Абрахам Мерит
Гори, вещице, гори! (14)

Тринадесета глава
Мадам Мандилип

Бях се изправил пред витрината на магазина и се мъчех да превъзмогна упоритото си отвращение, което ме възпираше да се озова в него. Знаех, че Маккан бди наблизо и че част от хората на Рикори са заели позиция в домовете отсреща, а други ходят насам-натам заедно с минувачите. Сред рева и грохота на влаковете над главата ми, шумното движение около Батъри и нормалния кипеж на уличния живот магазинът на майсторката на кукли беше стихнал като обсадена крепост. Побиха ме тръпки. Стоях на прага му, сякаш бях попаднал в преддверието на непознат свят.

На витрината бяха изложени само няколко кукли, но достатъчно необикновени, за да привлекат погледа на дете или възрастен. Не бяха толкова красиви, като онази, която беше получила Уолтърс, нито като двете, които бях видял у Гилморови, но въпреки това представляваха сами по себе си очарователни примамки. Светлината вътре беше приглушена. Виждах едно слабо момиче, което шареше покрай тезгяха. Нямаше съмнение, че е племенницата на мадам Мандилип. Размерът на магазина определено не позволяваше съществуването на такъв огромен будоар в дъното му, какъвто бе обрисувала Уолтърс в дневника си. Все пак къщите бяха стари и наистина беше възможно задната част да е по-широка за сметка на съседните сгради…

Рязко прекъснах по-нататъшното протакане. Тикнах нетърпеливо вратата и влязох.

Момичето се обърна. Изгледа ме изучаващо, докато се приближавах до тезгяха. Не каза нищо. Аз бързо я прецених. Очевидно принадлежеше към истеричния тип — един от най-перфектните образци, който съм виждал някога. Отбелязах си изпъкналите бледосини очи със зареян неподвижен поглед и разширени зеници; издължената стройна шия, леко заобленото лице; прозрачнобялата кожа и дългите тънки пръсти. Ръцете й бяха сключени и аз забелязах, че са необичайно гъвкави — а това окончателно допълваше истеричния синдром на Лайнел-Лавастен. В друго време и при други обстоятелства тя би била игуменка, пророчица или светица.

Нейният господар, образно казано, беше страхът. В това нямаше никакво съмнение. И въпреки всичко беше видно, че не е уплашена от мен. По-скоро в нея се спотайваше някакъв дълбок и зловещ страх, залегнал в основата на цялото й същество, смучещ жизнената й сила — духовен страх. Косата й беше сребристопепелява… цветът… цветът на косата, от която бяха изплетени вървите с възлите!

Щом видя, че се взирам в косите й, неопределеността в погледа й се изпари и се смени с напрежение. Като че ли едва сега ме забеляза.

— Привлякоха ме куклите на витрината ви — казах аз колкото се може по-нехайно. Имам малка внучка и според мен тя много би се зарадвала на една от тях.

— Куклите се продават. Ако сте си харесали някоя, можете да я купите. На съответната цена.

Гласът и беше нисък, почти шепнещ и пълен с безразличие. Но ми се стори, че напрежението в очите й се изостри.

— Да, предполагам, че точно така би постъпил всеки случаен клиент — отговорих капризно аз, разигравайки нещо подобно на раздразнение. — Но при мен проблемът е следният: това дете ми е любимката и искам за нея най-доброто. Би ли ви затруднило да ми покажете с какви други, може би още по-хубави кукли, разполагате?

Очите й трепнаха за миг. Мина ми през ум, че се ослушваше за някакъв звук, който аз не можех да доловя. Изведнъж безразличието изостави маниерите й и тя стана мила и любезна. И точно тогава почувствах върху себе си чифт други очи, които ме опипваха и проучваха. Усещането беше толкова силно, че неволно се обърнах и огледах магазина. Нямаше никой освен момичето и мен. До далечния край на тезгяха имаше врата, но тя беше плътно затворена. Хвърлих поглед към прозореца, за да видя да не би Маккан да надзърта оттам. Нямаше го.

И тогава, сякаш щракна обективът на фотоапарат, невидимият вторачен поглед се изгуби някъде. Обърнах се отново към момичето. То беше наредило пет-шест кутии на тезгяха и ги отваряше. Изгледа ме прямо, почти мило, и каза:

— Ама разбира се, можете да разгледате всичко, което имаме. Извинявайте, ако ви се е сторило, че проявявам известно безразличие. Моята леля, която прави куклите, обожава децата и в никакъв случай не би позволила някой, който също ги обожава, да си отиде оттук разочарован.

Това кратко, необичайно слово беше произнесено със запъване, като че ли под нечия чужда диктовка. Но не това ме впечатли, а внезапната, макар и деликатна промяна, която настъпи в поведението на самото момиче. Апатията напусна гласа й и той затрептя от живот. Тя вече не беше предишното безжизнено, безволево същество. Лицето й се одухотвори, даже започна да излъчва известна жизнерадостност, наля се с руменина; зареяността изчезна от очите й — в тях заблестяха искрици, едва забележимо присмехулни и малко по-забележимо злобнички.

Заех се да огледам куклите.

— Прекрасни са — промълвих най-сетне. — Но това ли са най-хубавите, с които разполагате? Да ви кажа откровено, събитието е много специално — внучката ми става на седем години. Цената практически няма значение, стига, естествено, да е в границите на разумното…

Чух я как въздъхна и вдигнах поглед към нея. В очите й отново се беше настанил предишният затаен страх, всичката искряща закачливост и присмехулност беше изчезнала. Руменината се беше изпарила от лицето й. И отново почувствах върху себе си невидимия поглед, втренчен с неизмеримо голяма сила. И той пак изчезна, като щракване на фотоапарат.

Вратата до тезгяха се отвори.

Макар и да бях подготвен от описанието на Уолтърс, появата на майсторката на кукли направо ме порази. Нейната височина и масивност влизаха в контраст с крехкостта на куклите и слабичката фигура на момичето. От вратата ме гледаше гигантка — едрото й скулесто лице, мустачките над горната устна и широката уста пораждаха погрешна представа за мъжественост, с която огромният бюст влизаше в гротескно противоречие.

Взрях се в очите й и забравих за карикатурността на лицето и туловището й. Очите й бяха огромни, сияйно черни и смущаващо живи. Като че ли бяха духове-близнаци, независими от тялото й. От тях се лееше порой от жизнена сила, който гъделичкаше с топлия си полъх нервите ми и в това нямаше нищо заплашително — или поне засега нямаше.

С мъка откъснах очите си от нейните. Потърсих с поглед ръцете й. Тя цялата беше облечена в черно и ръцете й бяха скрити в гънките на свободната й рокля. Отново се загледах в очите й и видях как в тях проблесна присмехулната презрителност, която бях забелязал и у момичето. Мадам Мандилип проговори и аз разбрах, че вибриращият от живот тембър, който бях усетил в гласа на момичето, е бил само ехо на тези мелодични, нежни и дълбоки тонове.

— Куклите които ви показа моята племенница, не задоволяват ли вашия вкус?

Събрах мислите си и рекох:

— Всички те са прекрасни, мадам… мадам…

— Мандилип — осведоми ме тя благо. — Мадам Мандилип. Името ми не ви е известно, нали?

— За мое най-голямо съжаление — отговорих аз многозначително. — Но ето в какво се състои проблемът. Имам мъничка внучка и искам да купя нещо изключително хубаво за седмия й рожден ден. Куклите ви са прекрасни — но все пак се питам дали не разполагате с нещо, което наистина да е…

— Нещо още… — тя наблегна на думата — по-красиво? Е, може и да имам. Но когато оказвам особено внимание на клиенти — сега тя постави акцента на думата „особено“, — трябва да знам с кого си имам работа. Доста необичайно поведение за собственичка на едно вехто магазинче, нали?

Тя се засмя и аз се възхитих от свежестта, младежкия дух и звънтящата нежност на смеха й.

Трябваше наистина да проявя усилие на волята, за да се върна към реалността и да бъда нащрек. Извадих една визитна картичка от куфарчето си. Не исках да знае кой съм, нито пък имах намерение да насоча вниманието й към някой познат, комуто би могла да навреди. Затова се бях приготвил предварително и носех картичката на един отдавна починал приятел, доктор. Мадам Мандилип я погледна.

— А! — възкликна тя. — Вие сте лекар. Е, сега, след като вече се познаваме, елате с мен да ви покажа най-качествената си стока.

Тя ме преведе през вратата в широк, слабо осветен коридор. Докосна ръката ми и аз отново усетих онова странно, витално напрежение на нервите. Спряхме пред една друга врата. Тя се обърна към мен и рече:

— Ето, тук държа най-добрите си работи. Моите особено добри работи!

Тя пак се засмя и отвори вратата със замах. Прекрачих прага и спрях, оглеждайки стаята бързо и неспокойно. Не беше някакъв обширен будоар, както го описваше Уолтърс. Вярно, помещението беше малко по-голямо от това, което можеше да се очаква. Но къде бяха изящната резбована ламперия, старинните гоблени, онова магическо огледало, което било като „половинка от огромна капка бистра вода“ и всички онези вещи, които я бяха подтикнали да си помисли, че това е Раят?

Светлината проникваше през наполовина спуснатите пердета на прозореца, който гледаше към малък, затворен отвсякъде и пуст двор. Стените и таванът бяха облицовани с обикновено, байцвано дърво. Едната от стените бе заета цялата от малки вградени шкафове с дървени вратички. Имаше и огледало, вярно, кръгло — но с това се изчерпваше всякаква прилика с описанието на Уолтърс.

В ъгъла стоеше камина, като във всяка обикновена стара къща в Ню Йорк. По стените висяха няколко репродукции. Огромната „графска“ маса представляваше абсолютно обикновена мебел, отрупана с кукленски облекла — и готови, и само скроени.

Безпокойството ми се усили. Ако Уолтърс е видяла стаята в някаква илюзорна светлина, то какво ли още в дневника й беше измислица — или, както го бях определил аз, плод на прекалено развито въображение?

Но все пак тя беше описала правдоподобно, а не с романтично преувеличение очите на майсторката на кукли. Същото важеше и за говора й, и за външния й вид, и за странностите на племенницата й. Гласът на мадам Мандилип прекъсна размишленията ми и ме върна към действителността.

— Изглежда се заинтересувахте от стаята ми?

Изрече го плавно и бързо, и както ми се стори, със скрита насмешка.

— Всяка стая, в която твори един истински художник, би представлявала интерес за мен. А вие сте истински човек на изкуството, мадам Мандилип — отговорих аз.

— Я виж ти, откъде знаете това? — попита тя замислено.

Бях направил грешка. Опитах бързо да я поправя.

— Аз обожавам изкуството. Видях няколко от вашите кукли. Не е нужно да разгледаш цяла галерия от картини на Рафаело, за да разбереш, че е той е велик майстор. Понякога една картина е напълно достатъчна.

Тя се усмихна приятелски, затвори вратата зад мен и посочи един стол до масата.

— Нали нямате нищо против да почакате няколко минути? Трябва да довърша една рокля. Обещала съм да е готова днес и скоро ще дойдат да я вземат. Няма да се забавя.

— Защо не? — отговорих аз и се отпуснах на стола.

— Тук е тихо — каза тя меко. — А вие изглеждате изтощен. Сигурно сте работили много усилено… И сега сте изморен.

Отпуснах се на облегалката. Изведнъж усетих колко съм изморен наистина. За миг вътрешната ми защита отслабна и аз притворих очи. Когато отново ги отворих, майсторката на кукли вече бе заела мястото си на масата.

И тогава зърнах ръцете й. Бяха дълги, деликатни и бели — никога не бях виждал по-красиви ръце. Също както очите й сякаш живееха свой собствен живот, така и тези ръце изглеждаха като живи същества, независими от тялото, на което принадлежаха. Тя ги положи върху масата и проговори някак безгрижно и ласкаво.

— Хубаво е човек от време на време да посещава някое тихо и уединено място като това. Място, където цари пълен покой. Човек така се изтощава — така се изтощава. Толкова сте уморен — толкова много сте уморен…

Тя взе от масата една малка куклена рокля и започна да шие. Дългите и тънки пръсти на дясната й ръка бодяха с иглата, докато лявата преобръщаше пъргаво малката дрешка. Колко хармонично беше движението на тези дълги бели пръсти… ритмично… леко като песен… отморяващо!

С много нежен глас тя продължи:

— При нас не прониква врявата на външния свят. Всичко е мирно и кротко — и почивка — почивка…

Откъснах неохотно очи от бавния танц на тези ръце, от преплитането на тези дълги и фини пръсти, които се движеха тъй ритмично… Очите на майсторката на кукли бяха насочени към мен, меки и нежни… изпълнени със спокойствието, за което ми говореше.

Не би ми навредило да отпочина малко, да набера сили за борбата, която предстоеше. А бях уморен. Просто досега не бях осъзнавал колко съм уморен! Погледът ми отново се закова на ръцете й. Странни ръце — не принадлежаха на това огромно тяло повече, отколкото очите и гласът.

Вероятно наистина не принадлежаха към него! Може би цялото това туловище не беше друго, а само наметало, покритие на действителното тяло, елементи на което бяха ръцете и гласът. Замислих се, наблюдавайки бавния ритъм на ръцете й. Какво ли представляваше тялото, на което принадлежаха те? И то ли беше толкова красиво като ръцете, очите и гласа й?

Тя тихичко напяваше някакъв странен мотив. Отпускаща, приспивна мелодия, която пълзеше по изморените ми нерви, навлизаше в изтощения ми ум — отцеждаше се там и преминаваше в сън… сън. Ръцете тъчаха сън. Очите лееха сън върху мен…

Сън!

Нещо яростно бушуваше в мен. Умоляваше ме да се събудя! Да се отърся от летаргичното си вцепенение…

С върховно усилие възвърнах властта над съзнанието си, глътнах жадно въздух и разбрах, че съм поел много надалеч по пътеката на тези странни усещания и че все още не съм се отърсил от тях напълно. И за миг, на границата на окончателното си пробуждане, видях стаята така, както я беше описала Уолтърс.

Огромна, изпълнена с мека светлина; старинните гоблени, ламперията, резбованите пана, от които надничаха смеещи се същества — присмиващи се на мен! И огледалото на стената — наистина беше като огромна капка най-бистра вода, в която отраженията на резбата от рамката му се полюшваха колебливо като отраженията на горската зеленина в бистро езерце!

Обширният будоар се разлюля — и изчезна.

Стоях до преобърнатия си стол насред стаята, в която ме беше въвела майсторката на кукли. Самата тя се бе изправила до мен и ме наблюдаваше с любопитство и озадачение, и, както ми се стори, с известно огорчение. Имаше вид на човек, чиито занимания неочаквано са били прекъснати…

Прекъснати! Тя кога беше станала от стола си? Колко време бях спал? Какво е правила с мен, докато съм спал? Какво в това ужасно усилие на волята, с което съм се измъкнал от паяжината й, и е попречило да довърши номера си?

Опитах се да проговоря — и не можах. Стоях с вързан език, разгневен, унижен. Осъзнах, че бях попаднал в капана й като последния дилетант — аз, който трябваше да съм нащрек, подозрителен към всяко нейно движение. Бях се озовал в хипнотичната клопка на глас, очи и манипулиращи ръце… и многократно повтаряното внушение, че съм изморен… толкова изморен… а тук има спокойствие… и сън… сън…

Какво ли е правила с мен, докато съм спал! И защо не можех да помръдна! Цялата ми енергия сякаш се беше изчерпала в резултат на огромното усилие, с което се откопчих от паяжината на съня, в която ме беше оплела. Стоях неподвижен, безмълвен, отмалял. Нито един мускул не се подчиняваше на командите ми.

Майсторката на кукли се изкиска и отиде до вградените в отсрещната стена шкафове. Очите ми безпомощно я проследиха. Парализата, която ме беше сковала, изобщо не отслабваше. Мадам Мандилип натисна някаква пружина и вратичката на единия шкаф се открехна.

В шкафа имаше кукла-дете. Малко момиченце с миловидно усмихнато личице. Погледнах го и усетих как сърцето ми се сви. В една от малките си ръце то стискаше игла-кинжал и аз разбрах, че именно това е куклата, която се е размърдала в прегръдките на момиченцето на Гилморови… изскочила е от люлката на детето… приближила се е с танцуваща походка до леглото и е намушкала…

— Тази е една от най-добрите ми! — Майсторката на кукли не откъсваше изпълнените си с жесток присмех очи от мен. — Добра кукла! Е, може би понякога е малко небрежна. Забравя да върне учебниците си у дома, след като е ходила на гости. Но пък е толкова послушна! Не бихте ли желали да я вземете… за вашата внучка?

Тя пак се разсмя с младежки, звънлив и едновременно с това зловещ смях. Изведнъж ми стана ясно, че Рикори беше съвсем прав и че тази жена трябва да бъде убита. Призовах цялата си воля, за да скоча върху нея. Не можах да помръдна дори с пръст.

Дългите бели ръце щракнаха бравата на следващия шкаф. Свитото ми сърце направо се вледени. От шкафа в мен се беше втренчила Уолтърс…

И при това разпъната на кръст!

Толкова идеална, толкова… жива беше куклата, че сякаш виждах младото момиче през умалителна лупа. Не можех да я възприема като кукла — беше като самата девойка. Бе облечена в сестринската си униформа. Касинката й я нямаше, а черната й коса се беше разпиляла около лицето й. Ръцете й бяха разперени и в дланите й беше забит по един малък пирон, приковал я към дъното на шкафа. Краката й бяха голи, кръстосани и заковани през ходилата с още един пирон. Връх на ужасното богохулство беше надписът над главата и, който гласеше: „Изгорената мъченица“.

Майсторката на кукли промърмори с глас като мед, събран от цветята в ада:

— Тази кукла нямаше добро поведение. Прояви непослушание. Когато куклите ми не слушат, аз ги наказвам. О, виждам, че се разстроихте. Какво пък, тя е наказана достатъчно… така че можем да й простим, поне за известно време.

Дългите бели ръце пропълзяха в шкафа и извадиха пироните от ръцете и краката. Мадам Мандилип сложи куклата в седнало положение и се обърна към мен.

— Може би ще я пожелаете за вашата внучка? О, но тя не се продава. Трябва да научи много уроци, преди да излезе оттук. — Гласът й се промени, сатанинската му сладост изчезна и той се наля със заканителна злоба. — Слушайте ме внимателно сега, доктор Лоуел! Какво? Да не би да сте си въобразили, че ще минете инкогнито? Веднага, щом влязохте, ви познах. И на вас ви трябва един хубав урок! — Очите й ме заливаха с потоци от ярост. — Да, ти ще си получиш урока, нещастник такъв! Ти, който претендираш, че лекуваш болестите на съзнанието — а не знаеш нищо, абсолютно нищо, казвам ти, за това какво представлява съзнанието. Ти, който разглеждаш ума като част от една машина от плът и кръв, нерви и кости — изобщо нямаш представа какво се крие в него. Ти, който не признаваш съществуването на нищо друго, освен на това, което можеш да измериш в епруветките си или да видиш под микроскопа си. Ти, който дефинираш живота като химически фермент, а съзнанието като продукт от дейността на клетки. Муле такова! И въпреки всичко ти и онзи дивак Рикори се осмелихте да ми досаждате и да се месите в работите ми, обкръжавайки ме с шпиони! Осмелихте се да ме заплашвате — мен, владетелката на древното знание, пред което вашата наука е пукот на горящи тръни под празно гърне! Тъпаци! Аз познавам обитателите на съзнанието и силите, които се изявяват чрез него, както и онези извън него! Те отговарят на моя зов. А ти ще ми излизаш насреща с мизерните си знания! Жалък глупак! Разбра ли какво ти казах? Отговаряй!

Тя ме посочи с пръст. Усетих, че гърлото ми се отпусна и способността ми да говоря се възвърна.

— Ах, ти, вещице от ада! — провикнах се с дрезгав глас. — Проклета убийца! Ти ще седнеш на електрическия стол, преди твоите дяволи да ти помогнат да се скриеш в преизподнята, обещавам ти!

Тя се приближи към мен и безцеремонно се изхили в очите ми.

— О, ти ще ме предадеш на съда? Но кой ще ти повярва? Никой! Невежеството, подхранвано от твоята наука, е моят щит. Мракът на вашето неверие е моята непревземаема крепост. Върви да си играеш с твоята прехвалена медицинска апаратура, глупако! И повече не се закачай с мен! — Гласът й се понижи и стана смъртоносно заплашителен. — Ако искаш да оцелееш, ако искаш тези, които са ти скъпи, да останат живи — махни се оттук, заедно с шпионите. Рикори не можеш да отървеш — той е мой. И му прави сметката — никога вече не се сещай за мен. Престани веднъж завинаги да се ровиш в работите ми. Не ме е страх от вашите шпиони — но присъствието им ме оскърбява. Разкарай ги. Веднага! Ако до падането на нощта са още тук… — Тя ме стисна болезнено за рамото и ме разтърси, после ме тласна към вратата. — Пръждосвай се!

Направих страхотно усилие да събера остатъците от волята си и да вдигна десница. Ако можех да го сторя, щях да я цапардосам както се удря побесняло животно. Но безсилието бе вързало ръцете ми. Тръгнах като автомат към вратата. Майсторката на кукли я отвори.

Откъм шкафовете се чу странно шумолене и аз с труд обърнах глава натам.

Куклата Уолтърс беше паднала и висеше наполовина навън. Ръцете й бяха протегнати напред, сякаш ме умоляваше да я взема. Виждах следите от пироните по дланите й. Очите й бяха взрени в моите…

— Махай се! — повтори майсторката на кукли. — И помни какво ти заръчах!

Със същите сковани движения преминах по коридора и през магазина. Момичето ме гледаше с премрежените си, пълни със страх очи. Имах чувството, че някаква неумолима ръка ме буташе отзад. Стигнах до изхода на магазина и излязох на улицата.

Стори ми се, че чух как зад гърба ми се раздаде презрителният, пълен със зловеща наслада мелодичен смях на майсторката на кукли.