Абрахам Мерит
Гори, вещице, гори! (15)

Четиринадесета глава
Майсторката на кукли напада

Щом се озовах на улицата, силата и възможността ми да се движа свободно се върнаха. Във внезапен прилив на ярост се обърнах, за да вляза отново в магазина, но на крачка от него се блъснах в невидима стена. Не можех да направя нито стъпка напред, даже не можех да си вдигна ръцете, за да пипна вратата. Като че ли в този момент волята ми отказа да функционира, или по-скоро краката и ръцете ми не искаха да ме слушат. Досетих се какво беше това — изключително мощно постхипнотично внушение, част от същото явление, което ме обездвижи пред майсторката на кукли и ме изведе като робот от бърлогата й. Видях приближаващия се към мен Маккан и за миг ми хрумна лудата идея да му заповядам да влезе и да тегли куршума на мадам Мандилип. Но здравият разум бързо ми подсказа, че няма да сме в състояние да дадем рационално обяснение за това убийство и вероятно ще седнем на същия уред за екзекуция, с който я бях заплашил.

— Докторе, вече започвах да се тревожа — каза Маккан. — Тъкмо се канех да нахлуя вътре и да ви отърва…

— Маккан — прекъснах го аз, — трябва да се прибера вкъщи възможно най-бързо.

Той огледа лицето ми и подсвирна.

— Докторе, май току-що сте водили битка.

— Така беше — отговорих аз. — И победата е изцяло на страната на мадам Мандилип. Засега.

— Ама вие излязохте много кротко. Не като шефа — вещицата все едно че бълваше огън и жупел в лицето му. Какво стана?

— Има време, ще ти разкажа. Просто ме остави малко на спокойствие, трябва да помисля.

Всъщност исках само да си възвърна присъствието на духа. Умът ми беше полуослепял и се луташе опипом, сякаш се беше оплел в някакви отвратителни паяжини и макар че се бях изскубнал вече от плена им, по него още висяха парчета от тях. Качихме се в колата и известно време пътувахме мълчаливо. Но любопитството на Маккан надделя.

— Все пак какво ви е мнението за нея? — попита той.

В този момент вече бях стигнал до твърдо решение. Никога досега не бях изживявал нещо подобно на студената омраза и неудържимото желание да убивам, които тази жена предизвика у мен. И причината не беше наранената ми гордост, макар че се чувствах уязвен в немалка степен. Не, аз бях убеден, че в стаята зад кукления магазин обитаваше най-черното зло. Зло, толкова нечовешко и враждебно, сякаш действително идваше от дълбините на ада, в който вярваше Рикори. С такова зло не може да се прави компромис. Нито с жената, в която то беше въплътено. Така че казах:

— Маккан, в целия свят няма нищо по-злокобно от тази жена. В никакъв случай не позволявай на момичето отново да ти се изплъзне. Как мислиш, дали е усетила, че сте я забелязали нощес?

— Едва ли.

— Увеличи наблюдателите както отпред, така и зад магазина. Направи го явно, тъй че и двете непременно да го разберат. Ще си помислят — освен ако момичето не се досеща, че е следено — че все още не знаем за другия излаз. Ще решат, че са ни заблудили и затова дебнем само около магазина. Дръж готови коли на двата края на улицата, а също и до онзи гараж. Внимавай да не събудиш подозренията им. Ако момичето се появи, последвай я… — поколебах се какво още да добавя.

— И после какво? — попита Маккан.

— Искам да я пипнете… да я отвлечете — няма значение как ще го наречеш. И всичко да бъде извършено безупречно. Разчитам на вас. Ти по-добре от мене знаеш как се организират тези клопки. Трябва да го сторите бързо и безшумно, но не твърде близо до магазина, а колкото е възможно по-далече. Запушеше й устата, завържете я, ако трябва. Само я хванете. После претърсете колата основно. Доведете момичето в моя дом — заедно с всичко, което намерите у нея. Разбра ли ме?

— Ще направя всичко, което е необходимо, за да я пипнем — каза той. — Смятате да я подложите на специална обработка, така ли?

— Да. И още нещо. Искам да видя как ще реагира мадам Мандилип. Трябва да я предизвикаме да предприеме действия, които биха ни позволили да я задържим на законно основание. Да я подложим на ударите на закона. Тя може да има колкото си ще невидими слуги, но моето намерение е да я лиша от видимата й слугиня. Това може да извади на бял свят другите. Или най-малкото ще я омаломощи.

Той ме изгледа с интерес.

— Май здравата ви е наредила, докторе.

— Да, така е — отговорих троснато.

След кратко мълчание Маккан се осмели да попита:

— Имате ли намерение да разправите на шефа всичко това?

— Може би да, може би не. Зависи от състоянието му. Защо?

— Ами ако ще трябва да организираме нещо като отвличане, той би трябвало да знае.

— Маккан — срязах го аз, — предадох ти заръката на Рикори да се подчиняваш безпрекословно на моите заповеди така, сякаш са негови. Дадох ти нарежданията си — поемай цялата отговорност за изпълнението им.

— Окей — отговори той, но аз виждах, че още го гризяха съмнения.

Ако Рикори се бе възстановил, нямаше никаква причина да не му кажа какво се беше случило по време на срещата ми с мадам Мандилип. Обаче с Брейл нещата стояха по-различно. Подозирах с основание съществуването на нежна привързаност между него и Уолтърс и не можех да му разкажа за разпънатата на кръст кукла — а дори и в този момент не мислех за нея като за кукла, а като за Уолтърс, разпъната на кръст. Знаех, че не ще мога да го удържа. Той щеше да се нахвърли веднага върху майсторката на кукли, а аз не исках това да стане.

Отгоре на всичко изпитвах явно нежелание да опиша на Рикори моето посещение с подробности. Същото важеше и по отношение на Брейл, и то не само заради куклата Уолтърс. Но защо ли имах аналогични задръжки и спрямо Маккан? Отдадох ги на нараненото си честолюбие, което очевидно ме предпазваше от прекалена бъбривост.

Спряхме пред дома ми. Беше почти шест часът. Преди да сляза от колата, повторих разпорежданията си.

— Разбрано, докторе — кимна Маккан. — Ако излезе, ще я пипнем.

Вкъщи намерих бележка, оставена ми от Брейл. Пишеше ми, че ще се върне да ме види чак след вечеря. Това ме зарадва. Боях се от разпита, на който можеше да ме подложи. Осведомиха ме, че Рикори спи и че възстановява силите си с нечувана бързина. Наредих на сестрата да му каже, когато се събуди, че ще го посетя след като се навечерям. После полегнах да си почина за половин час.

Не можах да заспя — щом задремех, пред мен изникваше лицето на майсторката на кукли и това веднага ме разбуждаше.

Станах в седем и се навечерях обилно, като изпих нарочно два пъти повече вино, отколкото си позволявам обикновено, а след това — и чаша силно кафе. Когато се вдигнах от масата, се почувствах по-добре — със свеж ум и господар на собственото си аз. Или поне така ми се струваше. Бях решил да уведомя Рикори за заповедта, която бях дал на Маккан за отвличането на момичето. Знаех, че това неминуемо ще доведе до кратък разпит за посещението ми в кукления магазин, но аз си бях подготвил историята, която смятах да му разправя…

Изведнъж осъзнах смаян, че тази история е всичко, което мога да разправя! Не бях в състояние да споделя с никого онези части, които бях махнал от нея, дори и да исках да го сторя. И че това се дължеше на постхипнотичното внушение на майсторката на кукли, която беше наложила своите забрани върху моята воля; същите тези забрани, които ме бяха направили безпомощен, бяха ме накарали да измарширувам през магазина й като робот и ме бяха отблъснали от вратата й, когато се опитах да вляза вътре отново!

По време на краткия хипнотичен транс тя ми беше внушила: „Това и това не бива да разказваш. А това и това можеш.“

Не трябваше да разправям за куклата-дете с ангелското лице и иглата-кинжал, отнела живота на Гилмор. Не трябваше да приказвам за разпънатата на кръст кукла Уолтърс. Не трябваше да споменавам и за неохотното признание на майсторката на кукли, че тя е отговорна за смъртните случаи, които ни доведоха до нея.

От друга страна, от това ми олекна. Поне имаше нещо разбираемо — материалността, която се лутах да напипам; нещо, в което нямаше никакво магьосничество, нито тъмни сили; нещо, напълно в царството на моята собствена наука. Бях правил същото с мои пациенти много пъти, връщайки съзнанието им към нормалния свят посредством подобни постхипнотични внушения.

Съществуваше и способ, чрез който можех да премахна от съзнанието си внушенията на майсторката на кукли, ако пожелаех — чрез самовнушение. Но трябваше ли да го използвам? Упорито се противопоставях на това. Би било признание от моя страна, че се страхувам от мадам Мандилип. Вярно беше, че я мразех — но не се боях от нея. Вече познавах техниката й и би било грешка да не наблюдавам резултатите върху себе си — като лабораторен експеримент. Казах си, че управлявам цялата й гама от внушения — каквото и още да е възнамерявала да вложи в съзнанието ми, не бе успяла поради неочакваното ми пробуждане…

Боже мой, колко права се оказа майсторката на кукли, като ме нарече муле заради собствената ми самоувереност!

Когато се появи Брейл, вече бях в състояние да го посрещна спокойно. Докато се ръкувахме се обади сестрата и съобщи, че Рикори е буден и гори от нетърпение да ме види.

— Това е добре дошло — казах на Брейл. — Ела с мен. Така поне няма да ми се наложи да разправям една и съща история два пъти.

— Каква история? — попита той.

— Разговорът ми с мадам Мандилип.

— Вие сте били при нея! — възкликна изумено той.

— Цял следобед. Тя е една… изключително интересна особа. Ела и ще узнаеш всичко.

Поведох го към частното си клинично отделение, като се правех, че не чувам въпросите му. Рикори беше седнал в леглото. Прегледах го набързо. Беше още слаб, но вече можеше да бъде изписан. Поздравих го със забележителното възстановяване и прошепнах на ухото му:

— Видях вашата вещица и разговарях с нея. Имам много да ви разказвам. Нека охраната ви да излезе в коридора. Ще освободя и сестрата.

Когато пазачите и сестрата излязоха, аз се впуснах в описание на разигралите се през деня събития, започвайки от момента, в който Маккан ме повика в апартамента на Гилмор. Рикори изслуша с мрачна физиономия моето повторение на разказаната от Моли случка. След това възкликна:

— Брат й, а сега и съпругът й! Бедната, бедната Моли! Но за нея ще бъде отмъстено! Si — и то напълно!

Пробутах им силно орязаната си версия за срещата ми с мадам Мандилип. Съобщих на Рикори какво бях наредил на Маккан и допълних:

— Така че поне тази нощ ще спим спокойно. Защото ако момичето излезе с куклите, Маккан ще го хване. Сигурен съм, че без нея майсторката на кукли не може да нанесе удар. Рикори, надявам се, че одобряваш действията ми.

Известно време той ме изучава изпитателно.

— Наистина, доктор Лоуел. Одобрявам ги напълно. Постъпили сте както бих постъпил аз. Има обаче едно обстоятелство, което ме тревожи — струва ми се, че не ни разказахте всичко, което се е случило между вас и вещицата.

— И аз имам същото усещане — обади се Брейл.

Станах от стола.

— Е, разправих ви най-важното. Уморен съм до смърт. Ще се изкъпя и ще си легна. Сега е девет и половина. Момичето едва ли ще излезе преди единадесет, дори по-късно. Ще спя, докато Маккан я пипне. Ако нищо не се случи, ще спя през цялата нощ. И точка. Запазете въпросите си за утре сутринта.

Докато говорех, изпитателният поглед на Рикори изобщо не се откъсна от очите ми.

— А защо не легнете да спите тук? — попита той. — Няма ли да е по-безопасно… за вас?

Обля ме вълна на остро раздразнение. Гордостта ми беше пострадала достатъчно от провала ми пред майсторката на кукли и лекотата, с която тя ме бе надхитрила. А предложението да се скрия от нея зад пистолетите на неговите хора посипа сол върху раната.

— Не съм дете! — отговорих гневно. — Мога и сам да се пазя. Не се каня да прекарам остатъка от живота си с въоръжена охрана…

Млъкнах и почти веднага съжалих за думите си. Но Рикори с нищо не показа, че се е обидил. Кимна и се отпусна на възглавниците.

— Вие вече ми издадохте това, което исках да узная. Претърпели сте лошо поражение от вещицата, доктор Лоуел. Но не ни съобщихте всички… подробности.

— Съжалявам, Рикори! — промълвих аз.

— Не се извинявайте. — Той едва сега се усмихна. — Всичко ми е ясно. И аз си падам малко нещо психолог. Едно ще ви кажа само — почти без значение е дали Маккан ще доведе момичето тази нощ или не. Утре вещицата ще умре — заедно с момичето.

Не му възразих. Повиках сестрата и заръчах на охраната да заеме отново местата си в стаята. Колкото и да бях уверен в себе си, не можех да си играя просто ей така с безопасността на Рикори. Не бях му казал за пряката закана, която майсторката на кукли бе отправила към него, но и не бях я забравил.

Брейл ме съпроводи до кабинета ми и рече с извинителен тон:

— Лоуел, знам, че сте страшно уморен и не искам да ви досаждам, но не бихте ли ми позволили да остана в стаята, докато спите?

Отговорих със същия инат и раздразнение:

— За бога, Брейл, не чу ли какво казах на Рикори? Много съм ви признателен и така нататък, но това, което отвърнах на него, се отнася и за теб.

— Аз ще остана ей тук, в кабинета — заяви тихо той — и ще седя буден, докато дойде Маккан с пленницата или настъпи утрото. Ако чуя някакви шумове в стаята ви, ще вляза веднага. И всеки път, когато реша да хвърля един поглед и да видя дали сте добре, пак ще влизам. Не заключвайте вратата, ако не искате да я разбия. Разбрахте ли ме?

Ядосах се още повече.

— Говоря съвсем сериозно — настоя той на своето.

— Добре. Прави каквото щеш.

Влязох в стаята си и треснах вратата зад гърба си. Но не я заключих.

Бях много уморен, без съмнение. Даже един час сън щеше да ми бъде от полза. Реших да не си губя времето с банята и започнах да се събличам. Докато разкопчавах ризата си, забелязах от лявата й страна, точно над сърцето, някаква карфичка. Свалих ризата и я огледах отвътре. Там, с помощта на карфицата, беше забодена една от вървите с възли!

Направих крачка към вратата и отворих уста, за да извикам Брейл, но веднага се отказах. Няма да му я покажа. Това би довело до нескончаеми въпроси от негова страна. А на мен ми се спеше.

Господи! Само как ми се спеше!

По-добре да изгоря връвта. Затърсих кибрит, за да я подпаля, но чух приближаващите стъпки на Брейл, бързо пъхнах връвта в джоба на панталона си и изръмжах:

— Какво искаш?

— Просто да се убедя, че наистина ще си легнете да спите.

Той открехна вратата. Фактически това, което искаше да установи, беше дали съм я заключил. Продължих да се събличам мълчаливо.

Спалнята ми е широка стая с висок таван, разположена на втория етаж. Намира се в задната част на сградата, точно до кабинета ми. Има два прозореца с изглед към малката градина. По тях пълзи бръшлян. На тавана е окачен полилей — масивен, старинна изработка, окичен целият с кристални висулки. Те са дълги и висят в шест окръжности, а над тях се издигат свещниците. Полилеят е умалено копие на един от прекрасните канделабри, останали в Залата на независимостта във Филаделфия от времето на колониалната епоха. Когато купих къщата, не позволих да го снемат, нито да го пригодят за електрическо осветление. Леглото ми е в дъното на стаята и когато се обърна наляво, виждам очертанията на слабо осветените прозорци. Кристалните висулки улавят отраженията на светлината и полилеят се превръща в мъгляво проблясващо малко облаче, което ми действа отморяващо и приспивно. Под прозорците отвън има стара круша, последната от някогашната овощна градина. През тихите пролетни дни тя издига към слънцето обсипаните си с цвят ръце. Полилеят се пада точно в края на леглото, откъм краката ми. Ключът за осветлението е близо до главата ми. До едната стена има стара камина със страни от дялан мрамор и широка горна полица. Правя това описание, за да можете да си представите нагледно това, което последва.

Съблякох се, Брейл очевидно се увери в кротостта ми, затвори вратата и се върна в кабинета. Взех връвта с възлите — „стълбата на вещицата“ — и я хвърлих с презрителен жест на масата. В това имаше известно перчене; вероятно ако не бях толкова сигурен в Маккан, щях да изпълня първоначалното си намерение да я изгоря. Разтворих една успокоителна таблетка във вода, изпих я, изгасих лампите легнах да спя. Успокоителното ми подейства бързо.

Потъвах все по-дълбоко и по-дълбоко в морето на съня… все по-дълбоко… и още по-дълбоко…

Събудих се.

Огледах се наоколо… Как ли се бях озовал на такова странно място? Стоях в една плитка кръгла яма, обрасла с трева. Ръбът на ямата едва достигаше до коленете ми. Самата тя се намираше в средата на кръгла, равна ливада, с диаметър може би около четиристотин метра. И тя беше покрита с трева, чудата трева, смесена с пурпурни цветя. Тревистият кръг бе заобиколен от надвесени непознати дървета… в смарагдовозелени и янтарни цветове, с папратовидни листа и провиснали клони. Стволовете им бяха омотани с виещи се като змии лози. Дърветата обкръжаваха поляната като пазачи… наблюдаваха ме… чакаха да направя някакво движение…

Не, не дърветата ме наблюдаваха! Между тях се криеха някакви същества, прокрадваха се… зловещи същества… злобни същества… и точно те ме дебнеха и чакаха да помръдна!

Но какво търсех тук? Погледнах краката си и разперих ръце с недоумение… Бях облечен със синята пижама, с която си легнах да спя в леглото си, у дома в Ню Йорк… Как бях попаднал тук? Нямах чувството, че сънувам…

Забелязах, че от плитката яма излизаха три пътеки. Прехвърляха ръба й и продължаваха към гората, всяка в различна посока. И изведнъж разбрах, че трябва да поема по една от тях и че е жизненоважно да избера правилната… защото само едната беше безопасна… защото другите щяха да ме отведат в лапите на тези прокрадващи се същества.

Ямата започна да се свива. Усетих как дъното и се надигна под краката ми. Ямата ме изхвърляше навън! Скочих на пътеката отдясно и бавно тръгнах по нея. После, кой знае защо, се затичах бързо към гората. Наближих и видях, че пътеката пробождаше гората като стрела — беше широка около метър, плътно оградена от дърветата, и се губеше в мъгливозелената здрачина. Тичах все по-бързо и по-бързо. Вече бях навлязъл навътре и невидимите същества се трупаха сред дърветата, покрай пътеката, тълпяха се, стичайки се безшумно от дебрите на цялата гора. Що за същества бяха и какво щяха да ми сторят? Нямах представа. Знаех само, че никаква агония не можеше да се сравни с това, което щях да изживея, ако ме хванеха.

Тичах все по-навътре в гората. Всяка стъпка беше кошмар. Чувствах как към мен се протягат ръце, за да ме сграбчат… чувах пронизителни шепнения… Изпотен и треперещ, изскочих от гората и се втурнах през обширна гола равнина, простираща се до безкрайно далечен хоризонт. Нямаше коловози, нямаше пътеки, само кафява, изсъхнала трева. Хрумна ми, че прилича на обжарената пустош на трите вещици от „Макбет“. И все пак това беше за предпочитане пред гората с призраците. Спрях се и погледнах назад към дърветата. Усетих как от тях ме наблюдаваха безброй зли очи.

Обърнах им отново гръб и закрачих през пустата и обветрена равнина. Вдигнах поглед към небето. То беше тъмнозелено. Високо в него просветнаха два мъгливи кръга… две черни слънца… не, това не бяха слънца… бяха очи…

Очите на майсторката на кукли!

Гледаха ме вторачено от мътнозеленото небе… Над хоризонта на този странен свят се издигнаха две гигантски ръце… устремиха се към мен… за да ме хванат и да ме хвърлят обратно в гората… бели ръце с дълги пръсти… и всеки от дългите бели пръсти беше живо същество…

Ръцете на майсторката на кукли!

Очите още повече се приближиха, пръстите на ръцете започнаха да се гърчат все по-близко.

От небето върху ми се стовари на талази гръмотевичен кикот…

Смехът на майсторката на кукли!

Той продължи да звънти в ушите ми и след като се пробудих — или поне сметнах, че съм се пробудил. Бях в стаята си, седнал в леглото, недоумяващ. Плувах в пот, сърцето ми биеше така лудо, че цялото ми тяло се тресеше. Полилеят проблясваше, отразявайки мъглявата светлина от прозореца. Като малък сияен облак. Виждах смътните очертания на прозорците… всичко беше застинало неподвижно…

Нещо шавна на единия перваз. Понечих да стана от леглото и да погледна какво е…

Не можех да помръдна!

Слабо зелено сияние започна да извира отвсякъде и изпълни стаята. Беше като блещукащото фосфоресциране, което излъчват понякога изгнилите пънове. Усилваше се и отслабваше, усилваше се и отслабваше, но силата му постепенно се увеличаваше. Стаята ми се освети съвсем. Полилеят грейна като изумрудено находище…

На прозореца се мярна малко лице! Лице на кукла! Сърцето ми подскочи и се сви от ужас. Помислих си: „Маккан се е провалил! Това е краят!“

Куклата ме гледаше ухилено. Лицето й беше гладко избръснато и принадлежеше на около четиридесетгодишен мъж. Носът беше дълъг, устата широка, с тънки устни. Очите бяха всадени дълбоко под буйни вежди. Сияеха като червени рубини.

Куклата прескочи перваза. Гмурна се с главата напред в стаята. За миг зае челна стойка и подритна с крака. Направи две салта и стъпи на пети, постави малките си длани на хълбоците, впи червените си очи в моите — и зачака. Като че ли очакваше аплодисменти! Беше облечена в трико и с жакет на цирков акробат. Поклони ми се. После с елегантен жест посочи към прозореца.

Оттам надничаше друго малко лице. Беше строго, студено, лице на шестдесетгодишен мъж с бакенбарди. Гледаше ме с изражението на банкер, комуто някой неприятен човек иска заем — тази мисъл ми се видя забавна, но шегата бързо се изпари от главата ми.

Кукла-банкер! Кукла-акробат!

Куклите носеха образите на двама от тези, които бяха умрели от неизвестната смърт!

Куклата-банкер слезе гордо от перваза. Беше изтупана в изрядно вечерно облекло — фрак и риза с колосана яка. Абсолютно изискан външен вид. Обърна се и с достойнство протегна ръка към прозореца. Там вече стоеше трета кукла — на жена, приблизително на годините на куклата-банкер, натъкмена като нея в официален вечерен тоалет.

Старата мома!

Новата кукла предвзето пое подадената ръка и скочи леко на пода.

През прозореца се прехвърли четвърта кукла, облечена от главата до петите в прилепнало по тялото й трико. Рипна, литна във въздуха и се приземи до куклата-акробат.

Изгледа ме веселяшки и се поклони.

Четирите кукли замаршируваха към мен — отпред крачеха акробатите, зад тях бавно и важно се носеха куклата-стара мома и куклата-банкер, хванати под ръка.

Бяха гротескни и фантастични — да, но не и смешни. Пазил Господ от такава комедия! И да имаше нещо шегаджийско в тяхното поведение, то беше от такова естество, на каквото само дявол би се зарадвал.

Отчаяно ми мина през ума: „Брейл е точно зад вратата! Ако можех да извикам…“

Четирите кукли спряха и като че ли започнаха да се съвещават. Акробатите направиха по един пирует и посегнаха зад гърбовете си. Извадиха от скритите кании кинжалите-игли. В ръцете на куклата-банкер и куклата-стара мома се появиха същите оръжия. Насочиха ги към мен като саби.

После подновиха марша си към леглото ми…

Червените очи на втората кукла-акробат — изпълнителят на трапец, вече разбрах, че това беше той — забелязаха полилея. Той се спря и започна да го изучава. Посочи го, прибра кинжала си в канията, коленичи и ръцете му образуваха „столче“. Първата кукла кимна, после се изопна, измервайки височината на полилея от пода и преценявайки най-удобния подход към него. Втората кукла посочи към лавицата над камината и двете сръчно се изкатериха там. Възрастната двойка ги гледаше, силно заинтересована, без да прибира кинжалите си обратно в ножниците.

Куклата-акробат се наведе, а куклата-изпълнител на трапец стъпи с малкото си краче на преплетените й в „столче“ длани. Първата рязко се изправи и втората прелетя през пространството между лавицата и полилея, хвана се за един от кристалните кръгове и се залюля. Втората също скочи и висна на полилея до другарчето си.

Тежкият стар полилей потрепери и се люшна. По пода се посипаха десетки кристални висулки и трясъкът им отекна като експлозия в мъртвешката тишина.

Чух как Брейл се затича към вратата. Блъсна я и застана на прага. Аз го виждах добре в зеленото сияние, но знаех, че за него стаята беше потопена в пълен мрак.

— Лоуел! — извика той. — Какво се случи? Включете лампите!

Опитах се да кресна, за да го предупредя. Напразно!

Той тръгна пипнешком напред, заобикаляйки леглото, за да стигне ключа за лампата. И тогава забеляза куклите. Закова се на място, точно под полилея.

И точно в този момент куклата-акробат над него увисна на една ръка, извади кинжала от канията си, хвърли се на раменете му и заби свирепо острието в гърлото му!

Брейл изпищя — само веднъж. Писъкът премина в ужасно гъргорене…

Видях как разклатеният полилей се откъсна от старите си крепежи. Рухна върху Брейл и куклата-демон, която прерязваше гърлото му, с грохот, който разтърси цялата къща.

Зеленото сияние се стопи. В стаята се разнесе шумолене, като че ли се разбягаха големи плъхове.

Парализата ми тутакси премина. Метнах ръка към ключа за осветлението, запалих лампите — и скочих от леглото.

Мъничките фигурки драскаха нагоре към перваза на прозореца и го прехвърляха. Видях на вратата Рикори и неговите телохранители, застанали от двете му страни. Пукаха по прозореца с пистолети със заглушители.

Наведох се над Брейл. Беше мъртъв. Полилеят се беше стоварил върху него, пръсвайки черепа му. Но…

Брейл беше умрял преди още полилеят да падне… Гърлото му беше прерязано, сънната артерия — разкъсана.

Куклата, която го беше убила, беше изчезнала!