Абрахам Мерит
Гори, вещице, гори! (5)

Четвърта глава
Случаят в колата на Рикори

Върнах се вкъщи заедно с Брейл. Бях изключително потиснат. Трудно е да се опише какво въздействие върху съзнанието ми беше оказала тази верига от събития, от първото до последното. Като че ли непрекъснато се движех с настръхнали сетива в сянката на някакъв враждебен свят… сякаш непрестанно ме наблюдаваше някой или нещо, което се намираше извън нашия живот… а подсъзнателното насилва да прескочи прага на съзнанието, думка по вратата, която ги разделя и те принуждава да бъдеш нащрек… всеки миг да бъдеш нащрек. Странни фрази за един ортодоксален представител на медицината, нали? Но не мога да мина без тях.

Брейл беше изпаднал в дълбоко униние. Изглеждаше толкова зле, че се чудех дали между него и мъртвото момиче не е имало нещо повече от професионален интерес. Но дори и да беше имало, той не го бе споделял с мен.

Пристигнахме у дома около четири часа сутринта. Настоях той да остане при мен. Преди да си легна позвъних в болницата, но оттам ми отговориха, че сестра Робинс все още не е дошла. Поспах няколко часа, но сънят ми беше лош и неспокоен.

Малко след девет Робинс се обади. Беше изпаднала почти в истерия от мъка. Помолих я да ме посети в кабинета ми и когато тя дойде, двамата с Брейл започнахме да я разпитваме.

— Преди три седмици — разправи ни тя — Хариет донесе на Даяна една възхитителна кукла. Детето беше във възторг. Попитах Хариет откъде я има и тя призна, че я е купила от някакво необикновено магазинче в покрайнините на града. „Джоб — каза тя, така ми вика, цялото ми име е Джобина, — там има една много странна жена. Знаеш ли, струва ми се, че се боя от нея, Джоб.“ Не обърнах особено внимание на думите й. Още повече, че Хариет не беше твърде общителна. Дори изглеждаше, че малко съжалява, задето ми бе казала. Не след дълго Хариет започна да се държи странно. Ставаше изведнъж ту много весела, ту някак си замислена. Преди десетина дни се върна вкъщи с превръзка на крака. Десният ли? Да. Каза ми, че била на чай при жената, от която взела куклата. Чайникът се катурнал и й изгорил крака. Жената веднага го намазала с някакъв мехлем и сега вече никак не я боляло. „Но аз ще го намажа допълнително, знам какво помага“ — рече тя. Събу си чорапа и започна да развива бинта. Аз отидох в кухнята и след малко я чух да ме вика.

„Много странно — възкликна тя. — Джоб, изгорялото беше наистина лошо, а вече практически е заздравяло. А мина само час, откакто тя ме намаза.“

Погледнах крака й. На засегнатото място имаше широка червена ивица. Но не беше подута и аз й казах, че чаят сигурно не е бил много горещ.

„Наистина ме попари жестоко, Джоб — възрази тя. — Цялото беше на мехури!“

Гледаше озадачено ту бинта, ту ходилото си. Мехлемът беше синкав и лъщеше, почти светеше. Не бях виждала такова нещо. Не, не усетих никаква миризма. Хариет се наведе, взе превръзката и рече: „Джоб, хвърли я в камината!“

Метнах бинта в камината. Той припламна със странен блясък. Не може да се каже, че изгоря. Просто засия и изчезна. Хариет видя какво стана и побледня. После отново погледна крака си.

„Джоб — каза тя, — никога не съм виждала рана да зараства толкова бързо. Тя сигурно е вещица!“

„За Бога, Хариет, за какво говориш?“ — попитах я аз.

„А, нищо — отвърна тя. — Съжалявам само, че ми липсва смелост да отрежа изгореното и да натрия раната с противоотрова срещу змийско ухапване!“

След това тя се разсмя и аз си помислих, че ме будалка. Но тя намаза мястото с йод и освен това му сложи антисептична превръзка. На следващата заран ме събуди и ми каза: „Я ми виж крака! Вчера върху него се изля цял чайник врящ чай. А сега дори кожата не е зачервена. Би трябвало поне цветът й да е друг. О, Джоб, бих предпочела да беше зачервена!“ Това е всичко, доктор Лоуел. Тя не продума нищо повече по въпроса, аз също. И като че ли го забрави напълно. Да, аз я попитах къде е магазинчето и коя е тази жена, но тя не искаше да ми каже. Не знам защо.

След това стана толкова весела, каквато никога преди не е била. Радостна, безгрижна… Ех, не знам защо трябваше да умре… Не знам… Не знам!

— Робинс, цифрите 4, 9 и 1 говорят ли ви нещо? — попита Брейл. — Свързвате ли ги с някакъв адрес, например?

Тя поклати отрицателно глава. Аз й разказах как Уолтърс си отваряше и затваряше очите на равни интервали от време.

— Определено се опитваше да ни предаде някакво съобщение, в което влизат тези цифри. Помислете пак.

Тя внезапно се надигна и започна да брои на пръсти. После кимна.

— Може би се постарала да каже някоя дума буква по буква? Ако числата отговарят на буквите от азбуката, то те са били „d“, „i“ и „a“. С тях започва името „Даяна“^[1]…

Е, какво пък, това предположение не беше лишено от основание. Тя може би се бе опитала да ни каже да се погрижим за детето. Погледнах към Брейл, но той поклати глава.

— Тя знаеше, че аз ще го направя. Не, нещо друго е било.

Малко след като Робинс си отиде, се обади Рикори. Съобщих му за смъртта на Уолтърс. Това го покърти. После започна тъжната работа по извършването на аутопсията. Резултатът беше съвсем същият като при Питърс. Нямаше абсолютно нищо, което да подскаже от какво е умряла девойката.

На следващия ден Рикори отново ми се обади по телефона. Беше към четири следобед.

— Доктор Лоуел, ще си бъдете ли у дома между шест и девет часа?

В гласа му се долавяше зле прикрито вълнение.

— Разбира се, щом е важно — отговорих аз, след като прелистих бележника с ангажиментите си. — Открихте ли нещо, Рикори?

— Не зная — отговори колебливо той. — Струва ми се, че да.

— Имате предвид… — аз даже не се опитах да скрия собственото си нетърпение. — Имате предвид хипотетичното място, което обсъждахме ли?

— Може би. Ще разбера по-късно. Сега отивам там, където по всяка вероятност се намира то.

— Рикори, кажете ми, какво очаквате да откриете?

— Кукли — отговори той.

И, сякаш за да избегне повече въпроси от моя страна, затвори, преди да успея да реагирам.

Кукли!

Седнах и започнах да разсъждавам. Уолтърс е купила кукла. И на същото това непознато място, откъдето я е купила, е получила изгарянето, което я е разтревожило толкова силно — или може би не точно то, а светкавичното му изцеряване. След разказа на Робинс за мен вече нямаше никакво съмнение, че Уолтърс приемаше за причина на страданието си именно тази рана и че се опита да ни го каже. Не бяхме сбъркали в нашата интерпретация на онова първо отчаяно волево усилие, което описах. Разбира се, тя може и да грешеше. Изгарянето, или по-скоро мехлемът може и да нямаха абсолютно нищо общо със състоянието й. Но Уолтърс много бе обичала едно дете. Общият интерес на всички умрели като нея бяха децата. А децата обичат кукли. Интересно, до какво ли се беше добрал Рикори?

Позвъних на Брейл, но никой не ми отговори. Обадих се на Робинс и й казах веднага да ми донесе куклата. След малко тя пристигна.

Куклата беше невероятно красива. Беше дървена, с гипсово покритие. Имаше странно одухотворен вид. Кукла-бебе с личице на елф. Роклята й беше изящно избродирана — национална носия на страна, която не можах да определя. Помислих си, че е направо като за етнографски музей и че едва ли е била по джоба на сестра Уолтърс. Нямаше нито марка на производителя, нито на продавача, така че не можеше да се разбере откъде е взета. Проучих я много подробно и я поставих в едно чекмедже. Сетне зачаках нетърпеливо завръщането на Рикори.

В седем часа звънецът на входната врата огласи къщата с някаква продължителна неумолимост. Отворих кабинета си, чух гласа на Маккан в коридора и му извиках да се качи. От пръв поглед разбрах, че нещо не беше наред. Мургавото лице със стиснати устни беше прежълтяло, а погледът му бе замаян.

— Елате долу в колата — произнесе той с вдървени устни. — Мисля, че шефът е мъртъв.

— Мъртъв! — възкликнах аз, изтичах на един дъх по стълбите и се озовах при колата. Шофьорът стоеше пред нея. Отвори я и аз видях Рикори свит в ъгъла на задната седалка. Не можах да напипам пулса му, а когато повдигнах клепачите му, очите му се впериха безжизнено в мен. Но още не беше изстинал.

— Внесете го вътре — наредих аз.

Маккан и шофьорът го дотътриха до кушетката за прегледи в кабинета ми. Оголих гърдите му и допрях стетоскопа. Не можах да доловя никакъв признак на сърдечна дейност. Нямаше и дихателна. Направих още няколко бързи теста. По всичко личеше, че Рикори е мъртъв. Извърших и процедурите, към които лекарите прибягват при съмнителните случаи, но без никакъв резултат.

Маккан и шофьорът през цялото време стояха плътно зад мен. Прочетоха заключението по лицето ми. Видях как стреснато си размениха погледи — очевидно и двамата изпаднаха в паника. Шофьорът ми се стори по-разтревожен, отколкото Маккан. Последният ме попита с монотонен глас:

— Възможно ли е да е отрова?

— Да, би могло… — и млъкнах.

Отрова! И това мистериозно излизане, по повод на което ми беше телефонирал! И възможността за използването на отрова при другите случаи! Но тази смърт — отново изпитах съмнение — не беше като останалите.

— Маккан, кога и къде забеляза нещо нередно?

Той отговори с все същия равен глас:

— Шест пресечки надолу преди къщата ви. Шефът седеше плътно до мен. И изведнъж изстена: „Исусе!“. Като че ли се уплаши. Хвана се за гърдите, изпъшка и се вцепени. Аз го попитах: „Какво има, шефе, нещо боли ли те?“ Той не ми отговори, само се килна върху мен с широко отворени очи. Видя ми се мъртъв, затова извиках на Пол да спре колата и двамата го огледахме. После се понесохме като бесни и ето ни тук.

Отворих шкафчето с напитките и им налях по едно бренди. Имаха нужда от него. Покрих Рикори с чаршаф.

— Я седнете — казах аз, — а ти, Маккан, ми разправи какво точно се случи от момента, в който заминахте с господин Рикори. Без да пропускаш нито една подробност.

— Към два шефът тръгна за дома на Моли, сестрата на Питърс — почна Маккан, — прекара там около час, излезе, върна се вкъщи и заповяда на Пол да докара колата в четири и половина. Обаче дълго разговаря по телефона, затова до пет още не бяхме потеглили. Каза на Пол къде иска да го заведе — до една малка уличка встрани от Батъри Парк. Заръча му да не влиза в уличката, а да паркира при Батъри. А на мен ми рече: „Маккан, аз ще вляза съвсем сам. Не искам да разберат, че с мен има хора.“ И после добави: „Имам си съображения за това. Обикаляй наоколо, надзъртай от време на време, но не влизай, ако не те повикам.“ Аз му думам: „Шефе, мислиш ли, че е разумно?“ А той: „Знам какво правя, а ти прави това, което ти казах.“ Аз си затраях, така че въобще не сме спорили.

Стигаме значи на това място и Пол изпълнява каквото му беше казано, шефът хваща пеша нагоре по улицата и спира пред едно дюкянче с много кукли на витрината. Аз хвърлям око през стъклото и продължавам нататък. Светлината беше слабичка, но видях вътре много кукли и някакво кльощаво момиче зад един тезгях. Стори ми се бяло като рибешки корем…

Шефът се навърта пред витрината минута-две, сетне влиза вътре, а аз бавно се връщам, за да погледна отново момичето, защото то наистина беше толкова бяло, че досега не бях виждал такова, живо де. А шефът му говори и то му показва някакви кукли. Сега забелязах вътре и една жена. Ама толкова голяма, че се спрях край витрината да я огледам, защото никога не си бях представял, че може да има такова женище. Лицето й кафяво, прилича на конска муцуна, с малки мустаци и бенки. Бе същата странна гледка като момичето, бяло като рибешки корем. Огромна и дебела. Надничам да видя очите й — леле, що за очи! Големи, черни, лъскави и някак си хич не ми допаднаха. Следващия път, когато минавам, шефът стои в едно кьоше заедно с едрата мадама и държи пачка пари, и аз виждам, че момичето гледа уплашено. При последната обиколка обаче не виждам ни шефа, ни жената.

Приближавам се значи аз до витрината, щото никак не ми хареса, че изпуснах от погледа си шефа в тази дупка. И го виждам да излиза побеснял иззад една вратичка в дъното на магазина — той мъкне нещо, а жената върви подир него и очите й хвърлят мълнии. Шефът бръщолеви на своя език неизвестно какво, мадамата и тя бръщолеви и разиграва разни маймунджилъци. Какви ли? А бе, размахва ръце и жестикулира, сякаш иска да му направи нещо. Само че шефът не й обръща внимание, насочва се към вратата и виждам как преди да излезе пъха под палтото си това, което носи, и закопчава копчетата.

Беше кукла. Видях как се подмятат краката й, преди да я напъха под палтото си. И то голяма, защото много силно изпъкваше…

Маккан замълча и започна машинално да свива цигара; после погледна покритото тяло, хвърли я и продължи:

— Никога не бях виждал шефа толкова бесен. Мърмореше си на италиански и все повтаряше нещо, което звучеше като „стрейга.“ Разбрах, че сега не е време за приказки и просто тръгнах заедно с него.

Крачим ние и по едно време той се обръща към мен и казва, ама като че ли повече на себе си, не знам дали ме разбираше, та, казва така: „В Библията пише, че вещиците трябва да се изтребват.“ И върви, и си мърмори все така гневно, стиснал здраво с едната си ръка куклата под палтото.

Стигаме до колата и той нарежда на Пол да кара право към теб, без изобщо да му пука от правилата за движението по улиците — нали така беше, Пол? Като седнахме в колата, спря да мърмори, стоеше си тихичко, без да приказва и в един момент изохка: „Исусе!“, както вече ви казах. И това беше всичко, нали, Пол?

Шофьорът не отговори. Седеше, вперил очи в Маккан и в погледа му се четеше молба. Видях ясно как Маккан поклати отрицателно глава. Тогава шофьорът каза колебливо, със силен италиански акцент:

— Аз не видял магазина, но всичко друго, което Маккан казва, е истина.

Станах и отидох при тялото на Рикори. Канех се да повдигна чаршафа и изведнъж забелязах нещо. Червено петно, голямо колкото десетцентова монета — кърваво петно. Поставих пръста си върху него и внимателно повдигнах края на чаршафа. Кървавото петно беше точно над сърцето на Рикори.

Взех една от най-силните си лупи и най-тънката сонда. Под лупата видях на гърдите на Рикори миниатюрна дупчица, каквато остава от убождането със спринцовка. Плъзнах внимателно сондата в нея. Тя влезе лесно навътре и опря в сърдечната стена. Не продължих по-нататък.

Някакъв остър като игла, много фин инструмент е бил вкаран през гръдния кош на Рикори, насочен право към сърцето му!

Огледах го със съмнение — от едно такова леко убождане нямаше основание да настъпи смърт. Ако, разбира се, оръжието, с което е било направено, не е било намазано с отрова. Или ако бучването е било съпроводено със силен шок — освен този от самото нараняване. И при положение, че този шок би могъл да доведе Рикори, с неговия особен нрав, до някакво любопитно психическо състояние, което представлява пълна имитация на смърт. Знаех подобни случаи.

Не, въпреки тестовете, които проведох, не бях сигурен, че Рикори действително е мъртъв. Но не им го казах. Жив или мъртъв — това беше един зловещ факт, който Маккан бе длъжен да обясни. Обърнах се към двамата, които не ме изпускаха от очи.

— Казваш, че сте били само тримата в колата?

Те отново се спогледаха.

— И куклата — отговори Маккан полупредизвикателно. Махнах нетърпеливо с ръка, за да покажа, че това не е отговор.

— Повтарям — само тримата ли бяхте в колата?

— Трима… човека, да.

— Тогава — казах мрачно аз, — ще трябва да дадеше обяснения. Рикори е бил намушкан. Налага се да се обадя в полицията.

Маккан стана и отиде при тялото. Взе лупата и се взря през нея в миниатюрната дупчица. После погледна шофьора и изтърси:

— Пол, нали ти казах, че куклата го е направила!