Абрахам Мерит
Гори, вещице, гори! (2)

Първа глава
Неизвестната смърт

Изкачвах стъпалата към входа на болницата и чух как часовникът удари един след полунощ. По това време обикновено съм вкъщи и спя, но имах пациент от чийто случай бях много заинтересуван. Асистентът ми Брейл ми се беше обадил по телефона, за да ми съобщи за някои нови прояви на заболяването, които исках да наблюдавам. Беше началото на ноември. За миг спрях на най-горното стъпало и погледнах проблясващите като диаманти звезди. Точно тогава към входа на болницата приближи автомобил.

Стоях и се чудех какво може да означава пристигането му в този час. От него изскочи един. Огледа изпитателно пустата улица, след това рязко отвори вратата докрай. Слезе още един. Двамата се наведоха и започнаха да измъкват нещо от вътре. Изправиха се и видях, че са хванали под мишниците трети човек. Пристъпиха напред, но не го подкрепяха, а направо го носеха. Главата му беше увиснала на гърдите, тялото му се олюляваше безжизнено.

От автомобила излезе четвърти мъж.

Познах го. Беше Джулиън Рикори, прочут гангстерски главатар, една от рожбите на сухия режим. Бяха ми го показвали няколко пъти. А и да не бяха, щях да запомня външния му вид от снимките във вестниците. Мършав дългуч със сребристобяла коса, винаги безупречно облечен, на пръв поглед по-скоро бонвиван, а не организатор на престъпленията, които му приписваха.

Бях в сянка, така че не ме забелязаха. Излязох на светло. Двамата с третия спряха моментално, като добре обучени ловджийски кучета. Свободните им ръце потънаха в джобовете на палтата. В движението им се криеше заплаха.

— Аз съм доктор Лоуел — казах припряно. — Работя в болницата. Влизайте.

Те не отговориха. Продължаваха да ме приковават с погледите си, без да помръднат. Рикори излезе пред тях, също с ръце в джобовете. Огледа ме бавно, след това им кимна — усетих как напрежението спадна.

— Аз ви познавам, докторе — каза той вежливо и някак странно изискано. — За малко щяхте да си навлечете неприятности. Позволете ми да ви дам един съвет: не е много разумно да се появявате така внезапно пред непознати хора, и то нощем, а още повече в този град.

— Но аз ви зная, господин Рикори.

— Е, тогава — усмихна се той едва забележимо, — заслужавате двоен упрек, а съветът ми е два пъти по-уместен.

Настъпи неловко мълчание. Той първи го прекъсна.

— Щом ме познавате, значи разбирате, че ще се почувствам много по-добре зад вратите на болницата ви, отколкото пред тях.

Отворих вратата, двамата мъже влязоха с товара си, а ние с Рикори ги последвахме. Щом се озовахме в сградата, професионалните ми инстинкти надделяха и аз пристъпих към мъжа, когото носеха. Двамата стрелнаха Рикори с очи и той им кимна. Повдигнах главата на непознатия.

Признавам, стъписах се. Очите на мъжа бяха широко отворени. Не беше нито мъртъв, нито в безсъзнание, но на лицето му беше изписано такова изумително изражение на ужас, каквото не съм срещал никога в практиката си сред нормални, ненормални и хора в гранични състояния. Това не беше просто ужас, а пределен ужас. Очите, сини и с разширени зеници, бяха като удивителни знаци на чувствата, отпечатани върху лицето му. Те гледаха втренчено в мен, през мен и отвъд мен. И същевременно като че ли бяха вторачени и някъде навътре, в самия него, сякаш каквато и кошмарна гледка да съзираха, тя беше и пред, и зад тях.

— Точно така! — Рикори ме беше наблюдавал внимателно. — Точно така, доктор Лоуел. Какво би могло да бъде това, което вижда моят приятел, или какво би могло да бъде това, което са му дали, та да изпадне в подобно състояние? Горя от желание да узная. Готов съм да изхарча много пари, за да узная. Бих искал да оздравее и… Но нека да бъда напълно откровен с вас, доктор Лоуел. Бих дал и последното си пени, за да получа сигурност, че тези, които са му сторили това, няма да могат да сторят същото и с мен — няма да могат да ме заставят да виждам това, което вижда той сега, няма да могат да ме накарат да чувствам това, което чувства той сега.

Бях повикал санитарите и те се появиха. Поеха пациента и го положиха на носилка. Дойде и дежурният лекар. Рикори ме хвана за лакътя.

— Чувал съм много за вас, доктор Лоуел. Бих искал да поемете изцяло този случай.

Аз се поколебах какво да му отговоря и той продължи загрижено:

— Можете ли да оставите всички други случаи? Да отдадете цялото си време на този? Да свикате всички, с които бихте желали да се консултирате — изобщо не мислете колко ще струва…

— Почакайте, господин Рикори — прекъснах го аз. — Имам пациенти, които не мога да зарежа на произвола на съдбата. Ще посветя на случая толкова време, колкото мога да отделя, моят помощник, доктор Брейл, също. Вашият приятел ще бъде тук под непрекъснатото наблюдение на хора, които са спечелили личното ми доверие. Съгласни ли се сте да работя при тези условия?

Той прие, макар да виждах, че не е напълно удовлетворен. Наредих да откарат пациента в изолирана самостоятелна стая и се заех с необходимите болнични формалности. Рикори заяви, че името му е Томас Питърс, не знаел да има някакви близки родственици и затова заръча да го впиша като най-близкия му приятел. Сетне извади пачка с пари, отброи хиляда долара — за „предварителни разходи“, както се изрази — и ги остави на регистратурата.

Попитах го дали би искал да присъства на прегледа, който ще направя на пациента, и той отговори утвърдително. Обърна се към двамата си помощници и те застанаха от двете страни на болничните врати — на стража, а ние с него отидохме в стаята, отредена за пациента. Санитарите го бяха съблекли и сега той лежеше на медицинската кушетка, покрит с чаршаф. Брейл се беше навел над него и наблюдаваше лицето му напрегнато и с явно озадачение. Установих със задоволство, че да се грижи за пациента е определена сестра Уолтърс, една необикновено способна и съвестна млада жена. Брейл вдигна очи към мен и каза:

— Очевидно някакъв наркотик.

— Възможно е — отговорих аз. — Но ако е така, то това е наркотик, с който никога не съм се сблъсквал. Виж очите му…

Затворих клепачите на Питърс. Веднага щом ги пуснах, те започнаха да се повдигат бавно, докато отново се отвориха широко. Опитах се няколко пъти да ги затворя, но те винаги се отваряха — страхът и ужасът в тях не намаляваха.

Започнах огледа. Цялото тяло беше отпуснато — мускули, стави, всичко. Беше толкова меко и безжизнено, че неволно го сравних с кукла. Като че ли всеки двигателен нерв беше излязъл от строя. И въпреки това нямаше нито един от познатите симптоми на парализа. Тялото не реагираше на никакъв сензорен стимул, с едно изключение — леко свиване на разширените зеници при много силна светлина.

Влезе Хоскинс, патологът, за да вземе необходимите му проби за анализ. Когато изтегли от кръвната плазма със спринцовка, аз се наведох и отново разгледах тялото сантиметър по сантиметър. Не открих нито едно убождане, рана или ожулване. Питърс беше силно окосмен. С разрешение на Рикори наредих да го обръснат съвсем гладко — гръден кош, рамене, крака, дори главата. Не открих нищо, което да показва, че може да са му ударили наркотична инжекция. Наредих да му промият стомаха и взех проби от екскреторните органи, включително и кожата. Прегледах лигавиците на носа и гърлото — изглеждаха здрави и нормални. Въпреки това наредих да се вземат намазки от тях. Кръвното му налягане беше ниско, а температурата малко под нормалната, но това можеше и да не означава нищо. Сложих му инжекция адреналин. Никаква реакция. Това вече можеше да означава много неща.

„Ех, че си нещастник! — казах си наум. — Все пак ще се опитам да унищожа този твой кошмар.“

Инжектирах му минимална доза морфин. Нищо — Все едно че му бях дал вода. Тогава му инжектирах максималното количество, на което се реших. Очите му останаха отворени, страхът и ужасът не намаляха. Пулсът и дишането му също не се промениха.

Рикори наблюдаваше напрегнато процедурите ми. Казах му, че това е всичко, което мога да направя засега.

— Ще трябва да изчакам резултатите от изследванията на пробите. Откровено казано, озадачен съм. Не ми е известна болест, която може да предизвика такова състояние.

— Но доктор Брейл спомена за някакъв наркотик…

— Просто предположение — побърза да възрази Брейл. — Не знам наркотик, който би причинил тези симптоми.

Рикори погледна лицето на Питърс и потрепери.

— А сега — казах аз, — трябва да ви задам няколко въпроса. Боледувал ли е от нещо този човек? Ако е така, бил ли е лекуван? Ако не е бил действително болен, оплаквал ли се е от някакво неразположение? Забелязвали ли сте нещо необичайно в маниерите или поведението му?

— На всичките ви въпроси отговорът ми е отрицателен — отвърна Рикори. — През последната седмица Питърс почти не се е отделял от мен. Беше съвършено здрав. Тази вечер бяхме в моя дом. Седяхме на масата и разговаряхме. Храната беше лека, а и той бе в отлично настроение. Както си приказваше, внезапно замълча по средата на изречението, обърна глава настрана като че ли се вслушваше в нещо и след това се смъкна от стола си. Когато се наведох над него, беше вече в състоянието, в което го виждате сега. Това се случи половин час след полунощ. Веднага го докарах тук.

— Е — казах аз, — поне знаем точното време на припадъка. Безсмислено е да стоите повече тук, господин Рикори, освен ако нямате желание да останете при болния.

Рикори заразглежда ръцете си, като потриваше грижливо изрязаните си нокти.

— Доктор Лоуел — изрече най-сетне той, — ако този човек умре, без да разберете какво го е погубило, аз ще ви платя нормалния хонорар, а на болницата — обичайните разноски и нищо повече. Ако ли пък откриете причината за смъртта му, ще получите сто хиляди долара, които ще употребите за благотворителна цел, посочена от вас. Но ако откриете причината за състоянието му докато е още жив и му върнете здравето, същата сума ще дам лично на вас.

Ние го зяпнахме. После, когато осъзнах какво точно ми предлагаше, едва успях да потисна гнева си.

— Рикори — казах му, — вие и аз живеем в различни светове, поради което ви отговарям учтиво, макар че ми е трудно да се сдържа. Ще сторя всичко, което е по силите ми, за да установя какво става с вашия приятел и да го излекувам. Бих го направил, дори и да беше последен просяк. Той ме интересува само като медицински случай и е предизвикателство за мен като лекар. Но вие изобщо не ме интересувате. Нито парите ви. Нито предложението ви. Считайте го за отхвърлено. Разбрахте ли ме?

Той с нищо не показа, че се е засегнал:

— Това още повече ме подтиква да настоявам вие да поемете изцяло случая.

— Много добре. А сега бихте ли ми казали къде да ви намеря, ако се наложи да дойдете бързо тук?

— Разрешете ми — отговори той, — да оставя двама мои представители, така да се каже, в тази стая през цялото време. Ако ви потрябвам, съобщете им и аз няма да се забавя.

Усмихнах се на думите му, но той остана напълно сериозен.

— Вие ми напомнихте — каза Рикори, — че живеем в различни светове. Вие вземате определени предохранителни мерки, за да сте в безопасност във вашия свят, а в моя заповядвам аз, за да сведа до минимум рисковете, които ме грозят. Нито за миг не бих си позволил да ви съветвам как да се движите сред опасностите, които крие вашата лаборатория, доктор Лоуел. Но и аз съм принуден да се предпазвам със свои собствени средства.

Неговото искане беше необичайно. Дори незаконно. Но точно в този момент Рикори започна да ми допада, може би защото проумях съвсем ясно неговата гледна точка. Той почувства това и побърза да се възползва.

— Моите хора няма да пречат — каза той. — По никакъв начин няма да се месят в работата ви. Ако подозренията ми се оправдаят, сигурно ще се наложи да охраняват вас и вашите помощници. Ето защо те, както и тези, които ще ги сменят, трябва денонощно да бъдат в стаята. Ако Питърс бъде изведен извън нея, те трябва да го придружат, независимо къде ще го изместите.

— Мога да уредя това — казах аз.

Сетне изпратих по негово искане санитаря до входа на болницата. Той се върна с един от мъжете, които Рикори беше оставил да пазят там. Рикори му прошепна нещо и той излезе. След известно време пристигнаха други двама. Междувременно обясних необичайността на ситуацията на дежурния лекар и на управителя и осигурих необходимото разрешително за присъствието на охраната.

Двамата мъже бяха добре облечени, учтиви, със стиснати устни и студени очи, които издаваха, че винаги са нащрек. Единият хвърли поглед към Питърс и промърмори:

— Боже Господи!

Стаята беше ъглова, с два прозореца, единият с изглед към главната улица, другият към нейната пряка. Освен тях нямаше никакви други отвори, като изключим вратата, която водеше към коридора. Санитарният възел вътре беше без прозорци. Рикори и двамата мъже прегледаха стаята сантиметър по сантиметър. Забелязах, че се държаха настрана от прозорците. След това той ме попита дали стаята може да се затъмни. Силно заинтригуван, кимнах утвърдително. Загасихме лампите, тримата застанаха до прозорците, отвориха ги и внимателно огледаха пропастта от шест етажа, която ни отделяше от двете улици. Оттатък главната улица беше паркът. От другата страна имаше църква.

— Ето, тази страна трябва да наблюдавате — чух гласа на Рикори. Той сочеше църквата. — Докторе, сега вече може да включите осветлението.

Запъти се към вратата, но спря и се обърна.

— Аз имам много врагове, доктор Лоуел. Питърс ми беше дясната ръка. Ако ударът идва от някой от тези мои врагове, то той е нанесен, за да разклати позициите ми. Или може би онзи не е имал възможността да го нанесе върху мен. Гледам Питърс и за първи път в живота си аз, Рикори, съм уплашен. Нямам абсолютно никакво желание да съм следващият… който ще надникне в ада!

Направо изпъшках — той така точно изрази всичко, което бях доловил и не бях съумял да формулирам с думи!

Рикори понечи да излезе, но се поколеба.

— И още нещо. Ако се обаждат по телефона да питат за състоянието на Питърс, нека да отговарят моите хора. Ако дойде някой, които лично се интересува, нека те да го посрещнат. При положение, че посетителите са повече, пускайте ги само един по един. Появи ли се някой, който твърди, че му е роднина, нека моите хора да го посрещнат и разпитат.

Стисна ръката ми и отвори вратата. На прага го чакаше друга двойка надеждни телохранители. Единият застана пред него, вторият отзад. Докато се отдалечаваше, забелязах, че енергично се прекръсти.

Затворих и се върнах в стаята. Погледнах Питърс…

Ако бях религиозен, и аз щях да започна да се кръстя. Изражението на Питърс се беше променило. Страхът и ужасът бяха изчезнали. Продължаваше да гледа и отвъд мен, и навътре в себе си, но това вече беше поглед на зловещо очакване — толкова зловещо, че неволно се озърнах, за да видя дали някоя отвратителна грозотия не се прокрадва зад гърба ми.

Нямаше нищо. Единият от хората на Рикори стоеше в сянката до прозореца и съзерцаваше църковния покрив отсреща; партньорът му седеше нащрек при вратата.

Брейл и сестра Уолтърс бяха от другата страна на леглото. Не можеха да откъснат очи от лицето на Питърс. Видях как и Брейл обърна глава и огледа стаята — също като мен.

Внезапно погледът на Питърс като че ли се фокусира и започна да ни възприема. В очите му заблестя нечисто ликуване. Блестяха не с маниакална, а със сатанинска радост. Това беше погледът на дявол, отлъчен за дълго време от любимия си пъкъл и изведнъж призован да се върне отново там.

А дали не беше ликуването на дявол, изпратен от пъкъла, за да наложи волята си над някого?

Съзнавам колко фантастични, абсолютно ненаучни са такива сравнения. И въпреки това просто не съм в състояние да опиша другояче тази странна промяна.

После това изражение рязко изчезна, като че ли щракна спусъкът на фотоапарат, и на лицето на Питърс отново се появи предишният ужас. Неволно ахнах от облекчение — стори ми се, че нечие зловещо присъствие бе напуснало стаята. Сестрата трепереше; Брейл попита с напрежение в гласа:

— Да му бием ли още една инжекция?

— Не — отговорих аз. — Искам да следите развоя на състоянието му — и без никакви медикаменти. Отивам в лабораторията. Не го изпускайте от очи, докато се върна.

Слязох в лабораторията. Хоскинс вдигна поглед към мен.

— Не открих нищо ненормално. Бих казал, че здравето му е отлично. Разбира се, засега разполагам само с резултатите от първоначалните рутинни изследвания.

Кимнах с неприятното чувство, че и останалите изследвания също нямаше да ни помогнат особено. Толкова бях потресен, че не се реших да му разправя за това как на лицето и в очите на Питърс се сменяха изражения на пъклен ужас, пъклено очакване и пъклено ликуване. Целият този случай ме безпокоеше не на шега. Имах кошмарното усещане, че стоя пред някаква врата, която непременно трябва да отворя, но за която не само че нямах ключа, но не можех да открил и ключалката. Бях установил, че когато се съсредоточавах при работа с микроскопа започвах да разсъждавам по-трезво върху проблемите си. Затова взех няколко намазки от кръвта на Питърс и се заех да ги проуча. Не очаквах да открия кой знае какво, просто се надявах да освободя съзнанието си от непосилното бреме.

Разглеждах вече четвъртата проба, когато най-сетне проумях, че виждам нещо невероятно. Побутнах небрежно стъклената пластинка и в полето на микроскопа се появи бяло кръвно телце. Съвсем обикновено бяло кръвно телце, но в него сияеше като мъничка лампичка някаква фосфоресцираща искра!

Отначало помислих, че е от осветлението, но колкото и да го променях, искрата не изчезна. Разтърках очите си и отново погледнах. Повиках Хоскинс.

— Я ми кажи дали виждаш нещо необичайно тук?

Той надникна в окуляра на микроскопа, опули се и после започна да променя осветлението също както бях направил аз.

— Какво виждаш, Хоскинс?

Все още втренчен в окуляра, той каза:

— Левкоцит, вътре в който има фосфоресцираща топчица. Светенето й не намалява независимо от осветлението. По всичко изглежда, че топчицата, попаднала в кръвното телце, е съвсем истинска.

— А всички факти — казах аз — говорят, че това е напълно невъзможно!

— Така е — съгласи се той и се изправи. — И все пак това тя съществува!

Прехвърлих пластинката в микроманипулатора, надявайки се да изолирам кръвното телце, и го докоснах с върха на манипулационната игла. В момента на контакта то сякаш избухна. Фосфоресциращата топчица като че ли се посплеска и по видимата част на пластинката премина нещо като миниатюрна светкавица.

И край — фосфоресцирането изчезна.

Продължихме в същия дух. Още два пъти попаднахме на малката светеща топчица и всеки път резултатът беше аналогичен на предишния — кръвното телце се спукваше, придружено от странно проблясване, след което не оставаше нищо.

Телефонът в лабораторията иззвъня. Хоскинс вдигна слушалката.

— Брейл се обажда. Настоява веднага да се качиш горе.

— Не прекъсвай работата си — казах му аз и се втурнах към стаята на Питърс. Влязох и видях сестра Уолтърс с побеляло като тебешир лице и затворени очи да стои с гръб към леглото. Брейл се беше навел над пациента и преслушваше сърцето му със стетоскопа си. Погледнах Питърс и замръзнах, някаква непреодолима паника сви стомаха ми. На лицето му беше изписан одевешния израз на пъклено очакване, което сега бе много по-засилено. Докато го гледах, то премина в сатанинска радост, също по-очевидна отпреди. Тя се запази няколко секунди, после се смени с очакването, а то много бързо се превърна в сатанинско ликуване. Двете изражения започнаха бързо да се редуват. Проблясваха по лицето на Питърс като… като светлинките в кръвните му телца…

— Сърцето му спря преди три минути! — прошепна Брейл. — Би трябвало да е мъртъв… и въпреки това чуй…

Тялото на Питърс се изпъна и вдърви. От устните му излезе звук — някакъв кикот, нисък, но особено пронизителен, нечовешки, гаден смях на дявол. Въоръженият телохранител до прозореца скочи и столът му се преобърна с трясък. Смехът изклокочи и замря, а тялото на Питърс се отпусна безжизнено.

Вратата да се отвори и в стаята се разнесе гласът на Рикори:

— Как е той, доктор Лоуел? Не можах да заспя…

После видя гримасата на Питърс.

— Дево Марийо! — чух шепота му и той падна на колене.

Почти не му обърнах внимание — не можех да откъсна очи от лицето на Питърс. То бе приело физиономията на ухилен, триумфиращ сатана — нищо човешко не беше останало в него. Това беше мутрата на демон, излязъл направо от някакъв кошмарен ад, нарисуван от средновековен художник. Сините очи, сега пълни с безкрайна злоба, се взираха свирепо в Рикори.

Видях как ръцете на мъртвеца се раздвижиха — сгънаха се бавно в лактите, пръстите се извиха като нокти на хищна птица, мъртвото тяло започна да шава под завивката…

И в този момент се освободих от магията на кошмара — за първи път от часове насам бях стъпил на територия, която познавах много добре. Това беше rigor mortis, вкочаняването след смъртта — но сега то настъпваше далеч по-бързо и се развиваше с темпо, което никога не бях виждал.

Пристъпих напред и склопих клепачите върху свирепо гледащите очи. Покрих с чаршаф ужасното лице.

Рикори продължаваше да стои на колене, кръстеше се и се молеше. А до него беше паднала сестра Уолтърс, прегръщаше го през раменете и също шепнеше молитви.

Отнякъде се чу как часовник отброи пет часа.