Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Доктор Лоуел
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Burn, Witch, Burn!, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2014 г.)

Издание:

Абрахам Мерит. Гори, вещице, гори!

Американска, първо издание

Превод: Георги Стойчев

Редактор: Иван Димитров

Коректор: Станимир Стайков

Графичен дизайн: Андрей Петров

ИК „Офир“, 1995 г.

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава
Тъмното знание

Направиха подобие на моя образ, дадоха му косата ми, одеждите ми, взеха дъха ми, намазаха с глина вдървените ми нозе; натриха ме с мехлем от отровни билки; поведоха ме към смъртта ми. О, Боже на Огъня, унищожи ги!

Три седмици подир гибелта на майсторката на кукли двамата с Рикори бяхме седнали да вечеряме в моя дом. Цареше тишина. Аз я наруших със странния цитат, с който начева тази последна, заключителна глава на моето повествование, и почти не усетих, че съм го изрекъл на глас. Рикори вдигна озадачено глава.

— Вие цитирате нещо? Какво?

— Глинена плочка с надпис, издълбан от жрец-халдеец по времето на Ашурбанипал. Отпреди три хиляди години — отговорих аз.

— И с тези няколко думи той е обобщил всичко, което се случи с нас!

— Може и така да е, Рикори. Там е написано и за куклите, и за мехлема, и за мъчението, и за смъртта, и за пречистващия огън.

— Колко странно — произнесе замислено той. — Още преди три хиляди години са познавали това зло и противодействието срещу него… „подобие на моя образ… взеха дъха ми… мазило от отровни билки… поведоха ме към смъртта ми… О, Боже на Огъня, унищожи ги!“ Si, всичко това стана с нас, доктор Лоуел.

— Куклите, сеещи смърт, са много, много по-древни от Ур Халдейски — казах аз. — По-древни са от самата история. Проследих докъде се простира дирята им назад във вековете след нощта, в която беше убит Брейл. Дълга, много дълга е тяхната диря, Рикори. Били са намирани, погребани дълбоко в огнищата на кроманьонците, а огънят в тези огнища е угаснал преди двадесет хиляди години. Откривали са ги и в още по-студени огнища на още по-древни раси. Кукли от кремък, кукли от камък, кукли, изваяни от мамутски бивни, от костите на пещерна мечка, от зъбите на древния саблезъб тигър. Дори тогава е съществувало тъмното знание, Рикори.

Той кимна.

— Навремето при мен работеше един млад мъж. Много ми се нравеше. Беше трансилванец. Веднъж го попитах защо е дошъл в Америка. И той ми разказа необикновена история. В неговото село имало момиче, за чиято майка разправяли, че знаела неща, които никой християнин не бивало да знае. Довери ми го много предпазливо и се прекръсти. Момичето било привлекателно, но въпреки това той бил безразличен към хубостта й. А тя, изглежда, го обичала или може би се стремяла към него точно поради безразличието му към нея. Един следобед, на връщане от лов, той минал покрай къщата й. Тя му се обадила. Той бил жаден и пил от виното, което му предложила. Било превъзходно вино. От него му станало приятно — но и това не било достатъчно, за да я хареса. Въпреки това влязъл с нея в къщичката й и пил още вино. Смеейки се, й позволил да отреже коса от главата му, да изреже ноктите му, да изцеди няколко капки кръв от дланта му и слюнка от устата му. Тръгнал си весел и се прибрал у дома си. Заспал. Когато се събудил, било привечер и си спомнял само, че пил вино, понеже момичето го почерпило. Не помнел нищо друго.

Нещо му подсказало да отиде на черква. Щом коленичил и започнал да се моли, изведнъж си спомнил още подробности — как момичето отрязало кичур от косата му, изрязало ноктите му, взело от слюнката и кръвта му. И почувствал страхотна необходимост да отиде при това момиче и види какво прави то с косата, ноктите, слюнката и кръвта му. Сякаш иконата на самия светец, пред която бил коленичил, му заповядала да го стори.

И така, промъкнал се през гората, прокраднал се към къщицата на момичето и пропълзял до прозореца й. Надникнал вътре. Тя седяла до огнището и месела тесто за хляб. Той се засрамил, че се е довлякъл дотук, обзет от такива мисли — и тогава забелязал как тя пуснала в тестото косата, която била отрязала от главата му, ноктите, кръвта, слюнката. Замесила ги едно хубаво. Докато я гледал как меси тестото, видял, че започнала да го оформя като малък мъж. Поръсила вода върху главата на фигурката и я кръстила на неговото име, като при това използвала и още думи, които той не знаел.

Уплашил се нашият човек. Но и много се ядосал. А бил куражлия. Наблюдавал я, докато свършила. Видял как увила куклата в престилката си, излязла навън и тръгнала нанякъде. Той я проследил — бил ловец и умеел да стъпва безшумно, така че тя не го усетила. Стигнала до един кръстопът. Било новолуние и тя отправила някаква молитва към луната. После изкопала дупка и поставила в нея куклата от тесто. Поругала я и изрекла: „Зару! (Така се казваше той) Зару! Обичам те. Когато това твое подобие изгние, ти трябва да тичаш подир мен като куче подир кучка. Ти си мой, Зару, телом и духом. Щом подобието ти изгние, ставаш мой. Когато подобието ти се разложи, ще бъдеш само мой. Завинаги, завинаги, завинаги!“

Зарила куклата с пръст. Тогава той скочил върху нея и я удушил. Щял да изрови подобието си, но чул някакви гласове, уплашил се и побягнал. Не се върнал повече в селото и скоро поел с кораб за Америка.

През един от първите дни от плаването почувствал как някакви ръце го стискат за слабините — и го влачат към перилата на кораба, към водата, назад към селото, към момичето. От това разбрал, че не я е убил. Борил се с тези ръце. Много нощи наред се борил с тях. Не смеел да заспи, защото все сънувал, че е на онзи кръстопът и момичето е до него — на три пъти му се случило да се събуди малко преди да се хвърли в морето.

Но силата на тези ръце започнала да отслабва. Най-сетне, подир няколко месеца, усетил, че вече ги нямало. Но го било страх, докато не получил вест от селото. Оказал се прав — не я бил убил. По-късно обаче я убил друг. Момичето владеело това, което нарекохте „тъмно знание“. Si! Възможно е то самото да се е обърнало накрая срещу нея — както се обърна срещу вещицата, която познавахме ние с вас.

— Рикори — казах аз, — учудва ме, че тъкмо вие говорите за „тъмното знание“ и как то се обръща срещу този, който го владее… Но за това по-късно. Любовта, омразата и властта изглежда са краката на триножника, върху който гори тъмният пламък; те са опорите на сцената, от която скачат куклите, сеещи смърт…

А известно ли ви е кой е първият майстор на кукли, за когото има запазени свидетелства? Не? Един бог на име Хнум, съществувал много преди еврейския Йехова, който също е бил майстор на кукли, както знаете. Нали си спомняте, че направил две в Рая, вдъхнал им живот, но им дал само две неотменни права: първото — да страдат; второто — да умрат. Хнум е бил далеч по-милостив бог. Той не отменил правото на смърт, но не смятал, че куклите трябва да страдат. Харесвало му да ги гледа как се наслаждават на краткия си живот. Този Хнум бил толкова древен, че е царствал в Египет много преди на някой да му хрумне да построи пирамидите и сфинкса. Той имал брат бог, Кефер, който бил с глава на бръмбар. Кефер изпратил някаква мисъл, която прошумоляла като слаб вятър по повърхността на Хаоса. Тази мисъл оплодила Хаоса и от него се родил светът…

Само едно прошумоляване по повърхността, Рикори! Ами ако беше пробола кожата на Хаоса… или бе проникнала още по-дълбоко… в сърцето му… какво ли би представлявало човечеството сега? И все пак, само прошумолявайки, мисълта създала това, което днес зовем човек. Оттук нататък работата на Хнум била да прониква в утробите на жените и да оформя тялото на детето, което било в тях. Наричали го Бог-Грънчар. Именно той бил този, който по заповед на Амон, най-великия от по-младите богове, моделирал тялото на царица Хатшепсут, която Амон заченал, лежейки с майка й в облика на фараона, нейния съпруг. Поне така твърдят летописците от онази епоха.

Хиляда години преди това живял един принц, когото Озирис и Изида много обичали — заради красотата, смелостта и силата му. Те смятали, че никъде по земята няма подходяща жена за него. Ето защо повикали Хнум, Бога-Грънчар, да направи съпруга за принца. Той дошъл с дългите си ръце, досущ като тези на… мадам Мандилип… И също както нейните, всеки пръст бил живо същество. Оформил от глина толкова красива жена, че дори богинята Изида изпитала завист. Египетските богове обаче били изключително практични — те приспали принца, поставили до него жената и ги сравнили — точната дума в древния папирус е „нагодили“. Но за беда тя не му подхождала. Била твърде малка. Затова Хнум създал друга кукла. Но тя пък била твърде голяма. И едва след като били направени и унищожени цели шест кукли, била постигната истинска хармония, боговете били удовлетворени, а щастливият принц получил идеалната съпруга — която била кукла.

Векове след това, по времето на Рамзес III, се появил някакъв мъж, който открил тайната на Хнум, Бога-Грънчар. Цял живот я търсил. Вече бил стар, прегърбен и съсухрен, но страстта му към жените била все още силна. Единственото, до което се домогвал чрез тайната на Хнум, било да задоволява своята похот. Но му трябвал модел. А кои били най-красивите жени, които би могъл да използва за тази цел? Естествено съпругите на фараона. Затова той измайсторил кукли по подобие на слугите, които придружавали фараона, когато той посещавал съпругите си. Направил и модел, който много приличал на самия фараон, вселил се в него и го одухотворил. Неговите кукли го внесли на носилка в царския харем, като минали покрай стражите, които заедно със съпругите на фараона помислили, че това е самият фараон. И му доставили съответното удоволствие.

Само че когато си тръгвал, влязъл истинският фараон. Представете си каква ситуация се получила, Рикори — внезапно, чудодейно, в собствения си харем — фараонът в два варианти! Тогава Хнум, като видял какво станало, посегнал от Небесата, докоснал куклите и ги лишил от живот. Те паднали на пода и всички видели, че били най-обикновени марионетки.

Там, където допреди миг стоял единият фараон, лежала кукла, а до нея се свивал и треперел съсухрен старец!

Можете да намерите тази история, заедно с изчерпателното описание на съдебния процес, който последвал, в един папирус от онази епоха; мисля, че сега се съхранява в музея в Торино. Описани са и мъченията, на които бил подложен магьосникът, преди да го изгорят. Няма никакво съмнение, че този процес се е провел, папирусът е автентичен. Но какво стои в действителност зад всичко това? Нещо се е случило — но какво е било то? Дали тази история е просто още едно документирано суеверие, или наистина има връзка с тъмното знание?

— Вие самият видяхте плодовете на това тъмно знание. Още ли не сте убеден в съществуването му? — попита Рикори.

Не отговорих, а продължих да разказвам:

— Връвта с възлите — „стълбата на вещицата“. И тя е много древна. Най-старият документ от правосъдието на франките, Салическата правда, съставен в писмения вид, който познаваме, преди около хиляда и петстотин години, постановява сурови наказания за онези, които връзвали Възела на вещицата…

La ghirlanda della strega[1] — изстена Рикори. — Ах, колко добре познаваме това прокълнато нещо в моята страна… и колко черна мъка ни е донесло!

Забелязах, че по бледото му лице се изписа уплаха и пръстите му машинално се свиха в юмруци. Побързах да го успокоя:

— Ама, Рикори, вие не разбирате ли, че аз ви разправям само легенди? Чист фолклор. Лишени от всякаква сериозна основа и непотвърдени от научно доказани факти.

Той блъсна стола си назад, надигна се и ме изгледа с изумление. После проговори с усилие:

— И вие все още продължавате да твърдите, че дяволското магьосничество, което се разигра пред очите ни, може да бъде обяснено от вашата наука?

Размърдах се неспокойно.

— Не съм казал точно това, Рикори. Просто твърдя, че мадам Мандилип беше изключителна хипнотизаторка и убийца — майсторка на илюзионизма…

Стиснал с ръце ръба на масата, той ме прекъсна:

— Нима смятате, че нейните кукли… бяха фокуснически трик?

— Вие сам се убедихте колко реалистична беше онази имитация на красиво женско тяло — отговорих уклончиво. — И въпреки това всички видяхме как фалшивото тяло се стопи в пламъците под действието на истинската реалност на огъня. То изглеждаше така правдоподобно, както и куклите, Рикори…

Той отново ме прекъсна:

— А ръката, която ме прободе в сърцето… Ами куклата, която уби Гилмор… куклата, която заколи Брейл… благословената кукла, която промуши вещицата! И тях ли ще наречете илюзия?

Отговорих му малко сърдито, защото пак ме налегна стария ми скептицизъм:

— Възможно е, подчинявайки се на постхипнотичната команда на майсторката на кукли, вие самият да сте забил кинжала като игла за дамска шапка в собственото си сърце! Възможно е, подчинявайки се на подобна команда, не знам кога, къде и как дадена, сестрата на Питърс собственоръчно да е убила съпруга си. Полилеят се стовари върху Брейл, когато аз бях несъмнено под влиянието на същата тази постхипноза — вероятно парче стъкло е срязало сънната му артерия. А колкото до смъртта на самата майсторка на кукли, причинена явно от ръцете на куклата Уолтърс — ами, напълно възможно е да се е случило така, че ненормалният ум на мадам Мандилип да е бил обзет от същите илюзии, които тя внушаваше в съзнанието на другите. Майсторката на кукли беше луд гений. Ръководеше я болезненият импулс да се обкръжава с подобията на хората, които беше затрила с помощта на мехлема. Маргарита дьо Валоа, наварската кралица, винаги е носела със себе си балсамираните сърца на над десетина свои любовници, които били загинали заради нея. Не ги е убивала лично, но е знаела, че именно тя е причината за тяхната смърт и е била абсолютно уверена в това, сякаш ги била удушила със собствените си ръце. Психологическият принцип при колекцията от сърца на кралица Маргарита и колекцията от кукли на мадам Мандилип е един и същ.

Вместо да си седне, Рикори повтори отново със същия напрегнат глас:

— Аз ви попитах дали наричате илюзия гибелта на вещицата.

— Рикори, изпитвам неудобство като ме гледате така… Отговарям на въпроса ви. В собственото си съзнание тя е ставала от време на време жертва на илюзиите, които е внушавала в мозъка на другите хора. Понякога даже самата тя е смятала, че куклите са живи. Възможно е в този странен ум да е възникнала омраза към куклата Уолтърс. И накрая, под влияние на раздразнението от нашето нападение, тази омраза да е рефлектирала върху нея. Точно това си мислех преди малко, когато ви казах, че прави впечатление, как тъмното знание се обръща срещу онези, които го притежават. Тя е измъчвала куклата; очаквала е куклата да си отмъсти, ако и падне сгода. Толкова силно е било това вярване, или очакване, че когато е настъпил удобният момент, тя го е осъществила като в антична драма. Нейната мисъл се е превърнала в действие! Майсторката на кукли, подобно на вас, вероятно сама е забила кинжала в собственото си гърло…

Глупак такъв!

Думите дойдоха от устата на Рикори — и въпреки това прозвучаха така, като че ли ги произнесе мадам Мандилип в магическата си стая или през мъртвите устни на Лашна. Отпуснах се на стола си разтреперан.

Рикори се беше надвесил над масата. Погледът на черните му очи беше празен и съвсем безизразен. Обзе ме паника и извиках:

— Рикори! Събудете се…

Ужасната празнота в очите му се стопи като искра; погледът му се фокусира и постепенно започна да ме възприема. Той отново заговори трескаво със собствения си глас:

— Не спя, съвсем буден съм. И повече нямам намерение да ви слушам! По-добре вие ме чуйте, доктор Лоуел! Да върви по дяволите вашата наука! Знайте, че отвъд завесата на материалното, което възпира вашия светоглед, съществуват сили и енергии, които ни мразят, но въпреки това Господ с неведомата си мъдрост им позволява да съществуват. Казвам ви, че тези сили могат да преминат през булото на материята и да се претворят в същества като майсторката на кукли. Да, така е! Вещици и магьосници ръка за ръка със злото! Така е! А има сили, които са настроени приятелски към нас, и те също се проявяват чрез свои избраници. Знайте, че мадам Мандилип е прокълната вещица! — продължи той разгорещено. — Оръдие на злите сили! Курва на Сатаната! Тя изгоря, както се полага на всяка вещица. И ще гори вечно — в ада! Знайте, че малката ви медицинска сестра беше инструмент на добрите сили. И сега тя е блажена в Рая — и така ще бъде завинаги!

Той млъкна, разтреперан от собствения си плам. Докосна ме по рамото.

— Кажете ми, доктор Лоуел, кажете ми честно, сякаш сте пред олтара на Бога и вярвате в Него така, както вярвам аз — тези ваши научни обяснения удовлетворяват ли ви истински?

Много тихо му отговорих:

— Не, Рикори.

Истина беше.

Бележки

[1] Гирляндата на вещицата (итал.). — Б.пр.

Край