Ридли Пиърсън
Без шанс за разпознаване (69)

69.

Усещайки присъствието на друг човек до себе си, Дафи се изплаши до смърт. Тя се привдигна от мястото, където се беше свила — на около десетина метра от югоизточния край на редиците складове, зад паркирания тир със спукани гуми.

Нужни й бяха около петнадесет секунди, за да се съвземе. След което изсъска ядно към Болд:

— Можех да те застрелям.

Болд не обърна внимание на думите й, вниманието му беше изцяло погълнато от складовете.

— Не съм се обаждал по радиостанцията — изскърца той, — така че няма как да си разбрала оттам.

— Бен се обади — сопна се тя и разбули загадката, казвайки за сложната комбинация със Сиатълския информационен център.

— Той е там? — възкликна Болд смаян.

Това момче направо имаше талант да попада в беди, особено където и Джони Гарман беше замесен.

Дафи махна с ръка в тъмнината и на Болд му трябваха няколко секунди, за да забележи колело, подпряно на друг разнебитен тир. Беше виждал същия този велосипед в бараката зад къщата на Сантори.

— Металните части са все още топли — каза тя, показвайки му отново, че освен психолог, проявява способности и на следовател. — Казал е, че е проследил Гарман дотук — прошепна тя гневно.

Като че беше готова всеки момент да се разплаче. На Болд му беше познато това чувство.

— Там вътре?

— От деветстотин и единайсет са идентифицирали мястото на обаждането като монетен автомат на този адрес. — След дълга пауза тя продължи: — Кажи ми, ме не го е направил, Лу. Защо би го направил?

Болд, без да откъсва поглед от складовете, се опита да разсъждава на глас върху току-що чутото:

— Значи е бил при къщата, взел е велосипеда, карал е дотук и е там някъде вътре. А ако и Гарман е вътре, кой знае какво може да се случи.

— И аз отивам там.

— Абсурд — сопна се Болд. Погледът, с който я измери, би могъл да спре и цял тир. — Хайде стига! Това го има и в учебниците. Не залавяй подпалвача на негова територия. Ще го изчакаме да се покаже навън, мятаме ласото и го хващаме.

— Той изобщо не ме интересува — каза Дафи. — Аз говоря за Бен. И Бен ли ще чакаме да излезе навън? Това също ли го пише в учебниците? Той е там — или се прави на герой, или го е страх да излезе навън. — Сега отново говореше като психолог. — Така че заради неговата безопасност ние трябва да го измъкнем оттам. Веднага! Ако се колебаем, направо си просим ситуация, в която Гарман може и да го вземе като заложник. Ако се колебаем и Шосвиц да реши да се включи, пак няма да спаси положението.

— Не е заради Шосвиц.

— С този начин на мислене на Джони Гарман не бива да допускаме да вземе момчето за заложник, разбери. — И добави злобно: — И няма да оставя Бен на благоволението на спасителния отряд.

Противопоставянето между философията на психолога, който вярваше в продължителните разговори и уговаряния, и философията на членовете на спасителния отряд, които разчитаха на светкавичната реакция и внезапното нападение, датираше отдавна. На сметката и на двете страни имаше отбелязани успехи — и единият, и другият тип разрешение на сложна ситуация имаха своето основание и намираха приложение. Но Дафи Матюс и досега беше убедена единствено в своята правота. Болд нямаше намерение да спори с нея.

Тя не се отказваше обаче и този път реши да заложи на бащинските му чувства:

— Ами ако Майлс беше вътре, ти как щеше да постъпиш?

— Обадих се за подкрепление — съобщи й той, избягвайки прекия отговор на въпроса й.

— Колко? — попита го тя, усещайки да я обзема паника.

Болд й каза:

— Две двойки. В коли без опознавателни знаци. И без спасителния отряд.

Това като че я накара едновременно да се успокои и да се възмути. Болд виждаше Дафи в съвсем различна светлина, питаше се дали тя не беше вече дотолкова емоционално свързана с това дете, че това да й пречеше да разсъждава обективно. Страхуваше се, че е точно така, което означаваше, че ще му се наложи да вземе решението сам. И като че да потвърди мисълта му, тя каза:

— Не знам дали ще мога да се справя с тази ограда. — За миг замълча и продължи: — Но ще опитам.

Той я сграбчи за ръката и тя го погледна възмутена.

— Ако Майлс беше вътре, и аз щях да отида там — призна той откровено. — Нямаше да допусна спасителният отряд на пушечен изстрел оттук.

Лека усмивка набразди кожата около очите й.

— Но ще го направя с ум — продължи той. — И ще събера колкото се може повече информация за мястото.

— Да, ти би го направил — съгласи се тя, познавайки го добре.

— Не знаем със сигурност дали момчето е вътре. Не можем с абсолютна сигурност да твърдим, че и Гарман е вътре. Какво е съобщил Бен, че вижда, и каква точно е ситуацията са две съвсем различни неща. Той не познава Гарман.

— Виждал го е на летището — поправи го Дафи. — И го познава. От всички нас той единствен го познава.

Сякаш някой го беше ударил с юмрук в гърдите и му беше изкарал въздуха. Беше забравил за този детайл и припомнянето на Дафи веднага извика спомена за това. Опитваше се да си събере мислите. И в същото време се опитваше да си поеме дъх.

— Ако ти трябва разузнавач, аз съм насреща — опита се да му подскаже решение Дафи.

— Той е наел стая в една къща на Вашингтон под името Бабкок — информира я бързо и й съобщи и останалите новини от последните часове. — Ако е наел склад под същото име, значи ще го намерим в регистрите в този офис там. И ще разберем кой точно е неговият склад.

— Забрави! — отвърна Дафи. — Първо да измъкнем Бен оттам, после ще мислим и за него.

— Няма начин — беше отговорът му.

— Съжалявам, че трябва да постъпя така — каза тя и бавно извърна глава към него.

Погледите им се срещнаха. След което тя просто го блъсна — тласна го, опирайки длани на гърдите му, от което той загуби равновесие, както се беше свил до нея, и политна върху чакълената настилка.

Тя с няколко бързи крачки преодоля разстоянието до оградата и атлетичното й тяло се закатери по телта като котка, подскачайки с такава лекота и ловкост, като че се беше упражнявала всеки ден. Прехвърли се отвъд и още по-бързо се спусна надолу. Нито за миг не се огледа назад, не искаше да му даде и най-малък шанс да се опита да я спре.

Скочи на земята и тъмнината я погълна.