Ридли Пиърсън
Без шанс за разпознаване (42)

42.

Емили липсваше на Бен. Дафи не отговаряше на нито един от въпросите му за нея, преструвайки се, че тя не съществува. И така той се чувстваше подхвърлян напред-назад, ден след ден, между разговорите със Сюзан, часовете с децата от центъра за временно въдворяване на малолетни и вечерите с Дафи. Беше си мислил, че животът с Джек Сантори заради принудата да понася парада от пияни момичета и отвратителните пъшкания откъм спалнята, можеше да се нарече ужасен и отвратителен, още по-отвратителна беше изолацията. Единственото, което го спираше да не избяга, беше предупреждението на Дафи, че така Емили ще се лиши от работата си. Бен не би й причинил това на никаква цена, даже и заради собственото си щастие.

Когато Дафи се появи в училището, Бен разбра, че има проблем. Всичко извън обичайния ход на нещата за него означаваше проблем. Тя размени няколко думи с учителката и Бен беше повикан да излезе, което той и направи, сподирян от подвикванията на останалите ученици. Дафи го очакваше в коридора, от притеснение сърцето му беше ускорило пулс.

Беше облечена с черни дънки, пуловер и кожено яке. През рамо беше прехвърлила широката дръжка на голямата си чанта.

— Искаме да те помолим за една услуга, Бен.

— Кой? Ти и Сюзан?

— Аз и Болд. Сержантът.

— Не го харесвам.

— А трябва — натърти тя, леко притеснена от забележката му. — Добре е да го имаш на твоя страна.

Не искаше да си го признае, но харесваше Дафи. Даже й съчувстваше, защото изглежда всичко, което правеше тя, е да ходи на работа и да говори по телефона. Беше му казала, че обича да тича вечер, но откакто той се бе настанил при нея, беше успяла само веднъж да излезе да тича.

— Каква услуга?

— Сержант Болд иска да ти зададе няколко въпроса. Да ти покаже някои снимки. Знаеш ли какво значи разпознаване в редица?

— Аха.

— Може и да ти поискаме да разпознаеш някого.

Не искаше да й показва съвсем директно какво е отношението му към всичко това.

— Ами ако не искам? — попита я с ироничен тон.

— Тогава ще те принудя да го направиш — беше откровеният й отговор.

— И как смяташ да ме принудиш?

— Ще те подкупя най-вероятно.

— Как?

Тя отговори на въпроса му с въпрос.

— Какво ще кажеш за една среща с Емили?

Стори му се, че извика прекалено силно:

— Да!

Но се постара да си придаде абсолютно незаинтересован вид. Не искаше да й разкрива истинските си чувства.

— Не може да стане в нейната къща — поясни Дафи. — Може би в библиотеката или на друго подобно място. Ще го организираме.

— Организирай го — каза Бен и тъй като тя го наблюдаваше очаквателно, добави: — Моля те!

Докато вървяха към колата й, Бен я попита:

— Ти разведена ли си?

— Не — отвърна му тя, истински изненадана от въпроса му.

— Майка ми беше разведена, преди да се запознае с него.

Той не й беше говорил за себе си, но тя изглежда знаеше много за живота му. Отначало се беше страхувал, че полицията го преследва заради петстотинте долара, че ще го арестуват и пъхнат в затвора. Но разбра, че не е било заради това, знаеше, че е заради Ник. С истинско удоволствие щеше да им помогне да тикнат Ник в затвора.

— Много хора се развеждат в последно време — обясни Дафи. — Това не прави от майка ти непълноценен човек.

— Мислех си, че си е отишла — каза той и гласът му като че заседна насред гърлото му. Дафи запали двигателя, но погледна към него, преди да нагласи скоростта. — Отиде си, в известен смисъл. Разбираш, нали? — Усети сълзите му да напират и извърна глава към училището. — Той ми каза, че тя ме е изоставила. Че ни е изоставила и двамата. И аз му повярвах.

Усети как една сълза се търкулна по бузата му и не отмести поглед от страничния прозорец, защото не искаше тя да го види. Колата потегли назад.

— Бен, ти си достатъчно голям, за да разбереш, че хора като Джек Сантори вършат зло. Те нараняват другите хора. Тези от нас, които стават техни жертви, са изправени пред труден избор. — Тя потегли, но отново спря и се обърна към него. — Ако свикнем с мисълта, че сме жертви, почти сигурно е, че няма да се измъкнем. По-добрият избор е да вървим напред. А ако разговаряме по този проблем, само можем да си помогнем.

Твърде много спомени нахлуха в мислите й. Усети, че ще се разреве с глас.

Сълзи се затъркаляха по бузите й. Плачеше и той. За части от секундата тя му напомни неговата майка, тъй като майка му много плачеше… Той си спомни за лъжата — тя никога не го беше напускала — и се разрева неудържимо. Тя беше лежала долу на студа и влагата, сред мишките, паяците, мравките и бог знае какво още. Нищо не беше останало от нея, освен кокали и златната халка.

За първи път съживи спомена си за обстоятелствата, при които беше открил халката, откакто си беше обещал да не мисли за това. Когато Дафи протегна ръце и го прегърна, той усети топлината й, вдъхна нейния аромат, притисна се до гърдите й и изпадна в особено настроение, в съзнанието му изплуваха образи, изплуваха чувства, които не подозираше, че е съхранил. Видя себе си като малко дете. Видя майка си гола във ваната, да пляска с крака в горещата вода и да се смее. Той видя синините по лицето й, отеклото й око и подпухналите й устни. Спомни си предупреждението й, изречено с изплашен глас: „Не споменавай пред него нищо за това. Гледай ме все едно нищо не се е случило. Когато той те погледне, дръж се пак така — все едно нищо не се е случило, Бенджамин. Ти си моето добро момче, нали? Обещай, че ще го направиш за мен“. Тя го беше защитавала, едва сега осъзна той, твърде късно обаче.

В съзнанието му видеокасетата продължаваше да се върти и Бен ги чу да се карат и как Джек я удари и как тя извика: „Ще го направя, ще направя каквото искаш. Само не бий детето“. След това леглото дълго време беше скърцало, по-късно той беше усетил цигарен дим и се притесни да не би пастрокът му да е заспал, докато пуши, и отиде да провери. Откри, че майка му седи на един стол и пуши. Бавно слезе по стълбата надолу и се запъти право към нея — тя не пушеше?!, не я беше виждал да го прави, сега се почувства разстроен заради това и й го каза. Тя се беше втренчила в пердето, закриващо прозореца, не изглеждаше да го е чула. В стаята беше тъмно, окото му постепенно привикна към тъмнината, всеки път, когато майка му подръпваше от цигарата, припламващото огънче осветяваше тялото й — той видя, че тя е съвсем гола. После, когато отпусна ръка с цигарата, Бен видя, че тялото й е покрито с червени резки, някои от тях явно така дълбоки, че от тях още се стичаше кръв, и с огромни грозни синини с големината на картофи. Майка му изпусна дима и без да го поглежда, каза: „Иди да си легнеш“. От очите й се затъркаляха сълзи. Той се качи на стълбата, но не отиде да си легне, а се притаи в тъмнината и остана да я наблюдава. Тя изпуши четири цигари една след друга, взе палтото си от закачалката и го облече. Поседя известно време на дивана, а когато Бен се събуди от непредвидена дрямка, тя вече беше седнала на друг стол и гледаше през прозореца — сякаш искаше да е там, навън. Изпуши още две цигари. Бен усети как е подпрял глава върху коленете си и плаче, мокрейки пижамата си. Джек се провикна от спалнята: „Ела тук. Да си поиграем още малко“. Майката на Бен погледна към мястото, където се беше притаил Бен, сякаш обмисляше нещо. Хвърли цигарата — той никога нямаше да забрави тази гледка, защото тя я беше изгасила с бос крак върху килима; след това Бен често беше гледал прогореното място и си беше мислил за майка си. Тя разкопча палтото си, съблече го и го пусна на дивана, после бавно закрачи към спалнята, като същинско зомби. Бен чу как Джек й каза нещо, чу гласа на майка си, но не и думите й, след това характерния звук от тежък удар и дълбокия стон на майка си, покри уши с ръце и побягна в стаята си — и там пъхна глава под възглавницата си както го беше правил толкова други вечери.

— Той я уби — промълви Бен на Дафи помежду хлиповете си. Тя го притисна още по-силно към себе си. — Той уби моята майка и я остави там долу.

Дафи не му каза да се успокои, не му каза, че всичко ще бъде наред. От това се страхуваше най-много той, от думите, че трябва да мълчи и че така всичко ще се оправи. Защото нямаше да се оправи и той много добре го знаеше.

Дафи го притисна пак.

— Можеш да ми разкажеш всичко, за което ти идва наум. Може да не е свързано. Искам да го чуя, ако ти искаш да го споделиш с мен. — Думите й сякаш бяха изречени от ангел. Бен се разплака още по-силно. Тя продължи: — Ти си на сигурно място тук, Бен. Емили, аз, Сюзан — ние няма да си отидем. Ние сме тук при теб. Ние сме твои приятели. Можеш всичко да ни казваш. Можеш да го споделяш с нас. На сигурно място си.

— Страх ме е — измърмори той, признавайки за първи път чувството, с което беше живял, и което му се струваше, че вечно ще го владее.

— Мен също — присъедини се Дафи. — Знаеш ли какво? Няма нищо лошо в това да се страхуваш.

Той вдигна глава, за да я погледне, и за момент забрави всичко. Съществуваше само тази жена и чувството, че вече нямаше лошо, имаше само добро. И той беше на сигурно място, спасен.

Притвори очи и се опита да задържи колкото се може по-дълго това чувство.

 

 

Едрият мъж беше Болд — познаваше го. Не беше толкова висок, колкото едър, обаче ръцете му като че принадлежаха на някой друг с дългите си пръсти. Изглеждаха така, сякаш ги държеше в джобовете си по цял ден. За да ги скрие. Да ги предпази. Бен не беше виждал такива ръце.

Другият мъж, който беше дошъл в плаващата къща на Дафи, беше художник, имаше деликатно лице и къдрава коса, нарече се Енрю или Ендрюз — Бен не беше сигурен малко име ли беше това, или фамилия. Той беше сложил скицника си под лампата върху миниатюрния барплот, който разделяше кухнята на Дафи от миниатюрната всекидневна, където се намираше разтегателният диван, на който спеше Бен. Пред барплота имаше наредени три високи столчета, върху един от които седеше Бен, докато Дафи готвеше.

Болд беше донесъл видеокасета, Дафи я нагласи във видеокасетофона и настани Бен пред телевизора. Болд започна да му обяснява:

— Ще видиш петима мъже, застанали в редица…

— Знам какво е разпознаване в редица — прекъсна го Бен.

Искаше тези двамата да си отидат. Искаше Дафи само за себе си. Искаше тази среща с Емили, която тя му беше обещала. За първи път от толкова време насам беше почувствал, че нещата не вървят толкова зле, така страховито, колкото му се бе струвало, и не искаше да губи това чувство.

Болд погледна към Дафи и тя със спокоен тон обясни на Бен, че Болд и другият мъж са дошли да вършат работа и че има ред, по който тя трябва да бъде свършена, и макар че всички разбираха за какво става дума, сержантът трябваше да обясни всичко подробно на Бен. И той го направи, без никой повече да го прекъсва. След като приключи с обясненията, Болд му благодари, което накара Бен да се успокои и да се почувства по-добре. Не беше свикнал мъж като Болд да му благодари, а да му нарежда.

Дафи включи видеокасетофона и на екрана на телевизора се появи позната гледка. Бен вече беше виждал подобно нещо в един филм — петима мъже бяха застанали в редица пред бяла дъска, върху която с линии бяха отбелязани различни височини. Всички бяха с ръце зад гърба. Имаше един висок мъж с брада, до него висок рус мъж с татуировка, подаваща се през разкопчаната му риза, след това Ник, после един мъж с ненормално ухо, стърчащо и малко, и накрая мъж, който много приличаше на Ник, но само толкова. Всички се обърнаха надясно, след това наляво. Заговориха в същата последователност — от дясно на ляво, така че Бен да чуе гласовете им. Нямаше нужда от това, за да разпознае Ник.

— Мъжът в средата — каза Бен. — В чувала имаше наркотици.

— Сигурен ли си? — попита го Болд. — Дали това е мъжът от летището, от микробуса — това е много важно за нас. Трябва ни абсолютно потвърждение. Не искаме после всичко да се обърка. Но ако той не е…

— Името му е Ник. Той е клиент на Емили. Името му е написано отзад на кожения му колан. Кара син микробус с бял покрив. На задната броня има стикер на клуб „При добрия Сам“, а в задната част има револвер, като тези на ченгетата от детективските филми.

— Ти си видял револвер в задната част? — попита Болд.

— Аз бях вътре — каза Бен.

— Наркотици, казваш.

— Нещо, от което да се произведат, мисля. Течност — като мляко. По телевизията показваха лаборатория за наркотици. Там имаше нещо такова.

Болд каза:

— В чувала имаше такава течност?

— В пластмасови пликове. В каквито опаковат неизядената вечеря в ресторантите. Сигурно имаше десетки.

— Пликове?

— Залепени със сребриста лента и върху тях бяха написани химически формули — букви и цифри.

— Какво друго видя в микробуса? — попита Болд. Гледайки в очите момчето, той продължи: — Нали знаеш какво е имунитет, Бен? Ти имаш имунитет. Това, което ще кажеш, няма да ти навреди. Не ти четохме правата, нали, защото ти не си заподозрян, ти си свидетел. Каквото и да си направил, е забравено. Миналото ти не може да ти навреди. На Емили също нищо лошо няма да се случи. Разбра ли ме? Не трябва да се притесняваш за нищо.

— Не съм вземал никакви пари — обяви Бен.

Дафи каза:

— Бен… Сержант Болд не е споменал нищо за пари. Ако ни излъжеш, даже и само веднъж, повече не ще ти повярваме. Схващаш ли? Разбираш ли колко е важно да не лъжеш?

— Да забравим парите — каза Болд по-скоро на Дафи, отколкото на Бен. — Да поговорим кой е бил на летището. Когато си се обадил на деветстотин и единайсет, си споменал за сделка с наркотици, нали, синко?

— Аз не съм ваш син.

— Колко души имаше на летището, Бен? — попита го Дафи.

Не мислеше, че би трябвало да казва. Емили го беше предупредила да не влиза в колите. Че това е противозаконно, но въпросът на Дафи постави нещата в съвсем друга светлина.

— Двама — отвърна Бен. — Ник и още един мъж.

— Още един мъж — повтори Дафи.

Бен усети, че кима. Дафи успяваше да го накара да постъпи не както беше предвиждал. Сякаш прилагаше някаква магия. Мъжете го плашеха, но не и Дафи. Искаше тя отново да го вземе в прегръдките си, искаше другите да си отидат и той да остане само с нея.

— Какво? — попита я той, виждайки особения израз на лицето й.

— Сержант Болд иска да му опишеш втория човек.

— Не видях лицето му. Беше се скрил между колите. Беше тъмно. Не можах добре да го видя.

Художникът, седящ до Болд, започна да рисува. Бен видя изумен как вътрешността на паркинга оживява върху листа.

— Гледаше към вътрешността или в обратна посока?

— Към вътрешността — отвърна Бен.

Болд го погледна със замислен вид и каза:

— Когато човек наблюдава нещо, интересното е, че вижда и неща, за които не си дава сметка, че вижда. Ти каза, че не си видял лицето му, защото е било тъмно. Добре. Той между колите ли стоеше?

Бен си припомни какво беше видял, картината беше изненадващо ясна: една тъмна сянка, извърната към микробуса. Възвърна си и усещането за страха, който беше изпитал, не знаейки как да постъпи.

Той кимна към Болд.

— Аха, между колите.

— По-висок ли беше от колите или по-нисък?

— По-висок. — И Бен разбра. — Аха, по-висок — повтори гордо той.

— Като мен? Или като Дани? — попита го, сочейки художника, който защриховаше колите и така рисунката ставаше по-реалистична.

— Не толкова висок като вас — каза Бен на сержанта. — И по-слаб.

Дафи се усмихна, а Болд я погледна неодобрително.

Той каза:

— Значи по-слаб и по-нисък? Рамене, ханш — с по-крехко телосложение ли?

— Аха, така е по-точно.

Художникът рисуваше с бясна скорост. На листа се оформяше фигурата на мъж, приведен между две коли.

Бен инструктираше художника:

— Стоеше малко по-назад… беше малко по-висок. — Не можеше да повярва колко ясна беше картината съзнанието му. А като гледаше и рисунката, споменът му придоби плът и кръв — и знаеше и къде точно да се коригира. — Тук имаше колона… Аха… така. Той се беше облегнал на нея… Аха… точно така! Абсолютно вярно. Страхотно. — Изчака художникът да дорисува мъжа, след това каза: — Главата му беше… не знам… по-слаба, разбирате, нали?

— По-тясна? — обади се Болд.

— Аха. По-тясна. Имаше очила. Големи, мисля. — Художникът коригира главата, докато Бен не я одобри категорично. Три пъти рисува и очила, преди Бен да остане доволен. — И шапка. От ония, разтеглящите се.

— Плетена — подсказа Болд.

— Аха. И поло яка, покриваше и брадичката му, мисля. Може да е било кърпа, като на каубоите по филмите.

— Носна кърпа — вметна Дафи.

Бен беше смаян с каква бързина художникът реагираше на всяка забележка и я отразяваше върху рисунката. Ръцете му се движеха във вихрен ритъм и когато ги отдръпна, Бен се сети за полароидните снимки, където изображението също като че се раждаше от нищото.

— С дънки ли беше обут? — попита Болд.

— Не можах да му видя добре краката — отвърна Бен, но вниманието му беше изцяло насочено към художника. — Не, не беше така. Не беше поло яка, мисля. — Мъжът изтри яката и нарисува носна кърпа. — Не, не. Не беше така. — След миг на художника му хрумна нещо и той пренесе идеята си върху рисунката. — Уау! Точно така. Това е той. — Художникът беше нарисувал фланела със закопчана догоре яка и вързана високо върху брадичката; това в комбинация с огромните очила на практика скриваше лицето му. — Това е той — повтори Бен.

— Качулката така ли беше отпусната леко назад? — попита го Болд.

— Точно така — кимна Бен.

— Някакви надписи по дрехите? — продължи с въпросите си Болд. — Название на спортен отбор? Знак на фирма? Название на град или някое друго селище?

— Можеш да си затвориш очите, ако смяташ, че така ще го видиш по-ясно.

Бен затвори очи и картината, която беше останала неподвижна, докато се взираше в рисунката на художника, изведнъж оживя. Той усещаше миризмата на изгорели газове, чуваше шума от движещи се самолети и коли; мъжът беше извил глава напред, после назад, първо погледна към микробуса, в който се криеше Бен, после към асансьора и Ник с чувала. В устата му нещо блесна. Бен реши да го каже на глас:

— Зъбите му блестят.

— Да не е шина? — попита Болд.

— Не знам — каза Бен и присви очи както бяха затворени. — Не мога да разбера. Няма как да видя.

— Златни зъби? Сребърни зъби? — попита Дафи.

— Не знам — призна си Бен. — Не виждам добре.

— Какво прави мъжът? — попита Болд.

Бен описа какво вижда — как мъжът се оглежда към Ник и микробуса.

— Той е предпазлив, разбирате, нали? Изчаква Ник да се качи в асансьора. И той се качва — Ник се качва — и мъжът идва към мен — право към мен!

И той им описа паниката си, когато мъжът се беше запътил към микробуса, изпитвайки същата тази паника и в момента — как се беше свил в хранилището, за това, че не беше усетил микробусът да се заклаща под тежестта на този мъж, как беше чул задната врата да се заключва. Каза им и за ужаса, който беше изпитал, заради това, че отново се беше оказал заключен.

— Докато вървеше към микробуса — започна въпроса си Дафи със спокоен тон, — той все повече се приближаваше към теб, нали, Бен? — Тя добави: — Може за малко да е излязъл от сянката. Да се е озовал на светло за малко. Хайде сега хубаво затвори очи и се опитай да си го представиш и да го опишеш, аз те моля за това, Бен. Ще го направиш ли? Спомняш ли си го? Виждаш ли го?

Гласът й се лееше успокоително, същият този глас, който го беше приласкал в колата, и той затвори очи, така, както му беше казала да направи. И тогава тъмната и злокобна фигура излезе от сянката и за миг Бен имаше чувството, че вижда част от лицето на този мъж. Случилото се сега му се стори странно, защото той изобщо нямаше спомен за такова нещо — имаше усещането, че Дафи го беше накарала да види нещо, което всъщност никога не беше виждал.

— Не знам… — отрони се от устата му.

— Продължавай — насърчи го тя.

— Не съм сигурен.

— Всичко е наред, Бен. Ти си на сигурно място тук. Тогава обаче не си се чувствал на сигурно място, нали?

— Изобщо.

— Бил си уплашен. Той е идвал към теб.

— Не мога да изляза — каза й той. — Вратата е отключена, обаче аз не смея да изляза.

— Той идва към теб.

— Аха.

— Сега светлината е повече.

— Светлина от фарове. От колите — каза той, съсредоточен върху това, което се прожектираше в главата му: в черно и бяло, не в цвят, и много бързо, и макар да се опита, не можа да върне лентата. — Той е с маска, мисля. Пластмасова. Бяла пластмасова маска. И блести, разбирате, нали? Като на хокейните вратари.

— Маскирал се е — изрече Болд с разочарован тон. — По дяволите!

Художникът каза:

— Маска под качулката. И очила върху маската. Стабилна маскировка.

Художникът обърна рисунката си към Бен. Беше нарисувал главата и раменете на мъжа, паркираните коли зад него бяха само загатнати. Беше закрил с високо закопчаната и стегната с връзките яка и качулката по-голямата част от главата му, беше с големи тъмни очила, а кожата му беше като направена от пластмаса. Върху главата му имаше шапка. От реалистичността на рисунката Бен го побиха тръпки.

— Това е той — прошепна Бен. Не искаше да говори твърде високо — рисунката беше така жива; и той имаше чувството, че нарисуваният мъж едва ли не ще го чуе.