствие пред полицията истината за случая, щях да се окажа в положението на замесен. Можеше да ме вземат дори за съучастник в престъплението. Ако се престорех, че въобще не съм се усъмнил, в най-добрия случай щях да бъда обявен за пълнен невежа. Ако ли пък ги хванеха и те разкажеха за споразумението ни, пак щях да бъда обвинен, че съм замесен в убийството. Стана ми ясно, че Маккан постъпи много хитро, като ми предаде пистолетите. Нямаше да мога да докажа, че съм бил принуден да дам съгласието си. Неговият ход би могъл да се изтълкува също и като част от изключително хитро скроен план. Навярно с този жест той целеше да спечели моето доверие и да отслаби съпротивата ми срещу молбата му. Откъде можех да знам дали двамата не разполагате други оръжия, с които да ме застрелят, ако им откажа?

Докато се опитвах мислено да намеря изход от клопката, аз се приближих до Рикори, като за всеки случай пъхнах пистолетите в джобовете си! Наведох се над него. Плътта му беше студена, но това не беше характерният мраз на смъртта. Още веднъж го прегледах обстойно. И ето че този път напипах едва доловим пулс… Рикори беше жив!

Продължих да стоя наведен над него, разсъждавайки по-бързо от всякога. Да, Рикори беше жив. Но това не отменяше опасността, надвиснала върху ми. По-скоро я увеличаваше. Защото, ако е бил наръган от Маккан, ако двамата бяха в таен заговор и узнаеха, че не са успели, нямаше ли да довършат работата си? Един жив Рикори, в състояние да говори и да ги обвини — за тях това означаваше сигурна гибел, те по-скоро биха се зарадвали на съдебна присъда. Чакаше ги смърт по заповед на Рикори, изпълнена от неговите гангстери. А ако тези двамата довършеха Рикори сега, щяха да бъдат принудени да ликвидират и мен.

Без дори да се изправя, бръкнах в джоба си, стиснах автоматичния пистолет, извадих го и се извъртях рязко към тях.

— Горе ръцете! И двамата!

По лицето на Маккан се мерна изумление, а шофьорът се втрещи. Но вдигнаха ръце.

— Маккан, хитроумното ти предложение за споразумение е излишно. Рикори не е мъртъв. Когато бъде отново в състояние да говори, сам ще ни разкаже какво се е случило с него.

Изобщо не бях подготвен за ефекта от думите си. Ако Маккан не беше искрен, значи бе изключителен актьор. Върлинестото му тяло се стегна. Рядко бях виждал облекчение като това, което се изписа на лицето му. По мургавите му бузи потекоха сълзи. Шофьорът се свлече на колене, разрида се и започна да се моли на бога. Съмненията ми моментално се изпариха. Не ми се вярваше това да е игра. Дори донякъде се почувствах засрамен.

— Можеш да свалиш ръцете си, Маккан — казах аз и върнах автоматичния пистолет обратно в джоба си.

— Ще оживее ли? — прегракнало попита той.

— Мисля, че има всички шансове — отговорих аз. — Почти сигурно е, стига да няма инфекция.

— Хвала на Бога! — шепнеше Маккан. — Хвала на Бога!

И точно в този момент влезе Брейл и ни зяпна от изумление.

— Рикори е бил прободен. По-късно ще ти обясня целия случай — казах му аз. — Има малка дупка над сърцето, вероятно е засегнато и то. В момента е просто в шоково състояние, но започва да излиза от него. Закарай го в моята частна клиника и се погрижи за него, докато дойда.

Изредих му в резюме какво бях свършил дотук и му дадох указания за незабавното по-нататъшно лечение на Рикори. Когато тялото бе изнесено, се обърнах отново към телохранителите.

— Маккан, сега не е моментът за обяснения. Ето, вземете си пистолетите. Давам ви шанса, който поискахте.

Той взе автоматичните пистолети и ме погледна с любопитство.

— Не казвам, че не бих искал да науча какво ви накара да се смилите, докторе — каза той. — Но каквото и да сторите, приемам го, стига да можете да вдигнете шефа на крака.

— Безусловно съществуват лица, които ще се заинтересуват от състоянието му — отговорих аз. — Оставям това изцяло на вас. Аз знам само, че той е пътувал към дома ми. В колата е получил инфаркт. Вие сте го довели при мен и аз съм го подложил на лечение. Ако му е писано да умре, Маккан… е, това вече е друг въпрос.

— Ще уведомя когото трябва — отговори той. — Вие ще трябва да приемете само двама посетители. След това ще отида в тая дупка с куклите, за да изкопча истината от онази дърта вещица.

И очите, и устата му се бяха превърнали в тънки процепи.

— Не — възразих решително аз. — Още не. Постави магазина под наблюдение. Ако жената излиза, установи къде ходи. Наблюдавай също така и не изпускай от очи и момичето. Ако се окаже, че някоя от тях или и двете заедно се опитват да избягат, не се меси. Но ги проследи. Не искам нито да ги пребият, нито дори да ги уплашат, докато Рикори не е в състояние да ни каже какво всъщност се е случило там.

— Добре — съгласи се той, макар и с нежелание.

— Твоята история за куклата едва ли ще е така убедителна за полицията, както за моя донякъде лековерен ум. Ето защо не бива да допускаш случаят да стигне до полицаите. Докато Рикори е жив, от това няма нужда. — Дръпнах го настрана. — Можеш ли да гарантираш, че шофьорът няма да се разприказва?

— Пол е абсолютно надежден.

— Е, тогава нека си трае заради спасението и на двама ви — предупредих го аз.

Те си тръгнаха, а аз отидох при Рикори. Сърцето му работеше по-добре, дишането му беше слабо, но даваше надежди. Температурата му се беше повишила, но все още беше под нормалната. Ако, както бях казал на Маккан, нямаше инфекция и оръжието, с което е бил намушкан, не е било намазано с отрова, Рикори щеше да се възстанови.

По-късно вечерта ме посетиха двама изключително вежливи джентълмени, изслушаха обяснението ми за състоянието на Рикори, попитаха дали може да го видят, видяха го и си заминаха. Увериха ме, че „и да спечеля, и да загубя битката за живота му“ изобщо не бива да се безпокоя за хонорара си и нито за миг да не се колебал, ако трябва да повикам и най-скъпо платените консултанти. В отговор аз ги осведомих, че Рикори има отличен шанс да се възстанови. Помолиха ме да не пускам никого при него, освен тях и Маккан. Изразиха мнение, че ще си спестя неприятности, ако ми изпратят двама души, които да пазят на вратата — естествено пред стаята, в коридора. Отговорих им, че приемам с радост.

Съвсем скоро пред вратата на стаята, заемана от Рикори, застанаха на стража двама тихи, наблюдателни мъже, също както в случая с Питърс.

Същата нощ в съня ми около мен танцуваха кукли, заплашваха ме и ме преследваха. Спах много лошо.