Абрахам Мерит
Гори, вещице, гори! (10)

Девета глава
Краят на куклата Питърс

Брейл внимателно ме наблюдаваше. Издържах на настойчивия му въпросителен поглед и прикрих смущението, което дневникът бе предизвикал у мен.

— Никога не съм предполагал, че Уолтърс е имала толкова развито въображение — рекох аз.

Той се изчерви и попита сърдито:

— Смятате, че е фантазирала ли?

— „Фантазирала“ не е най-точната дума. Бих казал по-скоро, че е пречупила цяла една поредица от събития през призмата на богатото си въображение.

— Нима не съзнавате, че това, което е описала, има автентичен характер, макар по всяка вероятност да е резултат от нечие изключително силно хипнотично въздействие? — изумено възкликна той.

— Вярно е, наистина допуснах тази възможност — отговорих дебелашки. — Но не намирам достатъчно доказателства в нейна подкрепа. Става ми съвсем ясно обаче, че Уолтърс далеч не е била толкова уравновесена личност, за каквато я мислех. Дневникът съдържа данни за наличието на емоционалност, която ме изненадва. Най-малко при едно от посещенията си при тази мадам Мандилип тя е била прекалено развълнувана и в състояние на психическа нестабилност. Имам предвид изключително недискретното обсъждане от нейна страна на случая Питърс с тази госпожа, след като аз изрично предупредих — сещате се за това, нали — този случай да не се дискутира пред никого.

— Много добре си спомням — каза той, — че когато стигнах до тази част от дневника, вече не изпитвах никакво съмнение, че е била приложена хипноза. Но няма значение, продължавайте.

— Когато има две възможни обяснения за извършването на едно деяние, желателно е да се приеме по-логичното — казах аз с безизразен тон. — Преценете фактите, Брейл. Уолтърс сама подчертава необичайното поведение и предупрежденията на момичето. Твърди, че то е невротично. Явно Уолтърс е била притеснена от подмятанията и двусмислените намеци на момичето. После бива привлечена от куклите и влиза, за да узнае цената им, както би постъпил всеки друг на нейно място. Тя не действа по принуда. Запознава се с една жена, чиито физически данни и артистичен чар стимулират въображението й — и възбуждат емоционалността й. Доверява й се. Тази жена, вероятно също емоционална по природа, я харесва и й подарява кукла. Жената е човек на изкуството и вижда в Уолтърс привлекателен модел. Кани я да й позира, което само по себе си все още не е принудителен акт, а естествена молба — и Уолтърс наистина й позира. Подобно на всички скулптори, жената си има своя техника, която включва направата на скелети за опора на куклите й. Съвсем уместен и доста находчив похват. Видът на скелета внушава на Уолтърс представата за смърт, а това внушение извиква в съзнанието й образа на Питърс, залегнал болезнено във въображението й. За момент я обхваща истерия — още едно доказателство за лабилното психическо състояние, в което се намира. После пие чай с майсторката на кукли и случайно се попарва с него. Това естествено предизвиква загрижеността на домакинята и тя обработва раната с някакъв мехлем, убедена в неговата ефикасност. И това е всичко. Къде в тази последователност от абсолютно банални събития има данни, че Уолтърс е била хипнотизирана? Най-сетне, ако приемем, че е била хипнотизирана, какви са били мотивите за това?

— Тя самата ни ги дава — отвърна той. — „За да направя кукла от теб, моя мила!“

Почти се бях самоубедил от собствената си аргументация и забележката му ме подразни.

— Сигурно ти се иска да повярвам, че след като веднъж се е изкушила да влезе в магазина, Уолтърс е била принудена с помощта на окултни средства отново и отново да се връща там, докато тази мадам Мандилип постигне дяволската си цел. Че състрадателното момиче, продавачката в магазина, се е постарало да я спаси от това, което в старите мелодрами се нарича „участ, по-лоша от смъртта“. Че куклата, която тя е трябвало да получи за племенницата си, е била примамката на въдицата на една вещица. Че се е налагало да бъде попарена, за да може да се приложи мехлемът на магьосницата. Че именно мехлемът е носителят на неизвестната смърт. Че след като е пропаднал опитът да бъде наранена с телта, е било нагласено произшествието с чайника и то е постигнало успех. И че душицата на Уолтърс е пърхала в огледалото на вещицата точно така, както тя самата си е въобразявала. Всичко това, драги Брейл, е най-възмутително суеверие!

— А! — възкликна той многозначително. — Значи все пак ви хрумнаха тези възможности? Мозъкът ви не се е гипсирал чак толкова, както предположих преди няколко мига.

Нервирах се още повече.

— Брейл, дали просто не сте си втълпили, че от момента, в който Уолтърс е влязла в магазина, всяко събитие, което тя описва, показва, че мадам Мандилип се е стремяла да завладее нейната душа — цел, постигната със смъртта на Уолтърс?

Той се поколеба, преди да ми отговори:

— По същество е така.

— Душа! — произнесох иронично. — Аз никога не съм я виждал. Не познавам човек, комуто бих повярвал, че е виждал душата. Какво е това душа — ако изобщо съществува? Има ли тя маса, тегло? От какъв материал е изградена? Ако теорията ти е правилна, душата би трябвало да притежава известни свойства. Как може човек да разполага с нещо толкова неосезаемо и нематериално? Как би могъл да знае, че я има, ако тя не може да се види, претегли, опипа, измери или чуе? Ако не е материална, как би могла да се хване, направлява или изолира? Нали ти предполагаш, че именно така е постъпила с душата на Уолтърс майсторката на кукли? Ако ли пък душата е материална, то къде тогава се помещава тя в човешкото тяло? В мозъка? Извършил съм стотици мозъчни операции и никога не съм откривал тайнственото обиталище на тази мистериозна наемателка. Там има само малки клетки с много по-сложен механизъм на действие, отколкото която и да е изобретена досега машина. И тези малки клетки определят манталитета на човека, който ги притежава, неговите настроения, мислене, емоции и личност — в зависимост от това дали функционират нормално или са болни. Наблюдавал съм многократно тези клетки, Брейл — но никога не съм попадал на душа. Хирурзите са изследвали най-подробно тялото на човека. Но и те не са открили никакъв таен храм в него. Брейл, покажи ми душата и аз ще повярвам в… мадам Мандилип.

Известно време той ме изучава мълчаливо, после кимна.

— Да, сега разбирам. И вие сте поразен прекалено силно от случилото се, нали? И вие самият пърхате и се блъскате в огледалото, не е ли така? Добре. Аз се борих със себе си, за да преодолея това, на което са ме учили, и да допусна, че е възможно да има и друга реалност. Лоуел, този проблем е извън обсега на медицината, извън нашата наука. Докато не признаем това, няма да стигнем доникъде. Искам да ви напомня две неща. Първо, Питърс и Дарнли умират по един и същи начин, а Рикори установява, че и двамата са имали работа с мадам Мандилип. Той отива при нея и едва се отървава от смъртта. Хариет я посещава и умира също като Дарнли и Питърс. Е, не е ли логично, че всичко това уличава мадам Мандилип като възможен източник на злото, което се е стоварило върху четиримата?

— Съгласен съм — отговорих аз.

— Изводът, който се налага от само себе си е, че действително е съществувала основателна причина за страха и предчувствията на Хариет, съвсем различна от нейната повишена емоционалност и прекалено въображение — независимо че Хариет не е схващала напълно всички обстоятелства.

Твърде късно осъзнах дилемата, в която ме вкара моето признание и нямах друга алтернатива, освен да отговоря утвърдително.

— Второто положение, върху което искам да ви обърна внимание, е загубата на всякакво желание от страна на Хариет да се върне при майсторката на кукли след инцидента с чая. Това не ви ли се струва странно?

— Не. Ако приемем, че тя е емоционално нестабилна, преживяният шок би могъл да създаде у нея подсъзнателна бариера, която да потисне желанието й. Хората от този тип не обичат да се връщат на сцената на неприятното изживяване, освен ако не са мазохисти.

— Направи ли ви впечатление забележката й, че след изгарянето жената не я е изпратила до вратата? И че за първи път е пропуснала да го направи?

— Не особено. Защо?

— Ще ви кажа. Щом използването на мехлема е било последното действие, след което смъртта става неизбежна, за мадам Мандилип би било голямо неудобство, ако жертвата й продължи да влиза и излиза от нейния магазин през периода, в който трябва да умре от отровата. Гибелта би могла да настигне някой от клиентите й в лавката за кукли и това да доведе до опасно разследване. Ето защо, най-умно би било да застави нищо неподозиращата жертва да охладнее към нейната особа — даже да почувства отвращение или направо да я забрави. Това лесно се постига чрез постхипнотично внушение. А мадам Мандилип е имала всички възможности да го приложи. Това не обяснява ли нежеланието на Хариет също така логично, както въображението й… или повишената й емоционалност?

— Да, така е — признах аз.

— Значи намерихме обяснение защо тази жена не е изпратила Хариет до вратата — продължи той. — Нейният пъклен план е успял. Тя е постигнала своето. Всякакъв по-нататъшен контакт с Хариет е излишен. Тя я пуска да си върви, без да я придружи. Важна финална символика! — Той млъкна и се замисли, после добави: — Не е била нужна нова среща с Хариет. До след смъртта й!

Аз изтръпнах.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение — отговори той.

Отиде при изгорялото петно на пода и взе опърлените от топлината кристали. Бяха почти два пъти по-големи от костилка на маслина и имаха неопределен химически състав. Върна се до масата и се загледа в гротескната фигура на скелета.

— Интересно защо не се е стопил? — попита той и посегна да го вдигне. Скелетът не помръдна, сякаш бе залепнал за плота на масата, и тогава Брейл се принуди да го дръпне силно. Раздаде се остър метален звук. Брейл изненадано изруга и го пусна. Скелетът падна на пода, изви се, телта, от която беше направен, се размота като пружина.

Плъзна се по пода подобно на змия, сгърчи се и сетне замря.

Погледнахме към масата.

Лепкавото восъчно вещество, чиито очертания напомняха обезглавеното тяло на куклата, беше изчезнало. На негово място бе останал само тънък слой фин сив прах, който за миг се завъртя, премина в някаква невъобразима вихрушка — и също изчезна.