Абрахам Мерит
Гори, вещице, гори! (4)

Трета глава
Смъртта и сестра Уолтърс

Подразних се, че Брейл изказа на глас мислите, които се прокрадваха в собствения ми ум — а аз не можех да ги подкрепя и с най-незначителното доказателство.

— Я, какъв Шерлок Холмс се извъди — възкликнах саркастично. Той се изчерви, но повтори упорито:

— Били са убити.

— La strega! — прошепна Рикори, при което аз му хвърлих яден поглед.

— Брейл, стига си го усуквал. С какви доказателства разполагаш?

— Вие не бяхте при Питърс почти два часа, а аз практически не се отделих от него от началото до края. Докато го проучвах, имах чувството, че цялата беда е в съзнанието му — не тялото, нервите или мозъкът му отказваха да функционират, а волята му. Дори не и самата тя. Ще го формулирам така: волята му беше спряла да се грижи за функциите на тялото — и се беше съсредоточила, за да го убие!

— Това, което описвате, не е убийство, а самоубийство. И аз съм виждал хора да умират, защото са загубили волята си за живот…

— Друго имам предвид — прекъсна ме той. — То е пасивна проява. А онова, за което говоря, беше активна…

— Боже Господи, Брейл! — Бях направо шокиран. — Да не би да намекваш, че всичките осем души са хвърлили топа по собствена воля? И при това един от тях е дете само на осем години!

— Не твърдя такова нещо — възрази той. — Това, което усетих, беше, че не действаше волята на Питърс, а друга воля, която бе завладяла неговата. Увила се бе около нея. Вплела се бе в нея. Друга воля, на която той не можеше или не искаше да противостои — поне към края.

— La maladetta strega!^[1] — промърмори Рикори отново.

Потиснах раздразнението си, замълчах и се замислих — в края на краищата уважавах безрезервно Брейл. Беше твърде свестен и здравомислещ човек, за да се хване слепешката за подобна идея, още повече да се осмели да я изрече гласно.

— Имаш ли някаква представа по какъв начин са били извършени тези убийства, ако действително са били такива? — попитах го аз, вече с по-любезен тон.

— Ни най-малка — отговори Брейл.

— Да обсъдим версията за убийствата. Рикори, вие имате по-голям опит от нас в тази област, затова слушайте внимателно и забравете за тази ваша вещица — произнесох аз малко арогантно. — При всяко убийство има три основни фактора — начин, възможност и мотив. Да ги разгледаме последователно. Първо начина.

Има три начина, по които може да бъде убит човек чрез отрова или заразяване: през носа — това включва и газове, през устата и през кожата. Е, съществуват и други, още по-екзотични варианти. Например бащата на Хамлет е бил отровен, както можем да прочетем, през ухото, макар че аз винаги съм изпитвал известни съмнения. Мисля, че ако си придържаме към хипотезата за убийство, можем да елиминираме всички останали пътища, с изключение на устата, носа и кожата — а при последната проникването в кръвта може да стане чрез абсорбиране, както и чрез инжектиране. Брейл, имаше ли някакви доказателства за това — по кожата, в гърлото, дихателните пътища, вътрешностите, стомаха, кръвта, нервите, мозъка — или поне нещо от този род?

— Знаете, че нямаше — отговори Брейл.

— Точно така. Тогава, с изключение на проблематичното светещо кръвно телце, отсъстват каквито и да е доказателства за начина на убийството. Ето защо, по точка първа не разполагаме с нищо съществено, върху което да базираме хипотезата за убийство. Да разгледаме точка втора — възможността за извършване на убийството. Налице са дама със съмнителна репутация, рекетьор, уважавана стара мома, зидар, единадесетгодишна ученичка, банкер, гимнастик и цирков артист. Разноцветно и нелепо съчетание от хора. Доколкото ни е известно, те не са имали помежду си нищо общо, с изключение на Питърс и споменатата вече Дарнли. Как е успял някой, който е имал възможността да се добере достатъчно близко до Питърс, за да го убие, да се докопа също така лесно до Рут Бейли, уважаваната възрастна госпожица от службата за социална помощ? Как е могъл някой, който е намерил начин да установи контакт с банкера Маршал, да види сметката на акробата Стандиш? И така нататък — схващате ли трудността? Да се приложи методът на престъплението, който е предизвикал смъртните случаи — ако това наистина са били убийства — не е проста работа. Между жертвите би трябвало да има някакъв физически досег, все пак! Съгласни ли сте с мен?

— Донякъде.

— Ако всички те бяха обитатели на един и същи квартал, бихме могли да допуснем, че е напълно вероятно да са попаднали в обсега на хипотетичния убиец. Но те не са живели в един квартал…

— Моля да ме извините, доктор Лоуел — прекъсна ме Рикори, — но да предположим, че те са имали някакъв общ интерес, който ги е вкарал в този обсег.

— А какъв би могъл да е този общ интерес у една толкова разнородна група?

— Той е посочен ясно в сведенията, прокрадна се и в думите на Маккан.

— Какво имате предвид, Рикори?

— Децата — отговори италианецът.

Брейл кимна:

— И аз го забелязах.

— Спомнете си писмата — продължи Рикори. — Госпожица Бейли е описана като милосърдна и обожаваща децата. Проявите на нейното милосърдие са се осъществявали съответно под формата на помощи за тях. Банкерът Маршал се е интересувал от общественото осигуряване на малолетните. Зидарят, гимнастикът и изпълнителят на трапец са имали деца. Анита е била дете. Питърс и онази Дарнли са били, както се изрази Маккан, „луди“ по дъщеричката на Моли.

— Но ако техните случаи са убийства, то те навярно са извършени от едно и също лице. Абсолютно неправдоподобно изглежда тези осем души да са се интересували конкретно от едно бебе, дете или група деца, с които да са били свързани.

— Така е — каза Брейл. — Но е напълно възможно всички те да са се интересували от нещо специално, нещо особено, което би било от полза или би зарадвало децата, на които всеки от тях се е посветил. И този особен предмет е можел да се намери само на едно място. Ако това място съществува, тогава то непременно трябва да бъде открито.

— Сигурно си заслужава — казах аз. — И въпреки това на мен ми се струва, че работата е по-проста. Възможно е домовете на умрелите да са били посещавани от един и същ човек. Убиецът например би могъл да е радиотехник. Или водопроводчик. Или боклукчия, електротехник, застрахователен агент и така нататък, и така нататък.

Брейл сви неопределено рамене. Рикори не отговори — беше потънал в собствените си размишления и като че ли не ме чуваше.

— Рикори, моля ви, слушайте за какво говорим — натъртих аз. — Значи стигнахме до следното положение. Начин на извършване на убийството — ако наистина се касае за убийство — неизвестен. Възможност за извършване на убийството — трябва да се открие лице, чийто бизнес, професия или каквото й да е занимание да е било предмет на интерес за всеки от осемте и което те да са посетили или то да е посетило тях; въпросният бизнес вероятно е свързан по някакъв начин с бебета или по-големи деца. А сега за мотива. Отмъщение, извличане на облага, любов, омраза, ревност, самозащита? Май нищо не подхожда, защото отново се изправяме пред преградата на различния социален статут на жертвите.

— А какво бихте казали за евентуално удовлетворяване на нечия склонност към насилие и смърт? Не бихте ли нарекли това мотив? — попита кой знае защо Брейл.

Рикори се понадигна от стола си и го изгледа с любопитство, после отново се отпусна, но забелязах, че сега вече целият беше зрение и слух.

— Тъкмо се канех да поставя на обсъждане възможността за съществуването на лице с мания да убива — подметнах недоволно.

— Нямам предвид точно това. Помните ли Лонгфелоу:

Изстрелях аз във въздуха стрела,

тя падна някъде, не знам къде.

Никога не съм приемал тълкуването, че този стих бил поетичен изказ на идеята да изпратиш търговски кораб накрай света и той да се върне, натоварен със съкровища — слонова кост и пауни, маймуни и скъпоценни камъни. Има хора, които, щом застанат до прозорец високо над оживена улица или на покрива на небостъргач, веднага изпитват силното желание да запокитят нещо тежко долу. Доставя им удоволствие да се чудят кого или какво ще ударят. Чувството за надмощие. Все едно че си Господ и пращаш мор и върху добрите, и върху лошите. Изглежда, че Лонгфелоу е бил човек от този тип. В душата си е искал да изстреля истинска стрела и после да си играе с въображението си, да си представя, че е попаднала в нечие око, сърце или е минала на сантиметри покрай някого и е промушила бездомно куче. Нека да доразвием тази теза. На подобен човек само му дай възможността да сее смърт напосоки, особено ако е сигурен, че не може да бъде открит. А същевременно той си седи някъде незабелязан, в безопасност, досущ като бог на смъртта. Злобата му не е насочена към конкретно лице, тя съществува у него сама за себе си, просто му се иска да си изстрелва стрели във въздуха, като стрелеца на Лонгфелоу, ей така, за удоволствие.

— И ти не би нарекъл такъв човек маниакален убиец? — попитах аз язвително.

— Не непременно. Навярно му липсват задръжки по отношение на насилието. Или изобщо му липсва съзнанието за каквато и да е вина. На този свят всеки от нас се ражда със смъртна присъда — часът и начинът на екзекуцията са неизвестни. Тоя убиец може би счита себе си за естествен фактор, какъвто е и самата смърт. Никой, който вярва, че земните дела се управляват от всемъдър, всемогъщ Господ, не мисли за Него като за маниакален убиец. И въпреки това Той ни праща войни, епидемии, нещастия, наводнения, земетресения — стоварва ги както върху вярващите, така и върху невярващите. Ако ли пък смятате, че нещата са в ръцете на това, което носи мъглявото определение Съдба — то тогава бихте ли нарекли Съдбата маниакален убиец?

— Твоят хипотетичен стрелец — казах аз — е изстрелял една изключително неприятна стрела. Освен това дискусията добива твърде метафизичен характер за обикновен учен като мен. Рикори, аз мога да уведомя за всичко полицията. Те ще ме изслушат вежливо и ще ми се присмеят зад гърба. Ако изложа всичките си догадки и умозаключения пред авторитетните медицинските среди, те само ще се натъжат, че един толкова уважаван специалист се е побъркал. А никак не ми се иска да се обръщам към частна детективска агенция с искане за разследване.

— Какво предлагате тогава? — попита Рикори.

— Вие разполагате с необикновени контакти и средства — отговорих аз. — От вас искам да проследите под лупа всяко движение на Питърс и Хортенс Дарнли за последните два месеца. Искам да сторите същото и по отношение на останалите… — Поколебах се за миг, но после продължих: — Настоявам да потърсите онова място, където тези нещастници са били привлечени от обичта си към децата. От гледна точка на рационалната логика вие с Брейл нямате и най-малкото доказателство, на което да базирате подозренията си, но с неохота признавам едно: имам вътрешното усещане, че може да се окажете и прави.

— Бележите напредък, доктор Лоуел — произнесе тържествено Рикори. — Предвиждам, че не след дълго също така неохотно ще допуснете възможността за съществуването на моята вещица.

— Толкова съм разколебан, че може да призная дори това.

Рикори се засмя и се зае да преписва необходимата му информация от сведенията. Удари десет часът. Маккан влезе, за да съобщи, че колата чака, и ние отидохме да изпратим Рикори. Телохранителят беше излязъл отвън и стоеше на стъпалата, когато внезапно ми хрумна нещо.

— Откъде ще започнете, Рикори?

— От сестрата на Питърс.

— На нея известно ли е, че Питърс е мъртъв?

— Не. Мисли, че е заминал. Знае, че той често отсъства за дълго по причини, които не може да й разкрие. Тогава аз поддържам връзка с нея. Не съм й съобщил за смъртта му, защото тя много го обича и това ще я съсипе. А и след месец трябва отново да роди.

— Питам се дали е научила, че онази дамичка Дарнли е мъртва?

— Може би.

— Налага се да скриете смъртта на Питърс от нея. Как ще стане това си е ваша работа.

— Точно така — отговори той и последва Маккан в колата.

Брейл и аз тъкмо влизахме в кабинета ми, когато телефонът иззвъня. Брейл пръв се отзова на сигнала. Чух, че изруга, и видях как ръката му, която държеше слушалката, се разтрепери.

— Идваме веднага — промълви той. Окачи бавно слушалката и се обърна към мен с разкривено лице. — Сестра Уолтърс е прихванала този ужас!

Това беше истински шок за мен. Уолтърс беше идеалната медицинска сестра, а освен това бе изключително добра и привлекателна млада особа. Чист галски тип — синьо-черна коса, сини очи с удивително дълги мигли, млечнобяла кожа — да, изключително привлекателна. След няколко секунди мълчание проговорих:

— Е, Брейл, всичките ти прекрасно обосновани доводи отидоха по дяволите. Също и хипотезата ти за убиеца. Започва се от Хортенс Дарнли, минава през Питърс и стига до сестра Уолтърс. Няма никакво съмнение, че имаме работа с някакво инфекциозно заболяване.

— Така ли? — попита той мрачно. — Не мога да приема това становище. Случайно знам, че Уолтърс изразходва по-голямата част от парите си за своята малка племенница-инвалид, която живее заедно с нея — дете на осем години. Тезата за общия интерес на жертвите, подхваната от Рикори, важи и за нейния случай.

— Въпреки всичко — рекох аз, — възнамерявам да наредя вземането на всички предпазни мерки срещу евентуална зараза.

Докато разговаряхме, се облякохме и сложихме шапките си. Колата ми беше готова за тръгване. Болницата бе само през два квартала, но не исках да губя нито секунда. Наредих да преместят сестра Уолтърс в изолатор за опасно болни. Прегледах я и установих същата отпуснатост и безжизненост, с които се бях сблъскал в случая с Питърс. Но освен това забелязах, че, за разлика от него, в нейните очи и по лицето й беше изписан съвсем слаб уплах. Имаше ужас, примесен със силна омраза. Но нито следа от паника. Направи ми впечатление, че и тя гледаше както навън, така и навътре. Взрях се внимателно и видях как в очите й проблесна реакция, че ме позна, придружена от умолителен призив. Обърнах се към Брейл и той ми кимна. Значи и на него му бе направило впечатление.

Прегледах тялото сантиметър по сантиметър. Нямаше никакви белези, с изключение на розова ивичка на десния крак, малко над пръстите. Вгледах се по-внимателно и стигнах до предположението, че това е някакво външно нараняване, нещо като ожулване, леко одраскване или изгаряне. Беше зараснало напълно — кожата бе съвсем здрава.

Във всички други аспекти нейният случай беше същият като този на Питърс и останалите. Дежурната сестра ми каза, че Уолтърс припаднала внезапно, докато се преобличала, преди да тръгне за дома си. Започнах подробно да я разпитвам, когато внезапно бях прекъснат от възклицанието на Брейл. Обърнах се към леглото и видях, че ръката на Уолтърс бавно се повдига и трепери, сякаш движението изискваше ужасно напрежение на волята. Пръстът и се опитваше да посочи нещо. Проследих посоката и разбрах, че Уолтърс показва белега на крака си. Видях, че и очите й се фокусираха върху него със същото страхотно усилие.

Но то беше твърде голямо — ръката се отпусна, очите й отново се превърнаха в кладенци, пълни с ужас. Явно бе, че сестра Уолтърс се опитваше да ни предаде някакво послание, което имаше връзка със зарасналата рана.

Разпитах дежурната сестра дали Уолтърс е споменавала за някаква рана на крака си. Тя ми отговори, че на нея не й била казвала нищо, другите сестри също не знаеха. Обаче сестра Робинс живеела в един апартамент с Хариет и Даяна. Попитах коя е Даяна и разбрах, че така се нарича малката племенница на сестра Уолтърс. Робинс беше в почивка и аз наредих да я намерят и доведат веднага.

Междувременно Хоскинс вземаше проби за кръвен анализ. Помолих го да обърне сериозно внимание на микроскопските намазки и да ме уведоми незабавно, ако открие някое от светещите кръвни телца. Оказа се, че по една случайност в момента в болницата бяха дошли на посещение Бартано, виден специалист по тропически болести, и Съмърс, експерт по мозъчни заболявания, когото много уважавах. Повиках ги, за да се запознаят с проблема и да споделят вижданията си, без да им съобщавам нищо за предишните случаи. Докато те преглеждаха Уолтърс, се обади Хоскинс и съобщи, че е успял да изолира едно от светещите кръвни телца. Пратих двамата да идат при него и да си съставят становище за това, което той ще им покаже. Когато се върнаха след малко, ми се сториха разстроени и озадачени. Казаха, че Хоскинс говорил за „някакъв левкоцит, съдържащ фосфоресциращо ядро“. Разгледали плочката през микроскопа, но не могли да го открият. Съмърс съвсем сериозно ме посъветва да изпратя Хоскинс на очен лекар. Бартано язвително подметна, че щял да се изненада по-малко, ако видел миниатюрна морска сирена да плува в някоя артерия. След тези забележки отново се убедих, че бях постъпил разумно, като не им се доверих докрай.

Очакваните промени в изражението на лицето също не се появиха. То продължаваше да излъчва ужас и омраза, които Бартано и Съмърс определиха като „необичайни“ и стигнаха до единодушното мнение, че състоянието на пациентката вероятно се дължи на някакъв вид мозъчно поражение. Не смятаха, че има данни за инфекция, наркотици или отрова. След като се съгласиха, че случаят е много интересен и ме помолиха да ги уведомя за развитието и изхода му, двамата си заминаха.

В началото на четвъртия час в изражението на лицето най-сетне настъпи промяна, но не тази, която очаквах. В очите на Уолтърс имаше само омраза. По едно време ми се стори, че забелязах как ликът й за миг се озари от сатанинско очакване, но то бързо изчезна. Към средата на четвъртия час установихме, че очите й вече възприемаха околната среда. Освен това и сърдечният й ритъм се усили. Усетих, че мобилизира силите на нервната си система.

И тогава клепачите й започнаха да се отварят и затварят бавно, като че ли с огромни усилия, на определени интервали и… очевидно с някаква цел. Пет пъти се вдигнаха и спуснаха; след това пауза; отново се отвориха и затвориха; пак пауза — и след нея се отвориха и затвориха четири пъти. Тя два пъти повтори това…

— Опитва се да ни сигнализира — прошепна Брейл. — Но какво иска да ни каже?

Клепачите с дълги мигли пак се затвориха и отвориха — пет пъти… пауза… веднъж… пауза… четири пъти…

— Тя умира — прошепна Брейл.

Коленичих със стетоскоп на ушите… сърцето биеше бавно… по-бавно… още по-бавно… и спря.

— Тя свърши! — казах аз и се изправих. Наведохме се над нея, в очакване на последния ужасен спазъм, конвулсия или каквото и да било.

Но нищо друго не се случи. Върху мъртвото лице остана запечатано единствено изражението на омраза. Нито следа от сатанинското ликуване. Нито звук от мъртвите устни. Докоснах я и усетих как плътта на бялата й ръка започва да се втвърдява.

Непознатата смърт погуби сестра Уолтърс — нямаше никакво съмнение в това. И все пак чувствах вътрешно, че не бе успяла да я победи.

Тялото й — да. Но не разума и волята й.