Абрахам Мерит
Гори, вещице, гори! (16)

Петнадесета глава
Момичето-вещица

Изправих се и казах с горчивина:

— Вие бяхте прав, Рикори. Нейните слуги са по-чевръсти от вашите.

Той не отговори. Гледаше Брейл с очи, пълни със съжаление.

— Ако всичките ви хора изпълняват обещанията си като Маккан, истинско чудо е, че все още сте жив — рекох аз.

— Колкото до Маккан — Рикори извърна мрачния си поглед към мен, — той е и лоялен, и разсъдлив. Няма да го обвиня, преди да съм го изслушал. А вие, доктор Лоуел, трябва да знаете, че ако бяхте малко по-откровен тази вечер, доктор Брейл нямаше да е мъртъв.

Направих огорчена гримаса при тези думи — в тях имаше твърде много истина. Бях покрусен от мъка и безсилна ярост. Ако не бях позволил на накърнената ми гордост да надделее, ако бях им разказал всичко за сблъсъка ми с майсторката на кукли, ако бях им обяснил защо има подробности, които не мога да споделя, ако бях поискал Брейл да ме подложи на прочистваща контрахипноза — не, стига само да бях приел предложението на Рикори да бъда охраняван или пък на Брейл да ме наблюдава, докато спя — това нямаше да се случи.

Надникнах в кабинета и видях медицинската сестра. Прислугата, персоналът на клиниката и болните се бяха събрали в коридора, привлечени от грохота на падналия полилей. Обърнах се хладнокръвно към сестрата:

— Полилеят се откъсна от тавана, докато доктор Брейл стоеше до постелята ми и разговаряше с мен. И го уби. Но не казвайте това на другите. Съобщете им само, че полилеят е паднал и е наранил доктор Брейл. Посъветвайте ги да се върнат по леглата си и ги уверете, че веднага ще изпратим Брейл в болницата. После се върнете със санитаря и почистете кръвта, доколкото е възможно. Но не пипайте полилея.

Щом тя замина, аз се обърнах към телохранителите на Рикори.

— Какво видяхте, преди да стреляте?

— На мен ми приличаха на някакви маймуни — каза единият.

— Джуджета — възрази другият.

Погледнах Рикори и прочетох по лицето му какво беше видял. Взех лекото одеяло от леглото и казах:

— Рикори, нека хората ви да вдигнат Брейл и да го увият в това. Да занесат тялото в стаичката до кабинета ми и да го оставят върху медицинската кушетка.

Той им даде знак и те послушно измъкнаха Брейл от купчината потрошено стъкло и огънат метал. Лицето и вратът му бяха порязани от счупените кристални висулки и по някаква случайност една от раните беше близко до мястото, където куклата беше забила кинжала-игла. Пробождането беше дълбоко и сигурно бе причинило второ срязване на сънната артерия. Последвах ги в малката стая. Двамата телохранители поставиха тялото на медицинската кушетка и Рикори им заповяда да се върнат в спалнята и да пазят, докато сестрите са там. След което затвори вратата и се обърна към мен.

— Какво мислите да правите, доктор Лоуел?

Какво да направя ли? Идеше ми да се разплача, но се овладях и отговорих:

— Случаят естествено е за следовател. Трябва незабавно да уведомя полицията.

— И какво смятате да им кажете?

— Рикори, вие какво видяхте на прозореца?

— Куклите.

— И аз. Мога ли да призная на полицията какво уби Брейл… преди да падне полилеят? Знаете, че не мога. Затова ще им кажа, че сме разговаряли и полилеят ненадейно е паднал върху него. Разтрошено стъкло от висулките е пробило гърлото му. Какво друго ми остава? Те с охота ще възприемат тази версия, докато на истината няма да са склонни да повярват…

Замълчах. И тогава изведнъж самообладанието ми ме напусна — за първи път от много години насам се разплаках.

— Рикори, вие бяхте прав. Не Маккан е виновният, а аз — ако бях разказал всичко от край до край, сега Брейл щеше да е жив… но аз не го сторих… Аз съм неговият убиец…

Той се зае да ме успокоява — нежно, като жена.

— Вие не сте виновен. Не сте могли да постъпите иначе… като се има предвид що за човек сте… и какви са възгледите, към които сте се придържали през целия си живот. Ако поради вашето неверие, колкото и естествено да е то, вещицата е намерила сгода да приведе в изпълнение своя план… вие не сте виновен. Но стига толкова — няма да й се дадат повече възможности. Чашата на търпението ми преля… — Той постави ръце на раменете ми. — Засега не уведомявайте полицията. Поне докато не се свържем с Маккан. Часът е почти дванадесет и дори да не дойде тук, той непременно ще телефонира. Отивам в стаята си да се преоблека. Защото щом се обади Маккан, ще трябва да ви оставя.

— Какво възнамерявате да предприемете, Рикори?

— Да убия вещицата — отговори спокойно той. — Ще убия и нея, и момичето. Твърде дълго чаках. Не ще й позволя да вилнее повече.

Прилоша ми. Отпуснах се на стола и очите ми се замъглиха. Рикори ми подаде чаша вода и аз жадно я изпих. Заедно с бученето на ушите в главата ми се промъкна нечие предпазливо почукване, придружено от гласа на единия от телохранителите:

— Маккан пристигна.

— Да влезе — каза простичко Рикори.

Вратата се отвори и Маккан нахлу в стаята.

— Пипнах я… — Закова се сепнат на място и ни загледа изненадано. После забеляза покритото тяло на медицинската кушетка и се навъси. — Какво е станало?

— Куклите убиха доктор Брейл — отвърна глухо Рикори.

— Маккан, ти залови момичето твърде късно. Защо?

— Убили са Брейл? Куклите? Боже Господи! — Ентусиазмът му стихна, сякаш някаква ръка го стисна за гърлото.

— Къде е момичето? — попита Рикори.

— Долу в колата, вързано и със запушена уста — отговори Маккан с мъртвешки глас.

— Кога я хвана? И, къде?

Гледах Маккан и изпитвах жалост и съчувствие към него. Сигурно поради собствените ми угризения и срам.

— Седни, Маккан — казах му. — Аз съм много по-виновен за случилото се, отколкото ти.

— Оставете аз да отсъдя това — отсече с леден тон Рикори. — Маккан, ти постави ли коли на двата края на улицата, както ти нареди доктор Лоуел?

— Да.

— Тогава разказвай какво стана после.

— Тя се появи на улицата към единадесет часа — подхвана Маккан. — Аз дебнех на източния край, Пол — на западния. Казах на Тони: „Набарахме вещицата!“ Носеше два куфара. Огледа се и се затътри към мястото, където беше скрита колата й. Подкара я на запад, в посоката на Пол. Бях предал на Пол това, което ми беше заръчал докторът — да не я отвличаме твърде близо до кукления магазин. Видях, че Пол започна да я следи. Изхвърчах надолу по улицата и се залепих с моята кола зад тази на Пол.

Тя зави по Западен Бродуей и ни се отскубна до пристанището — току-що влизаше кораб откъм Стейтън Айлънд и улицата беше съвсем задръстена от посрещачи. Един форд изпревари неправилно и се сблъска с Пол, Стана бъркотия, така че се забавих минута-две, докато се откопча. През това време колата-купе изчезна.

Втурнах се в една телефонна кабина и се обадих на Род. Казах му да заловят бледата девица веднага щом се върне, та ако щат и с ласо да я смъкнат от стъпалата на магазинчето. И след това веднага да я доведат.

После дойдох тук. Реших, че може да е потеглила за насам. Обиколих навсякъде, погледнах и в парка, изчислих всичките й варианти за измъкване и реших, че няма начин да не я докопам. Така и стана. Видях купето паркирано под едни дървета. Загащихме я. Тя изобщо не оказа съпротива. Обаче ние й запушихме устата и я натикахме в колата. Тони откара купето настрана и го претърси. В него нямаше нищо освен двата куфара, а те бяха празни. Така че доведохме момичето направо тук.

— Колко време измина от момента, в който хванахте момичето, до пристигането ви при нас? — попитах аз.

— Най-много четвърт час. Тони буквално разглоби купето, а това му отне известно време.

Погледнах Рикори. Маккан, изглежда, се бе натъкнал на момичето точно в момента, в който бе издъхнал Брейл.

— Тя, разбира се, е чакала куклите — рече Рикори.

— Какво да я правя? — попита Маккан.

Гледаше Рикори — не мен. Рикори не отвърна нищо, дори не мигна. Лицето му беше придобило необичаен оттенък на злонамереност. Забелязах как сви хищно пръстите на лявата си ръка, после внезапно широко ги разтвори отново.

— Окей, шефе — каза Маккан.

И тръгна към изхода. Не беше нужно човек да е необикновено прозорлив, за да разбере, че той беше получил съвсем ясна заповед.

— Чакай! — Препречих му пътя и опрях гръб на вратата. — Рикори, чуйте ме! Доктор Брейл ми беше толкова близък, колкото Питърс на вас. Каквато и да е вината на това момиче, то не е в състояние да върши нищо друго освен това, което мадам Мандилип му заповядва. Волята на момичето се контролира напълно от майсторката на кукли. Имам силно подозрение, че през повечето време то е под пълен хипнотичен контрол. Не забравяйте, че тази девойка се е опитала да спаси Уолтърс. Не бива да я убивате.

— Ако сте прав, това е още едно основание да бъде убита бързо — каза Рикори. — Така вещицата няма да може да я използва вече.

— Не мога да ви позволя да го сторите, Рикори. Имам и още една причина да ви попреча. Искам да я разпитам. Ще ми се да разбера как работи мадам Мандилип: мистерията с куклите, съставките на мехлема, дали има и други хора, които владеят същите знания. Момичето сигурно е в течение на всички тези неща. А аз мога да я накарам да проговори.

— Така ли? — в гласа на Маккан имаше сарказъм.

— Как? — попита Рикори.

— Като използвам същия капан, в който ме вкара майсторката на кукли — отговорих мрачно аз.

Цяла минута Рикори ме наблюдава изпитателно. После каза:

— Доктор Лоуел, за последен път отстъпвам от собственото си решение по този въпрос заради вас. Считам обаче, че грешите. Знам, че и аз сбърках, като не видях сметката на вещицата в деня, в който отидох при нея. Всеки подарен миг от живота на това момиче носи опасност за всички ни. Въпреки това се отказвам от решението си… за последен път.

— Маккан, доведи момичето в кабинета ми — надигнах се аз. — Но първо изчакай, докато отпратя по стаите всички, които се мотаят из коридорите.

Слязох долу заедно с Маккан и Рикори. Там не се мяркаше жива душа. Сложих на бюрото си система от огледала на Люис — уред, използван за първи път в Париж преди известно време с цел предизвикване на хипнотичен сън. Той се състои от два успоредни реда малки рефлектори, които се въртят в противоположни посоки. Пуска се светлинен лъч, който се отразява в тях така, че повърхностите им блясват и потъмняват една след друга. Много полезен уред, който според мен лесно щеше да въздейства върху момичето, отдавна свикнало да бъде подлагано на хипноза. Поставих едно удобно кресло под подходящ ъгъл и намалих осветлението, така че да не пречи на хипнотичния сеанс.

Тъкмо бях завършил приготовленията си, когато Маккан и още един от главорезите на Рикори доведоха момичето, бутнаха я да седне в креслото и аз извадих от устата й парцала, с който я бяха заставили да замълчи.

— Тони, върни се в колата. Маккан, ти стой тук — каза Рикори.