Ридли Пиърсън
Без шанс за разпознаване (14)

14.

Паниката скова всяко мускулче в тялото на Бен. В първите няколко минути, след като микробусът потегли, в главата му се въртеше една и съща мисъл — че е попаднал в беда. Беше нарушил правилото на Емили — един-единствен път — и се оказа заключен в микробус, пътуващ незнайно в каква посока, шофиран от подозрителен престъпник. Изненадващо бавно страхът му, че е попаднал в беда, премина в трезва преценка на трудното положение, в което беше попаднал, и осъзнаване, че най-важната му задача сега е да измисли как да се измъкне навън. И то бързо. Микробусът летеше и изглежда не спираше на светофари. Бен все повече се убеждаваше, че се движат по магистрала, и логично единственият кандидат за това беше I-5 — в северна или южна посока. На север беше Канада. На юг — Орегон или Калифорния. Ами ако микробусът изобщо не спреше никъде? Ами ако шофьорът отново беше проверил късмета си за някаква дата и сега директно се беше запътил към мястото на бъдещото престъпление? Страхът накара кръвта му да кипне, а кожата му да потръпне от студ.

Стъклата на страничните прозорци бяха здраво затворени. Бен устреми поглед към прозорчето на покрива — към небето — единственият му път навън, към спасението. Можеше да му се отдаде възможност да отскочи от сгъваемата маса и да се улови с ръка за ръба на отвора, да се набере нагоре и да се прехвърли навън, но това можеше да стане само ако прозорчето беше отворено, а то се беше затръшнало след неговото немного елегантно нахлуване. Даде си сметка, че бягството му щеше да се осъществи само като процес, състоящ се от няколко етапа; да успее да отвори прозорчето и после да успее да го удържи по начин, който тепърва трябваше да измисли; да се покатери на масата и да подскочи; да се набере нагоре и да се прехвърли отвън; да изчака, докато микробусът намали, или да се претърколи, или да скочи долу. И всичко това, без да го чуе или види шофьорът. Имаше чувството, че всеки момент ще се разреве — изглеждаше му непосилна задача. Започна да се плаши за живота си.

Револверът в кобура и чувалът все притегляха погледа му, сякаш самите те бяха живи и впили очи в него. Той се заизвива върху мръсния килим, търсейки някаква метла с дълга дръжка или друго нещо подходящо, с което да си помогне и да отвори прозорчето на покрива. Микробусът в това време изви, Бен загуби равновесие и политна по корем, след което се помъчи да се изправи на ръце и върху колене. Пространството беше тясно и той бързо си даде сметка, че няма да намери нещо, което да му помогне да отвори прозорчето, а ако решеше да отвори някое от чекмеджетата от обзавеждането, шофьорът щеше да го усети, да го хване, да го убие и да го изхвърли в канавката край магистралата — обичайно място за намиране на трупове.

Отново загуби равновесие, този път се приземи върху чувала и не можа да се въздържи да не надникне вътре. Единият край на чувала беше закопчан с тънка каишка, прикрепена към платнената дръжка. Той я откопча, разгъна брезента и буквално напъха главата си вътре, надявайки се да намери нещо, което да му свърши работа. Това, което откри, го изплаши до смърт. Големи, прозрачни, пластмасови опаковки, съдържащи подобна на мляко течност. Химическата й формула беше написана на ръка с черен маркер върху най-горната опаковка. И без да е учил химия, веднага можеше да се ориентира за какво става дума.

Наркотици! Беше гледал нахлуване на полиция в лаборатория за производство на метадон по телевизията. Мисълта, че беше заключен насред микробус, шофиран от въоръжен наркодилър, го зашемети и той за малко да припадне, но почти веднага дойде на себе си, тъй като микробусът отново зави и спря — ръмженето на двигателя намаля до най-ниския предел. Бен погледна навън точно навреме, за да види зелената отражателна табела с надпис:

„ЛЕТИЩЕ СИЙТАК

САМО ИЗХОД“

Погледна към чувала — Ник, шофьорът, щеше да пътува. И само след няколко минути щеше да дойде да си вземе чувала! Бен не беше предвидил вероятността микробусът да спре и шофьорът да влезе при него. Беше си представял, че може да се окаже в плен завинаги. Изведнъж се оказа, че можеше да се превърне в жертва поради липса на време; само минути ги деляха от летището. Времето летеше. А той трябваше някъде да се скрие.

Обзет от паника, той се заоглежда наоколо, виждайки сякаш мястото, където се намираше, за пръв път: тясно, навяващо клаустрофобия пространство с единствено по-прикрито място — гардеробчето, което беше твърде рисковано да отваря заради тесния процеп между завеските, закриващи прозорчето на кабината, заради което именно се беше снишил на пода и не смееше да вдигне глава. Къде другаде можеше да се скрие?

Микробусът отново намали ход, после изви рязко надясно и вътрешността му се освети. Намираха се пред входа към самото летище.

Останалите шкафове бяха с твърде малки размери, за да го поберат. Бен даже си помисли да извади наркотиците, да ги напъха по шкафовете и да се скрие на тяхно място в огромния чувал, но това можеше да му излезе през носа, ако Ник вземеше чувала — а това беше много вероятно. Да се скрие в спалния чувал също беше една възможност, но не по-малко рискована. И изведнъж тогава буквално съзря шанса си.

Пейката, покрита с облечените с дамаска възглавници, върху която лежеше револверът, представляваше голяма дървена ракла — какво да говорим, беше си направо с форма на ковчег. Представляваше хранилище с повдигащ се капак. Бен го надигна, възглавниците се приповдигнаха и револверът се плъзна в задната част. Вътре бяха натрупани инструменти, удължители за кабели, картони с цигари, парцали, гюдерии и сандъчета с амуниции, въпреки това имаше достатъчно място за момче като него. Той се сви вътре и спусна капака, надявайки се, че смененото положение на револвера няма да предизвика подозрения у шофьора. Микробусът спря и Бен дочу звук от механичен глас, който казва:

— Моля, вземете билет.

Микробусът започна да се движи спираловидно по лъкатушещ полегат път към намиращия се нависоко паркинг. По някаква ирония съдбата беше избрала този начин за Бен да се озове за първи път на летище. Единственият път, когато беше излизал извън града, беше с майка си и се качиха на автобус, който ги отведе при умиращата му леля в Кент. Беше на шест години тогава — но беше виждал абсолютно същия паркинг във филм за ченгета и ясно можеше да си представи как микробусът взема резките завои с все по-голямо ускорение по стръмния път. Изпитваше едновременно страх — представяйки си появата на шофьора в задната част на микробуса; и облекчение — че микробусът със сигурност щеше да бъде оставен на паркинг и че може би шофьорът ще си отиде и ще му даде по този начин възможност да избяга. Микробусът намали, изви рязко надясно и на Бен се наложи да отмести дрелката, която го бодеше отзад в гърба. Микробусът направи два остри завоя и рязко спря. Двигателят изключи и Бен чу как вратата на шофьора се отваря. Усети, че сдържа дъха си — за да може да чува по-добре. Сърцето му блъскаше болезнено в гърдите, очите му смъдяха. Устата му беше пресъхнала, а езикът му беше лепкав. Помисли си какво би могъл да направи, ако шофьорът внезапно вдигнеше капака на пейката и го видеше. Дясната му ръка трескаво опипваше на сляпо в тъмнината — намери отворена кутия с пирончета и загреба цяла шепа от тях. Микробусът се разтресе, разлюлявайки и Бен, той чу резето от външната страна да се отключва и след това да се издърпва.

Шофьорът, Ник, щеше да влезе вътре. Наркодилърът. Мъжът с револвера. Сякаш температурата в хранилището се беше качила до хиляда градуса. Бен изведнъж беше обхванат от силен пристъп на клаустрофобия — теснотията и тъмнината в неудобното му скривалище го побъркваше. Искаше да се измъкне оттук. Трябваше да се махне. Веднага!

Силно скърцане го накара да се вцепени: шофьорът беше седнал на пейката. Последва шум, който според Бен означаваше, че Ник си слага кобура с револвера, приготвяйки се да осъществи каквото беше замислил. И от това откритие отново като че го разтресе електрически ток — щом мъжът си вземаше револвера, значи нямаше да пътува със самолет. Тогава колко дълго щеше да остане далеч от микробуса? А можеше да се окаже и по-лошо, ако беше паркирал в този гараж просто защото тук щеше да се състои някаква негова среща?

Намираше се в ужасяващ капан; мъжът седеше върху пейката! Не можеше да изскочи и да изтича до вратата, даже и да му се искаше. Не желаеше да става свидетел на никаква сделка с наркотици. Най-много от всичко на този свят му се искаше да си бъде в собствената стая, зад затворената и заключена врата; нямаше значение, че щеше да се наложи да чува какво прави вторият му баща с поредната си приятелка в спалнята; изобщо нямаше значение, че щеше да бъде понатупван понякога. Просто искаше да си бъде вкъщи. Мразеше се заради това, което беше направил. Искаше му се едно-единствено нещо — да можеше да върне часовника назад и да започне отначало — да му се даде втори шанс.

Пейката изскърца, щом мъжът се изправи. Бен чу тътренето на тежкия чувал по пода, мъжът изсумтя, явно докато го вдигаше, за да го прехвърли през рамо. Задната врата се затръшна.

Не му се мислеше още дали трябва да отиде в полицията и да съобщи за сделка с наркотици; най-важното за него сега беше да излезе на свобода, да бъде в безопасност.

Нямаше звук от дърпане и заключване на резето. Шофьорът беше оставил вратата незаключена. Защо, не спираше да се пита Бен. За него това беше все едно да светне зелената светлина на светофара. Открехна капака и надникна навън. Светлината го заслепи и той замига. Микробусът беше празен.

Сега беше моментът да избяга.