Абрахам Мерит
Гори, вещице, гори! (13)

Дванадесета глава
Техниката на мадам Мандилип

В очите й имаше неописуема мъка. Не можех да й кажа истината, затова я излъгах.

— Поне в едно мога да ви уверя. Причината на смъртта на вашия съпруг е съвсем естествена — кръвен съсирек в мозъка. Прегледът, който му направих, напълно потвърди това. Вие нямате нищо общо със смъртта му. А колкото до куклата — просто сте сънувала необикновено ярък сън. Често се случва на по-чувствителните хора.

Тя ме погледна като човек, готов да даде и душата си, стига да й казвам истината, и промълви:

— Но аз чух как умираше!

— Напълно е възможно… — и аз се задълбочих в теоретични обяснения. Знаех, че няма да ги разбере, но точно поради това щяха да й прозвучат убедително: — Вие сигурно сте били в онова полусънно състояние, което ние, медиците, определяме като „граница“ на пробуждащото се съзнание. По всяка вероятност сънят ви е бил предизвикан от звуците, които сте чули. Подсъзнанието ви се е опитало да си ги обясни и е породило цялата фантасмагорична драма, която ми разправихте. Това, което във вашия сън е продължило дълги минути, на практика е траяло само част от секундата — подсъзнанието само си създава свое време. Става дума за едно често срещано явление. Трясва врата или прозвучава някакъв рязък сигнал. Той събужда спящия. Когато се разсъни напълно, той има спомен за някакъв изключително ярък сън, завършил със силен звук. А в действителност сънят му е започнал с този звук. На него може да му се стори, че сънят му е траял часове. А той фактически е бил почти моментен, защото се е осъществил за един кратък отрязък от време между шума и пробуждането.

Тя въздъхна дълбоко; мъката в очите й като че ли започна да се топи и аз се възползвах от възможността да я доубедя.

— Не бива да забравяте и за вашето собствено състояние. То прави много жени податливи на сънища, съпроводени с неприятни оттенъци. Понякога се стига дори до халюцинации.

Тя прошепна:

— Вярно е. Когато наближи време да се ражда малката Моли, имах ужасни сънища… — Замълча колебливо; видях как съмненията отново замъглиха погледа й. — Обаче куклата — куклата изчезна!

Наругах се наум, че не бях подготвил отговор на този въпрос. Но Маккан беше и каза съвсем простичко:

— Ами, разбира се, че я няма, Моли. Аз я пуснах по сметопровода в боклука. След всичко, което ми разказа, реших че е най-добре повече да не я виждаш.

— Къде я намери? — попита тя рязко. — Знаеш ли колко я търсих!

— Изглежда не си гледала много внимателно, защото си била разтревожена — отговори той. — Беше в коша на детето, цялата омотана със завивките. И беше счупена. Явно детето я е затиснало насън.

— Сигурно Моли я е изритала — колебливо каза тя. — Не си спомням дали я търсих там…

Не исках тя да ни заподозре, че сме се наговорили, и затова рекох укоризнено:

— Маккан, не е трябвало да хвърляш куклата. Ако я беше показал на госпожа Гилмор, тя веднага би разбрала, че е сънувала и това щеше да й спести част от притесненията.

— Е, хайде сега, аз да не съм лекар. — Гласът му прозвуча унило. — Сторих го с добри намерения.

— Върви долу и виж дали можеш да я откриеш — наредих му безочливо. Той ме погледна изненадано и аз кимнах подканящо към вратата. Разчитах на досетливостта му. Маккан излезе. Върна се след няколко минути и съобщи с печален глас:

— Преди четвърт час са вдигнали боклука. И куклата заедно с него. Ето на какво попаднах обаче. — Той показа десетина миниатюрни книги, пристегнати с малък ремък. — Не са ли това книжките, които куклата в съня ти е запокитила нанякъде?

Моли се отдръпна и потрепери.

— Да — прошепна тя. — Моля те, Дан, махни ги! Не искам да ги виждам.

Той ме изгледа победоносно.

— Докторе, май че постъпих правилно, като изхвърлих куклата.

— Така или иначе, след като госпожа Гилмор вече се увери, че е сънувала кошмар, всичко е наред. Хайде — аз взех ръцете й в своите, — ще ви предпиша нещо успокоително. И ви моля веднага да напуснете този дом. Съберете в една чанта всичко необходимо за седмица-две и се махнете оттук заедно с малката Моли. Притеснява ме напредналата ви бременност и невръстният живот, който предстои да се появи. Аз ще уредя формалностите, а Маккан ще се заеме с останалото. Но държа непременно да идете някъде другаде. Ще го направите ли?

Изпитах истинско облекчение, когато видях как и двете с готовност се съгласиха. След мъчителна раздяла с тялото на покойника Моли и детето бързо заминаха с Маккан при някакви роднини. Детето искаше да вземе със себе си и куклите, но аз не позволих, макар че рискувах отново да предизвикам подозренията на майката. В новото им убежище не биваше да има нищо от продукцията на мадам Мандилип. Маккан ме подкрепи и куклите останаха в квартирата.

Извиках един погребален агент, когото познавах. Направих последен преглед на тялото. Бях сигурен, че никой няма да забележи миниатюрната дупчица. Не се опасявах от аутопсия, тъй като никой нямаше да се усъмни в моята диагноза за причината на смъртта. Когато погребалният агент пристигна, аз му обясних отсъствието на съпругата — напреднала бременност, поради която съм й наредил незабавно да се премести. Изложих мрачно медицинското си заключение за кончината на покойника, спомняйки си диагнозата на лекаря на банкера и собственото си негативно отношение към нея.

Изнесоха тялото и аз зачаках завръщането на Маккан. Опитвах се да се ориентирам в цялата тази фантасмагория, в която бях затънал. Стараех се да освободя съзнанието си от всички предразсъдъци, от всички предварително оформени представи за това кое е възможно и кое — не. Започнах с допускането, че мадам Мандилип може наистина да притежава някакви познания, неизвестни на съвременната наука. Не бих ги нарекъл магьосничество или окултизъм. Тези думи не означават нищо, тъй като са се използвали в продължение на векове за означаване на напълно естествени природни явления, обяснението на които е било недостъпно за невежите умове. До неотдавна например запалването на кибритена клечка се е възприемало като „магия“ от много туземни племена.

Не, мадам Мандилип не беше „вещица“, за каквато я считаше Рикори. Тя владееше някаква неизвестна наука и в това нямаше никакво съмнение.

Като всяка наука, и тази се управляваше от определени закони — независимо че ние не знаехме какво представляваха те. Дори действията на майсторката на кукли да се разминаваха с разбирането ми за характера на причинно-следствените връзки, все пак те не можеха да не се подчиняват на свои собствени, вътрешни закони за причина и следствие. Нямаше нищо свръхестествено в тях — просто аз се намирах в положението на туземците, които се чудеха защо пламва кибритената клечка. Предполагах, че съм проумял досега нещичко от тези закони и от техниката на тази жена — използвам думата „техника“, обозначаваща съвкупността от детайли, прилагана при механичното изпълнение на всяко изкуство. Връвта с възлите — така наречената „стълба на вещицата“ — очевидно играеше основна роля в манипулацията на куклите. Една такава връв е била пъхната в джоба на Рикори преди първото покушение срещу него. Открих друга до леглото му след тревожните събития миналата нощ. Бях заспал, държейки една от тези върви — и бях направил опит да убия пациента си! Трета връв бе съпровождала куклата, която бе пронизала Джон Гилмор в тила.

Значи беше съвсем ясно, че връвта с възлите е част от формулата за контролиране деянията на куклите.

На това се противопоставяше фактът, че разхождащият се пиян минувач не може да е носил у себе си някоя от „стълбите“, когато е бил нападнат от куклата Питърс.

Възможно беше обаче връвта да е свързана с първоначалното раздвижване на куклите; навярно щом веднъж бъдат приведени в действие, те остават в това състояние за неопределено дълъг срок.

Налице бяха доказателства за фиксирана формула при изработването на куклите. Първо, започва се с доброволното съгласие на жертвата да позира за модел на куклата; второ — раняването дава възможност да се приложи мехлемът, причиняващ неизвестната смърт; трето — куклата задължително трябва да е точно копие на жертвата. А почти съвпадащите симптоми на смъртта доказваха, че причинителят й е един и същ.

Но каква бе връзката на тези смъртни случаи с одухотворяването на куклите? Дали куклите действително бяха необходима част от операцията?

Майсторката на кукли можеше и да вярва в това — а според мен тя беше абсолютно убедена в него.

Но не и аз.

Бях съгласен, че куклата, намушкала Рикори, е била изработена така, че да прилича на Питърс; че куклата „медицинска сестра“, която пазачите са видели на перваза на прозореца, може да е била онази, за която е позирала Уолтърс; че куклата, забола иглата в мозъка на Гилмор, вероятно е носела образа на малката Анита, единадесетгодишната ученичка.

Но това, че нещо от Питърс, Уолтърс и Анита се е вселило в тези кукли… че след смъртта им есенцията на тяхната виталност, техните умове, техните „души“ е била изсмукана и видоизменена под някаква зла форма, вложена в тези кукли с телени скелети… не, срещу това се опълчваше целият ми разум. Не можех да заставя съзнанието си да приеме такова предположение.

Анализът ми бе прекъснат от пристигането на Маккан, който лаконично обобщи:

— Е, уредихме всичко.

— Маккан — попитах го аз, — да не би случайно да е вярно? Че си намерил куклата?

— Не, докторе. Куклата наистина беше офейкала.

— А къде бяха малките книги?

— Точно там, където според Моли ги била метнала куклата — на тоалетната й масичка. Скрих ги, когато тя ми разправи какво се е случило. Не ги беше забелязала. Имах някакво предчувствие за вашата версия и то излезе оправдано, нали?

— И все пак ме постави в затруднено положение. Не знам какво щяхме да отговорим, ако ни беше попитала за връвта с възлите.

— Връвта с възлите, изглежда, не й е направила кой знае какво впечатление. — Той се поколеба за момент. — Но аз мисля, че тя означава дяволски много, докторе. Струва ми се, че ако не бях извел Моли на разходка, ако Джон случайно не беше вкъщи и ако Моли беше отворила кутията вместо него… сега тя щеше да е мъртва.

И в моята глава се въртеше същата догадка.

— Искаш да кажеш, че…

— Именно. Куклите нападат този, у когото е връвта с възлите — заяви намръщено той.

— Но за какво му е на някого да убива Моли?

— Може би този някой смята, че тя знае твърде много. Отдавна се каня да ви кажа нещо. На онази вещица Мандилип й е добре известно, че я следим!

— Е, значи нейните наблюдатели са по-добри от нашите — казах аз, имитирайки стила на Рикори; след това разправих на Маккан за второто нападение през нощта и защо съм го търсил.

— А това — заяви той, щом свърших, — още веднъж доказва, че вещицата Мандилип е прекрасно осведомена кой извършва наблюдение над нея. Тя се е опитала да очисти и шефа, и Моли. Сега ще се нахвърли върху нас двамата, докторе.

— Куклите се съпровождат от някого — казах аз. — Отзовава ги музикален звук. Те не се разтварят във въздуха. Отговарят на сигнала и после… се ориентират към този, който свири. Вероятно някой е извел куклите от магазина и ги е насочил. Логично е да се предположи, че го е сторила едната от двете жени. Как са успели марионетките да се измъкнат невидими покрай твоите съгледвачи?

— Не знам. — Изпитото му лице придоби тревожен вид. — Това е работа на момичето с бялото лице — рибешкия корем. Нека да ви кажа какво установих, докторе. След като излязох вчера от вас, отидох право там, за да проверя имат ли момчетата някакви новини. Научих доста любопитни неща. Казаха ми, че към четири часа момичето влязло в задната стая, а на тезгяха дошла старата. Това не събудило у тях никакви подозрения. Само че към седем видели как отдолу по улицата се задава… познайте кой? Момичето! Вдигнали голяма пара на момчетата, които наглеждат задния изход на магазина. Но те не я били видели да излиза и прехвърлили топката на момчетата отпред.

След това, към единадесет през нощта, едно от току-що застъпилите на пост момчета пристигнало с много кофти новина. Твърдяло, че вървяло по Бродуей, когато иззад един ъгъл изскочила кола. Купе. На волана било момичето. Не можел да сбърка, защото я бил виждал вече в магазина. Тя духнала по Бродуей, а той разбрал, че никой не я следи и се огледал за такси. За зла участ, наоколо нямало никакви коли — дори някоя паркирана, която да задигне. Върнал се при другите и ги попитал каква е тая работа. И пак никой не бил усетил кога е излязло момичето.

Взех две момчета и претърсихме квартала, за да открием къде прибира колата. До четири обикаляхме безуспешно и тогава една от „опашките“ — т.е. от момчетата, които бях пуснал по петите й, дойде и докладва, че към три я зърнал — според него била тя — да излиза от съседната уличка, отдалечавайки се от магазина. Носела два големи куфара, но май изобщо не й тежали, защото крачела твърде бързо. Той хукнал подире й, но я изгубил за миг от погледа си и тя изчезнала. Започнал да търси, но не намерил нито следа от нея. Било доста тъмно, той опитал всички входни врати наоколо, но те били заключени, по дворовете също не се мяркал никой. Така че се отказал от издирването си и се върнал при нас.

Аз също отидох да проверя мястото. То е зад ъгъла, веднага след улицата с кукления магазин. Наоколо има предимно дюкянчета и складове, почти не живеят хора. Къщите са стари. И все пак не можех да разбера как момичето се промъква оттук до кукления магазин. Реших, че моят човек сигурно е сбъркал. Съгледал е друго момиче или просто се е заблудил, че я е забелязал. Направихме подробен оглед и най-сетне попаднахме на едно подходящо кътче, където би могла да се скрие кола. Разбихме без особени усилия вратата. Вътре действително имаше кола, купе, с все още топъл двигател. Значи беше там съвсем отскоро. Освен това според опашкаря колата бе същата марка като онази, зад волана на която бе видял мацката.

Заключихме гаража и се върнахме при другите. Останах да наблюдавам магазина заедно с момчетата до разсъмване. Никаква лампа не светна. Обаче в осем вътре се появи момичето и го отвори!

— Само че ние все още не разполагаме с достатъчно убедително доказателство, че момичето наистина е излизало — прекъснах го аз. — Онова девойче, което е видял твоят човек, може изобщо да не е било същото.

Той ме изгледа със съжаление.

— Та тя се е изнизала следобед без хората ми изобщо да я усетят, не е ли така! Колко му е да направи същото и през нощта? Момчето я е видяло да кара колата, която сетне намерихме там, където младата вещица е изчезнала от погледа на „опашката“.

Замислих се. Нямаше причини да не вярвам на Маккан. А и това зловещо съвпадение на времето!

— Часът, когато е била навън следобед, съвпада с часа, в който куклата е била оставена у семейство Гилмор. Времето през нощта, когато момичето отново е излязло, съвпада с времето на нападението върху Рикори и със смъртта на Джон Гилмор.

— Улучихте десетката, докторе! — възторгна се Маккан. — Тя излиза, оставя куклата у Гилмор и се прибира. През нощта пак се измъква и пуска куклите да пречукат шефа. Изчаква ги да скочат обратно. После се връща и прибира онази кукла, която е у Моли. И след това драсва към къщи. Куклите са в куфарите, които носи.

Не можах да скрия раздразнението си от нелепицата, в която бях попаднал.

— Да, и според теб тя се е измъкнала от къщата през комина, яхнала метла — изтърсих саркастично.

— Не — отговори той сериозно. — Тези къщи са стари и предполагам, че има някоя дупка или подземен проход, през който незабелязано се прокрадва. Както и да е, сега хората ми наблюдават и улицата, и колата, и тя няма да може да ни изиграе пак този номер. — И добави намусено: — Между другото, ако й се наложи, тая спокойно може да яхне метла.

— Маккан — рекох внезапно аз, — възнамерявам да отида и да си поговоря с тази мадам Мандилип. Би ли дошъл с мен?

— Докторе, аз ще съм плътно до вас. С показалци върху спусъците на пистолетите — отговори той.

— Не, аз сам ще се видя с нея. От теб искам бдително да наблюдаваш отвън.

Това не му хареса и той започна да спори, но накрая неохотно се съгласи.

Позвъних в кабинета си. Разговарях с Брейл и научих, че Рикори се възстановява със забележителна бързина. Помолих Брейл да поеме работните ми дела до края на деня, като измислих, че трябва да участвам в някакъв консулт, за да оправдая пред него молбата си. Поисках да ме свържат със стаята на Рикори и наредих на сестрата да му предаде, че Маккан е с мен и че ние двамата отиваме да проведем разследване на едно определено място, че ще го информирам за резултатите като се върна и че ако не възразява, бих желал Маккан да остане с мен през целия следобед.

Тя ми отвърна, че Рикори е наредил Маккан да изпълнява заповедите ми така, като че ли те са негови собствени и че искал да разговаря с мен. Но аз се оправдах, че трябва да бързам, и затворих телефона.

Обядвах с голям апетит. Предусещах, че това ще ми помогне да остана по-близко до реалността — или до онова, което смятах за реалност — при сблъсъка ми с мистичната господарка на илюзиите. Маккан беше странно угрижен и мълчалив, потънал в собствените си мисли.

Когато се отправихме към мадам Мандилип, стенният часовник удари три часа.