Ридли Пиърсън
Без шанс за разпознаване (30)

30.

Още едно писмо. Гарман го беше донесъл в отдела, докато Болд беше при Беър. И пейджърът, и мобифонът му се задействаха почти едновременно. Реши да се прибере вкъщи и лично да съобщи на Лиз, че му предстои безсънна нощ в службата. Не искаше да й го казва по телефона.

Ваната беше първото място, към което се насочи като се прибра, и опря ръка в стената й, търсейки потвърждение, че доскоро е била използвана. Беше студена като камък — като сърцето му. Съжали, че бе постъпил така. Доверието беше крайъгълният камък на взетото преди време решение и от двамата да спасят брака си, а ето го сега него — пълзи и проверява дали жена му е била във ваната.

Двамата заедно сложиха децата да си легнат, като Болд търсеше удобен момент да й каже, че ще я остави сама тази нощ. Приспиването на децата отне повече време, отколкото беше очаквал. Нещата поначало рядко ставаха така, както искаше. Най-накрая седнаха да си изядат притоплената вечеря на кухненската маса, която беше отрупана с неколкодневната поща — предимно сметки.

— Знаеш ли — започна тя, някак разсеяно отваряйки едно от писмата — мислех си да ти оставя Майлс и отново да отида през един от уикендите на вилата. — Съобщението й — защото то си беше чиста проба съобщение, а не въпрос или молба — го изуми. Досега тя винаги с неудоволствие беше ходила на вилата. Какво се беше променило? — Може би даже още този уикенд.

— Сама ли? — изплъзна се от устата му.

— Не, с любовника си — отвърна му тя със сарказъм.

Дали така не се опитваше да скрие истината, помисли си горчиво. Дали, когато той най-накрая откриеше каква е истината, щеше да му припомни за тази вечер, когато му беше подхвърлила за любовника?

— Като пребита съм, Лу. Изтощена. Наистина би ми се искало да отида там сама. Но ще взема Сара, разбира се. И някоя хубава книга. — След което добави: — Надявам се, че всичко ще бъде наред.

И тя обгърна с жест кухнята. Болд разбираше, че Лиз всъщност има предвид него. И Майлс — който на три и половина години беше твърде буен и недисциплиниран. Макар като добра майка — много добра даже, каза си Болд, като се има предвид, че и работеше — да беше установила вече допустимите граници, в които темпераментът на сина им можеше да се развихря. Не го оставяше за първи път на грижите на Болд. Даже по този начин, помисли си Болд, опитвайки се да открои положителната страна на случилото се, даваше израз на доверието си, че той може да се грижи добре за сина им.

— Не е най-подходящото време — каза й съвсем искрено, страхувайки се, че се очертава нова седемдневна работна седмица.

Освен това трябваше вече да тръгва за службата. Този случай…

— О, хайде стига — възпротиви се тя. — Марина може да ти помогне. Освен това не може така да работиш всеки уикенд. Фил няма да ти позволи. Ако знае какви дежурства караш, направо ще му призлее. — Изражението на лицето й се промени, тя изглежда схвана за какво става дума, и той разбра какво се готви да му каже. — Да не би да работиш извънредно? — попита го тя смаяна.

Лиз водеше семейния бюджет — естествено, след като работеше в банка — и Болд знаеше, че щеше да си има сериозни неприятности, когато тя откриеше, че е работил извънредно, но без заплащане — в такъв случай по-добре да беше посветил това време на децата си или на поддръжка на къщата, или на нея самата, би била естествената й реакция. Подобно откритие можеше да предизвика гръмотевична буря.

— Не е толкова просто. Аз съм нещо като даден назаем на пожарното управление. И на практика работя двойно повече часове — с групата си от нашия отдел, и по ония палежи…

Лицето й придоби сурово изражение.

— Лъжеш се, ако очакваш фанфари и славословия. Имам нужда от това ходене на вилата, Лу. Това се опитвам да ти обясня. Ако можех да отида там без Сара — ако можех да я заредя с толкова мляко, колкото има нужда за два дни — щях и нея да ти я оставя, но сега не мога, макар постепенно да намалявам кърменията. Не те моля…

В това време Болд се беше приближил до мивката, за да си налее вода от филтрираната, и забеляза, че видимостта през прозорците е значително по-добра. Това му направи впечатление, защото миенето на прозорците беше негово задължение, а той го беше занемарил; и тъй като му изглеждаше невъзможно Лиз да ги беше измила, означаваше, че е наела някого да свърши тази работа, а това на свой ред му помогна да разбере неотстъпчивото й държание тази вечер, гарнирано с известна доза раздразнителност: той кръшкаше от домашната работа до такава степен, че й се налагаше да наема други хора да я свършат срещу заплащане — няма начин това да не я бе раздразнило. Прекъсна я:

— Заради прозорците ли е всичко това? Поръчала си да ги измият? Виж, аз мислех да…

— Не, не е заради прозорците — отрече тя.

— Поръчала си — настоя на своето той.

Ясно беше, че е поръчала — при това работата беше много добре свършена. Професионално. Болд даже изпита известна ревност.

— Това беше грешка — каза тя, огорчена от опита му да отклони вниманието й от проблема с извънредните му часове. — Въпросът е, че ако не работиш извънре…

— Поръчката да ни измият прозорците е грешка? Не смятам така. Чудесно са си свършили работата.

Надяваше се да обърне всичко на шега и така да потуши гнева й, защото ако се съберяха двете неща накуп — че не му се плащаше за извънредната работа и че не се застояваше вкъщи достатъчно, за да си изпълни домашните задължения — изводът можеше да се окаже абсолютно съсипващ: че не печелеше поне толкова пари, за да плати някой друг да му свърши работата вкъщи.

Лиз заговори със снизходителен, направо покровителствен тон, разделяйки думите на срички:

— Бе-ше греш-ка. Сгре-шил къ-ща-та. Не съм наемала никого да измие прозорците — нали ти ги миеш. Човекът беше сгрешил улицата. Греш-ка-та бе-ше не-го-ва.

За Болд това не беше грешка, а чисто изнудване.

— Поиска ли да му платиш?

— Не. Щом разбра, че е направил грешка, прибра си нещата и си тръгна. Изобщо нищо не спомена за пари. — За момент лицето й просветна. — Наистина чудесно си е свършил работата.

— По-добре от този, който досега ти я вършеше — промърмори той, имайки предвид себе си.

Тя стана от стола и прикривайки леката си усмивчица приближи съпруга си, обви ръце около врата му и се притисна в него. На Болд му се прииска да погледне крадешком часовника си, но не го направи.

— Защо ме караш все така да се чувствам луда по теб?

Болд се почувства така добре, както не се бе чувствал от години. Не искаше това чувство да си отиде. Обви ръце около кръста й и я притисна силно към себе си, тя разбра посланието и също се притисна в него. Той усещаше дъха й точно под ухото й, допря устни до нейното ухо и промълви:

— Много ми липсваше.

— Имам нужда от това, Лу. Не бих те помолила, ако нямах такава нужда. — И добави: — Моля те.

Болд усети как кимва — не машинално, а по-скоро с неохота и притеснение. Любовното чувство, което изпитваше в момента, се примеси със страх, известно подозрение и даже гняв. Искаше му се да я притиска до себе си дотогава, докато не му кажеше истината — но Лиз явно не желаеше да го прави. Нуждаеше се от време да помисли — и той я разбираше. След връщането си от вилата със сигурност щеше да поиска да поговори с него насаме. Познаваше жена си прекалено добре, за да разбере, че назряваше промяна — вземане на генерално решение. Вземането на вана беше част от тази промяна — търсене на изолация, време за мислене; може би това беше истинската причина за тези вани. Той изви глава назад и я погледна; изглеждаше му толкова красива, интелигентна. Изглеждаше и малко уморена. Разтревожена.

— Добре ли си? — попита я той.

Тя го изгледа косо. Това означаваше не ме питай и също не настоявай. И то като че ли прогори дупчица в сърцето му — от притеснение.

— Ще остана с Майлс — отстъпи той.

Тя го прегърна още по-силно — с благодарност.

— Ще измия останалите прозорци.

Тя го целуна по устните.

— По-нататък ще говорим — каза тя.

— Добре, ще поговорим.

— Всичко ще бъде наред — направи опит да го успокои Лиз.

Годините, прекарани с нея, обаче отсъдиха друго — тонът, с който го беше изрекла, напълно опровергаваше думите й. Няма да бъде наред и осъзнаването на това го ужаси. Усмихна се принудено — тя със сигурност беше забелязала, че усмивката му е принудена, помисли си той. Моментът на покой и щастие помежду им отминаваше. И двамата се пуснаха от прегръдката.

Той отиде до хладилника и си наля чаша мляко.

Чу как Майлс го вика от съседната стая:

— Тааатеее.

Този вик не беше признак на страх и тревога, а на копнеж и липса — бащата лесно съзираше разликата — в този миг като че някой го поля с вряла вода. Той се спря на вратата на кухнята и се извърна към жена си, вълна на притеснение беше започнала да се надига в гърдите му.

— Какъв беше? — попита той.

Лиз, която тъкмо беше напълнила чайника с вода и щеше да го слага на котлона, отвърна:

— За кого говориш?

— Какъв беше? — повтори той, този път по-строго.

— Какво? Кой?

— Миячът на прозорци — отвърна Болд и в този момент вълната от притеснение го обля целия и всичко в него като че завря. Все едно го беше повалила неочаквано силна треска. — Стълба имаше ли? — излая той срещу жена си, предавайки й чувството си за безпокойство.

Тя зяпна от изумление, предавайки го също и на сина си, чийто плач внезапно премина в рев, неистов рев.

Ръката на Лиз трепна, тя остави чайника върху котлона, правейки усилие да се държи както обикновено. Познаваше този негов тон. И затова му даде по-подробно описание:

— Около двайсет и пет — трийсетгодишен. Слаб.

— А лицето му?

— Беше се покатерил на стълбата. Лицето му? Не знам. Бях до гаража. Той беше с фланела, с качулка на главата. Разменихме не повече от пет думи. Прибрах се и след това той си беше отишъл, Лу.

Тя протегна ръка, за да завърти копчето на газовата печка. Това копче изведнъж като че изпълни цялото зрително поле на Болд — детонаторът?!

— Не го пипай! — изкрещя той.

Лиз отскочи назад. Ужас обля лицето й.

Майлс извика — ужасът се беше предал и на него:

— Тааатеее!

— Не пипай нищо! — предупреди я той. — И изобщо не мърдай от мястото си.

— Лу? — като че му се примоли тя — да я освободи. От ужаса.

Мислите му се тълпяха една след друга, Болд изхвръкна навън сред тъмнината и сковаващия ужас. Мияч на прозорци. Стълба.

Вътре беше тъмно и навън беше тъмно, докато той тичаше по задното стълбище надолу и право към колата си, за да вземе зачисления му от полицията фенер от жабката. После заобиколи тичешком къщата, ослепително ярката светлина се плъзгаше ветрилообразно по тревата, хвърляйки треперливи отблясъци и сенки наоколо. Болд погледна към прозореца на кухнята и видя Лиз с разширени от уплаха очи, приковала поглед в него. Изражението й сякаш му казваше да не е посмял да причини подобно нещо на семейството си — на нея, на децата, на общия им дом. През всичките му години в полицията нито една от отправяните му заплахи за физическа разправа не беше прекрачвала прага на дома му. Веднъж само беше имало телефонни обаждания — макар телефонният му номер да не фигурираше в указателя, но и с тях бързо се беше справил. Никога досега заплахата не се беше разпростирала и върху семейството му.

Провери изцяло тревната площ, опасваща къщата му. Представяше си Лиз с късите панталонки и фланелката с умопомрачително деколте как се надвесва над цветята на прозореца. Като че някой беше инсталирал дигитален часовник върху картината, родена от съзнанието му, показващ минутите и секундите, бясно въртящи се напред. И изведнъж всичко се обля в пламъци, огнената завеса се люшна и издълба огромна дупка в къщата му…

Фенерът освети два правоъгълни отпечатъка в тревата: полицаят у Болд го накара да не стъпва в близост до тях, за да не заличи доказателствения материал, какъвто те представляваха. Внимателно се огледа наоколо за отпечатъци от обувки или ботуши, фасове, клечки или каквито и да било други вещи, които можеха да послужат като улики; през цялото време се бореше с подтика си да наближи отпечатъците от стълбата, да ги огледа хубаво, за да разбере дали не са същите като при „Пожара Инрайт“. Не, колегите му от отдел „Убийства“ щяха да го направят.

Всяка тревна площ криеше улики и доказателства за какво ли не. Неговата на пръв поглед му се беше сторила празна на светлината на фенера, но особено районът около отпечатъците от стълбата беше потенциална златна мина за екипа по събиране на уликите и доказателствата. Би трябвало да ги изчака наистина, но вместо това внимателно наближи единия от отпечатъците и насочи светлинния лъч право към него. Съзирайки познатия нарез под формата на V, ядно изруга и се затича към задния вход, срещайки ледения поглед на Лиз през прясно почистения прозорец на кухнята.

— Вземи децата! — нареди й с истеричен тон Болд веднага щом влезе вътре. Въображението му вече беше родило представата за неизбежния и алчен пожар, чийто начален пламък щеше да прониже центъра на къщата му. Втурна се към спалнята им, където Сара лежеше в креватчето си. — Ти вземи Майлс — подвикна.

Машинално посегна към ключа за осветлението в спалнята и отново като че съзнанието му наложи увеличително стъкло върху ключа и той изпълни полезрението му. За малко да го натисне и се сепна. Детонатор?!

— Не пипай нищо! Абсолютно нищо! — извика той, докато обзетата от паника Лиз се затича покрай него. — Просто го вземи и ме чакай.

Изведнъж във всичко наоколо видя потенциални детонатори. Сара, стресната от гласа на баща си, нададе рев.

Лиз спря до вратата на спалнята им, притеснена от плача на дъщеря си.

— Бъди по-нежен — каза му тя.

Болд се извърна точно навреме, за да забележи как ръката на Лиз посяга към ключа за осветлението.

— Не! — кресна й той и вдигна ръка. — Не пипай нищо. Внимавай да не стъпиш върху някой кабел. И двамата използвахме задния вход, нали така? Значи там е безопасно да се мине. Побързай.

Обитателите на обхванати от пожар къщи изскачаха през предните входни врати, без да обръщат внимание на вида си — шофьори на линейки, пожарникари, всички бяха свикнали с гледката на полуголи семейства, препускащи през тревните площи към спасението и спокойствието на кварталното обкръжение. Но в техния случай предният вход можеше да се окаже детонатор и да предизвика пожар.

Лиз взе Майлс на ръце. Болд посегна към дъщеря си, взе я на ръце и притисна топлото й бебешко телце към себе си. От нервно напрежение се беше облял в пот.

— Добро момиче — избъбри той, щом Сара се успокои в прегръдката му.

Родителите, всеки с по едно дете на ръце, едновременно се озоваха пред вратата, водеща към кухнята. Лиз беше кълбо от нерви — с разширените си очи, с отпуснатата долна челюст, с тежкото си дишане — заредено със страх и ужас.

— Да се махаме оттук — извика тя прегракнало.

— Махаме се — отвърна Болд с дрезгав глас.

Очите му оглеждаха пода в кухнята, търсейки да забележат нещо необичайно. Страхът и ужасът вече се бяха превърнали в параноя при него. Във всичко съзираше потенциален детонатор. Изведнъж замръзна при мисълта, че детонаторът може да е в непосредствена близост до тях. Майлс непрекъснато се опитваше да се изплъзне от майчината прегръдка. Сара се извиваше и тя, давайки знак, че иска да се освободи от бащината прегръдка, протягайки ръце към Лиз, която му се примоли:

— Ако ще се махаме, да се махаме. Моля те!

— Махаме се — прегракнало повтори Болд. После с бърза крачка прекоси кухнята, прекрачи прага и заслиза по стълбите надолу. — Не — каза той на Лиз, която се запъти веднага към колата си. Приближи се до нея и я целуна по запотената буза. — Излезли сме да се поразходим с децата. За забавление. Бавно и небрежно. Нали така?

Сълзи избиха в очите й и обляха бузите й. Тя му кимна и крадешком се огледа.

— Не — предупреди я той. — Само ние. Двамата с децата сме излезли на разходка. Друг не ни трябва.

Тя отново кимна.

Тръгнаха с бавна крачка в западна посока по Петдесет и пета улица към „Грийнууд“ и магазина на ъгъла, който държаха семейство корейци — Болд ги познаваше лично заради честото пазаруване при тях, най-вече на яйца и мляко.

Той набра деветстотин и единадесет на монетния автомат пред магазина с Лиз до себе си и Сара в прегръдките му. Около телефона беше пълно с рисунки и надписи — неуместни шеги или надписи от рода на „Зипи беше тук“.

— Можеш да влезеш вътре — предложи Болд на жена си.

— Не — беше всичко, което тя му отвърна.

Стоеше в непосредствена близост до него, лакътят й го докосваше и той усещаше топлината на тялото й. Това най-обикновено докосване беше достатъчно, за да стегне гърлото му, докато говореше по телефона. За двадесет и нещо годишната му служба в полицията никога не се беше обаждал на номера за спешна помощ. Помоли да го свържат с отдел „Убийства“, но получи отговор, че това няма как да стане. Втория път изрече молбата си с по-суров тон, искайки този път да го свържат с дежурния полицай, но отново получи категоричен отказ. Остави слушалката и тъй като нямаше никакви пари, помоли корейците в магазина да се обади от служебния им телефон. Предпочете да набере домашния номер на лейтенант Фил Шосвиц, а не номера на отдел „Убийства“. Изложи му подозренията си, изисквайки присъствието и на сапьорска група, пожарна кола и технически екип за събиране на уликите и доказателствата. Предложи също хората от съседните къщи да бъдат евакуирани, но Шосвиц се възпротиви на това негово последно искане, решавайки, че са необходими по-солидни доказателства, преди да „привлечем вниманието по такъв начин“.

Тази забележка на Шосвиц напомни на Болд за разговора с Дафи, че повечето от осъдените подпалвачи бяха признавали, че наблюдават избухването на пожарите. Да станеш свидетел на това как започва и се разгаря един пожар, се оказваше важна мотивация, ако не и основният мотив за извършването на подобен род престъпление. Болд обмисли дали да не се върнат до къщата и да се качат в колата на Лиз, но после реши да се обади на някой приятел да дойде до магазина и да ги прибере оттам — така лека-полека в главата му взе да се оформя план за действие. Той отново беше полицай, обзетият от паника баща беше отстъпил на заден план.

Стълбата и този, който се беше катерил по нея, са били в двора им същия следобед. Ако това е бил подпалвачът и ако къщата трябваше да бъде вдигната във въздуха, значи в този момент той наблюдаваше къщата. В зависимост от избраната гледна точка и разстояние възможно беше да ги е видял как излизат, а може и да не ги беше видял. Твърде възможно беше и да се намира още в квартала. Болд изложи тези свои разсъждения на Шосвиц. Колкото повече го слушаше Лиз, толкова по-бледо ставаше лицето й.

След кратък спор, по време на който Болд откри, че е готов и да принесе в жертва къщата си, ако трябва, в крайна сметка се споразумяха, че няколко екипа — от лабораторията, от пожарникари и от сапьори — ще дежурят, но не в непосредствена близост до къщата, не и преди да се разположи мрежата от полицейски постове, обхващаща района от парк „Уудланд“ до Северозападно пето авеню. Мрежата щеше да започне да се затяга лека-полека с надежда да оплете и залови подпалвача. Шосвиц, който обикновено винаги се оправдаваше с ограничен бюджет, горещо аплодира тази идея. Вероятно защото този път заплахата се отнасяше за живота на полицай, имащ непосредствено отношение към разследването на преследвача си, Шосвиц не спомена и дума за пари. Ако не беше заради колега, едва ли би се съгласил да подкрепи безрезервно такава мащабна операция.

След двадесетина минути Лиз и децата се отправиха към къщата на Уили и Сюзан Афхолдър, където щяха да пренощуват. Ако му се отдадеше възможност, Болд също щеше да се присъедини към тях. Срещнаха погледите си, докато се целуваха с Лиз през отворения прозорец на форда на Сюзан — сърдечна, любяща целувка, която за него означаваше един цял живот, цял свят от спомени. След като потеглиха и след като червените светлини на стоповете угаснаха, Болд усети със сърцето си, че даже и да е имала връзка с друг мъж, то всичко между тях е приключило. Съпругата му и семейството му отново бяха едно цяло. Надвисналата над тях опасност ги беше сплотила.

До девет и петнадесет осем полицейски коли бяха заели позиция на пресечки и възлови места в радиус от километър около къщата на Болд. Два бракувани училищни автобуса в синьо, обикновено използвани за превоз на обвиняеми, бяха побрали тридесет и четирима полицаи, очакващи заповед за действие, девет от които с универсални уоки-токита и слухови апаратчета за радиовръзка, останалите с ръчни приспособления с вибриращ сигнал. Единият автобус беше пратен в северната част на завардената зона — на ъгъла на „Грийнууд“ и Петдесет и девета улица, а другият — на юг, на ъгъла на „Грийнууд“ и Петдесета улица, всеки от тях побрал по седемнадесет полицаи.

Точно преди автобусите да заемат позиция, черният микробус на спасителния отряд, състоящ се от девет отлично подготвени за бързо реагиране при спешни случаи от всякакъв род специалисти, се разположи край югозападния ъгъл на зоологическата градина. От спасителния отряд бяха преценили, че паркът „Уудланд“ е най-вероятният път за бягство на подпалвача. Всеки от членовете му беше въоръжен и снабден със система за радиовръзка, прикрепена на главата и оставяща ръцете свободни, както и с приспособления за нощно виждане.

Болд влезе през задната врата в кафявия микробус — бивше притежание на фалирал организатор на състезания с хрътки, сега полицията го използваше като полеви команден пулт. Беше паркиран на хълма близо до „Палатин“ — на пресечка и половина от къщата му.

Шосвиц седеше на стол, закован за пода, седнали бяха и двамата оперативни работници — диспечерът на командния пулт и полицаят от отдел „Полеви операции“. Лицето на Шосвиц се беше изопнало и пребледняло, очите му се бяха разширили и изразяваха шок и изумление, а пръстите му не спираха да потропват.

Болд погледна часовника си. Даже най-секретните полицейски радиочестоти бяха засичани от най-упоритите журналисти, наблюдаващи работата на полицията. И в най-добрата технология можеше да се направи пробив, стига човек да имаше на разположение време и решимост. Поне двама от репортерите, които той лично познаваше, бяха способни на подобни фокуси. Прецени, че бяха изминали петнадесет минути от началото на операцията. Специално си отбеляза времето — часът беше девет и двадесет и три. Нуждаеха се поне от четиридесет и пет минути преднина пред любопитните журналисти, за да подготвят операцията така, че медиите след това да не могат да им попречат. Обзе го нетърпение.

— Всички ли са по места? — обърна се полицаят от „Полеви операции“ към Шосвиц, който на свой ред се извърна към Болд и го погледна на фона на матовата червена светлина, пълнеща променения интериор на микробуса.

Нямаше стол за Болд и той приседна върху преобърнатата празна зелена пластмасова касета за млечни опаковки. Сержантът кимна на лейтенанта; подобни моменти караха Болд да се чувства неловко, заради цялата тази йерархична обвързаност и задължителност за верижно препредаване на нареждания, валидни за всички в случай на операция от такъв характер — когато бяха ангажирани звена, отреди и отдели за подсигуряване на всяка нейна фаза и част. С един само поглед в посока към сержанта Шосвиц каза на Болд, че поема отговорността за цялата — плод на светкавично решение — операция. Резервираността на Фил Шосвиц беше начин да се дистанцира от всички и да се концентрира.

Диспечерът натисна няколко щифтчета и изрече:

— Внимание, всички постове…

Болд слушаше размяната на нареждания, притворил очи, опитвайки се да си представи видимия резултат от целия този поток от думи.

Докато обитателите на съседните къщи гледаха телевизия, патрулни полицаи и полицаи от спасителния отряд заемаха позиция в техните тревни площи, в алеите, водещи към домовете им, край гаражите им. Едно дете на девет години информира родителите си, че е видяло през прозореца на стаята си в задния двор да се появява нинджа. Бащата се провикна по стълбите нагоре към детето да си ляга и да престане да ги безпокои.

Мрежа от хора, стегнала като в менгеме къщата на Лу Болд.

Болд, притворил очи, си представи жестокия убиец, прокрадващ се в тъмнината, очакващ нетърпеливо зрелищното огнено шоу, което беше подготвил, очакващ събитието, което Болд се молеше да се размине.

 

 

Полицаят от спасителния отряд Коул Роби беше притежател на един от гласовете, който Болд чу да се отзовава сред почти непрекъснатия радиотрафик. Той беше висок мъж, близо метър и осемдесет и пет, и тази вечер беше облечен целия в черно — и униформата, и ботушите. Беше си нахлупил униформеното черно кепе с козирката назад, която покриваше врата му, самозалепващата се лента бодеше челото му. Коул имаше дъщеря — деветгодишна, на име Роузи, и съпруга — от четири години, която наричаха Джо — от Джоузефин. Роузи без съмнение беше най-удивителното, което му се беше случило в живота. Джо по всичко изглежда беше най-добрата жена на света, след като успяваше да ходи на работа на две места и да се грижи и за Роузи. Само преди няколко дни насред църковната служба Коул Роби беше осъзнал, че има всичко, за което някога е мечтал, всичко и даже повече, отколкото човек би могъл да се надява. В тази вечер, прокрадвайки се през дворовете, давайки си сметка, че много от живеещите в околните къщи със сигурност бяха въоръжени, давайки си сметка, че задачата му е да залови един незнаен, неидентифициран подпалвач, твърде възможно опасен, твърде възможно и убиец, сърцето му блъскаше лудо в гърдите му — със сто и десет удара в минута, мислеше си, нека някой друг да го открие. Нямаше желание да става герой. Всъщност сериозно обмисляше да подаде молба за преместване в друг отдел. След всичките тези години специализирано обучение и тренировки, за да си извоюва място в спасителния отряд, работата зад бюро изведнъж беше започнала да му се струва много по-привлекателна.

Коул Роби се прехвърли през ниска ограда и пое по алея, водеща от аварийния изход на близката къща навън — което се считаше за градска собственост и поради това обществено достояние. Промъкването през дворовете не беше много законно, но понякога им помагаше да си вършат работата по-лесно.

Както обикновено, винаги търсеше прикритието на по-сенчестите места, движеше се с бавна крачка, приведен, с отпуснати рамене. В дясното му ухо през слуховото апаратче на уоки-токито се изливаше непрекъснатият поток на радиообмена, досаден до втръсване, но въпреки това той се заслушваше в него, надявайки се да чуе ключови думи, фраза, която би се оказала уместна за неговата позиция, за неговото местоположение, така че почти не го изключваше. При всяка полева операция, в която участваха униформени полицаи, имаше твърде много разговори по радиостанцията. Ако оставеха всичко само в ръцете на спасителния отряд — каквото беше и мнението на Коул — операция от този род би протекла много по-просто.

Усети как часовникът на китката му вибрира. Спря, пристъпи извън сянката и погледна наляво, после надясно. Изчака. След миг се огледа отново, този път видя двама от неговата група, по един от двете му страни, отстоящи на двадесет, най-много на тридесет метра от него. Нищо особено не се беше случило като причина за този вибриращ сигнал — обикновена предпазна мярка, която предприемаха на всеки четири минути.

След четири минути отново щеше да получи вибриращия сигнал и да изчака за визуален контакт с колегите от двете си страни. Ако в рамките на минута някой от тях не се отзовеше, тогава Коул щеше да потърси радиовръзка с него чрез командния пулт. Ако и това се провалеше, тогава Коул и колегите му от спасителния отряд щяха да се заемат с претърсване на района, докато се разбере каква е причината за изчезването. Понякога се оказваше, че причината е съседско куче, яростно съпротивляващо се срещу нашественика, и на практика лишаващо го от поле за действие. Понякога полицаят просто губеше ориентация и се изгубваше — понякога и най-обучените допускаха такива грешки. Веднъж — само веднъж обаче, напомни си Коул — липсващ член на спасителния отряд беше открит с прекършен гръбначен стълб и счупен череп. Коул успя да се справи с преживяното тогава, но Дейвид Джеферсън, който смени името си на Абдул Незнамкойси, сега работеше като телефонист за една фирма за телемаркетинг, прикован към инвалидна количка. Коул беше отишъл да изяде по една пица с него преди няколко месеца — животът му беше цяло нещастие: жена му го беше напуснала след отвратителен бракоразводен процес и беше натрупал дългове за двадесет хиляди долара. Коул не искаше подобно нещо да му се случи. Бавно напредваше. Тази част от парка, точно зад зоологическата градина, която шефовете смятаха за най-вероятния маршрут за бягство, се простираше пред него и представляваше неговото поле за действие, неговият маршрут. Беше дяволски тъмно под тези дървета — за визуален контакт изобщо не можеше и да става дума, щом влезеха с колегите си там вътре. Сърцето му подскочи и пулсът му надскочи сто и десет удара в минута. Обичаше работата си.

 

 

Болд отвори очи и примигна на матовата червена светлина, опитвайки се да види какво толкова имаше да му покаже полицаят от „Полеви операции“ Тито Лий.

Сочейки картата, Лий започна:

— Подредили сме спасителния отряд в една редица ето тук и вървят ето натам. Движат се с добра скорост и ще бъдат на позиция след пет, най-много десет минути. В този момент разполагаме със стена от човешка сила между шосе „Фини“ и зоологическата градина. Патрулните ни коли, всяка в своя периметър, са на позиция. Двата автобуса също са на позиция, но няма да помръднат никъде, докато не получат сигнал. Щом поискаш да затегнем мрежата около оня кучи син, веднага ми кажи.

— Какво… чий беше този женски глас, който чух преди минути — попита Болд.

— Имаме една полицайка под прикритие — като служител на „Контрол по животните“, с камион, от западна страна. Обикаля с много бавна скорост, като че дебне някого или нещо, което всъщност отговаря на истината. — Изглеждаше горд, че се е досетил за подобна маскировка, и се ухили. — Така се сдобиваме с оперативен работник на самата улица, тя се движи по посока към вашата къща. Там ще излезе от камиона и ще тръгне от врата на врата към „Уудланд“, уж търсейки някакъв доберман, за когото са съобщили, че е изчезнал.

— И е сама? — попита Болд, обзет от лоши предчувствия. — Мислех, че всеки ще си има партньор в тази…

— Кой е сам? — намеси се Шосвиц заинтригуван.

Лий отвърна на лейтенанта, пренебрегвайки Болд:

— Ловец на кучета — жена. Една от цивилните помощник-детективи — Кони Бранслонович. Действа под прикритието на ловец на кучета — повтори той заради недочулия Шосвиц.

— Никой не трябва да остава сам, без подкрепление в операция като тази — извика Шосвиц, притеснен до неузнаваемост. — Кой те упълномощи за това?

Лий поясни с отбранителен тон:

— Разполагахме само с четирийсет и пет минути, лейтенант, за предварителна подготовка. Не е като да…

— Искам я вън от онова място.

— Да, господине.

— Веднага.

— Да, господине.

— Изпрати й някой. Не ме интересува дали ще се вози в клетката за кучетата отзад, но искам да са двойка. Смятах, че всичко е ясно, след като точно това изискване поставих още в самото начало.

Шосвиц се беше постарал думите му да звучат агресивно и безапелационно. След като свърши, се извърна и погледна към Болд; лейтенантът ненавиждаше неочакваното. Той се плашеше от тези операции — твърде малко му оставаше до пенсия, за да поставя кариерата си на карта заради подобни самоинициативи. Мразеше в момента и Болд; сержантът го усещаше.

 

 

Коул Роби се движеше ритмично и плавно, пазейки се от резки движения. Ако някой съзреше тъмната му фигура, можеше да я сбърка със стъбло на дърво или със сянка, откроена от светлина от фаровете на кола, пробягваща по дърветата, между които се движеше. В този момент той като че нямаше вече телесна обвивка, не беше тяло, състоящо се от сетива и сърдечен пулс, докато преодоляваше едно след друго дърветата, по същия начин като че беше овладял способността да се трансформира в дух, понесъл се над материалното, превърнал се в Бог. Това усещане беше нещо, което не беше споделял с никого, освен с Джо, която напълно разбираше тази негова трансформация, а ако не разбираше, напълно го подкрепяше — подкрепяше това, което помагаше на съпруга й да се завърне невредим след изпълнение на служебния си дълг. По време на това негово превращение в дух Коул Роби вярваше, че е инструмент на Бога — всезнаещият, всеобхватният. Даже и да имаше насреща си подпалвач психопат, нямаше значение; щеше да се справи по най-добрия възможен начин и да се надява на свръхестествени напътствия. Тези същите свръхестествени напътствия вярваше, че ще го насочат в правилната посока през гората, ще го изведат на място, чиято значимост той можеше и да не разбере, но щеше да приеме с охота. Разбирането, даже познанието за случващото се, беше извън способностите му в този момент. Обучението му заемаше място, много по-нискостоящо в ценностната му система в сравнение с вярата му и увереността в необходимостта от избор на подходящ момент. Той прие ролята си, посоката си, маршрута си безропотно и докато другите възприемаха погрешно това негово поведение като проява на изключителна лоялност към тима, за него истината беше друга. Така наречената му лоялност не беше нищо повече от вярност към учението за съществуването на съдба и наличието на Божествена сила.

— Иди и го хвани — беше последната съзнателна мисъл у Коул Роби, преди да се трансформира в дух и да се постави изцяло в услуга на своя Пазител.

С крайчеца на дясното си око той регистрира бързо примигване на бяла светлина от фенерче, извърна се и препредаде същия този сигнал на колегата си отляво без бавене. Между дърветата се понесе същият припламващ сигнал, по веригата между членовете на спасителния отряд. Всичко беше наред. Увереността му се дължеше на тайната му. Разбираше и приемаше посланията, макар в същото време да не се съмняваше и че е най-добрият от колегите си на терена. Усещаше се обаче част от съвсем друг тим. Само времето щеше да покаже, но нещо му подсказваше, че това е неговата нощ.

 

 

— А къде е тогава? — излая Шосвиц във вътрешността на преоборудвания микробус.

Матовата червена светлина, струяща отгоре, превръщаше гнездата за очите му в черни дупки и удвояваше и изкривяваше формата и на без това внушителния му нос. В този момент в очите на Болд той имаше направо сатанински вид. Зъбите му блестяха в червено. Вдигнатият му показалец се размаха по посока на Тито Лий. Въпросът на лейтенанта беше в отговор на съобщението на Лий, че помощник-детектив Бранслонович, която действаше под прикритието на ловец на кучета, не е в камиона си.

Полицаят от „Полеви операции“ отвърна, на свой ред задавайки въпрос към диспечера:

— Ще можем ли да я открием на оперативното поле?

Шосвиц, който не понасяше да си има работа с предположения, изкрещя:

— Искам я веднага в оня камион, вътре, със заключени врати, в тази минута. Дали може и как може, ще обсъждаме по-късно. Разбрано?

Лий изгледа за миг Шосвиц.

Диспечерът също изглеждаше стреснат и това притесни Болд, защото ролята на диспечера в този вид операции беше една от най-важните.

— Всичко, което можем да направим — обади се Болд, вземайки страната на Тито Лий, — е да се опитаме да я открием. Тя носи ли уоки-токи? — попита той диспечера, за да го върне към обичайната му работа.

— Има радиостанция в камиона — отвърна той, обяснявайки, че би трябвало да чува всички нареждания с помощта на тази радиостанция. — Инсталирах радиопредавател в камиона. Така че даже и да е на разстояние от него, не е проблем веднага да се върне и да се отзове. Няма пълномощия за уоки-токи — допълни той.

Така Болд разбра, че тя, както и други участници в операцията, не разполага с универсално уоки-токи, с което беше възможно да се оперира на секретни честоти — само няколко души разполагаха с тях. Тази техническа ограниченост я изключваше от техния кръг.

Болд каза:

— Може да съм разбрал погрешно, но дали радиопредавателят в камиона ще може да…

— О, по дяволите, прав си — прекъсна го Лий. — Тя е ограничена в рамките на приемо-предаване на близко разстояние.

За да се минимизира радиотрафикът и да се предотврати възможността за подслушване от страна на медиите, за част от приемо-предавателите също бяха въведени ограничения.

Шосвиц се намеси:

— Значи пускаме съобщение по мрежата, че искаме Бранслонович да осъществи връзка с командния пулт. Това ще я накара да се върне в камиона или да се обади от уличен телефон и ще можем да я измъкнем оттам. Ясно ли е? — попита той реторично, като вниманието му вече беше насочено към практическото осъществяване на това. — Хайде, действай — нареди той на диспечера. После извърна глава и улови погледа на Болд. — Какво? — попита го, все така крещейки.

— Нищо не съм казал — сви рамене Болд.

Но вътре в себе си си помисли, че Бранслонович е помощник-детектив и е много добре запозната с полевите операции. Щом е така, значи и друг път й се е случвало да бъде търсена по този начин. Значи, продължи с предположенията си той, първия път, когато получи съобщение чрез универсално уоки-токи, тя щеше да го игнорира и по-късно да се оправдае с това, че връзката сигурно е била много лоша. Втория път може да се види принудена да се обади, но когато тя пожелае — и пак можеше да мине доста време, преди да го направи. При всеки нов призив да се обади щеше да се затвърждава и подозрението й, че истинската причина за тези настойчиви обаждания е единствено обстоятелството, че се намира в опасна зона и тъй като е жена, ония идиоти начело на операцията искат да я изтеглят оттам. А истината беше, доколкото Болд можеше да схване, че тя най-вероятно наистина се намираше в опасна зона, на няколко пресечки от къщата му.

— Ти не си съгласен с мен — обяви Шосвиц, гледайки сержанта си.

— В такъв случай ще ми дадеш ли ключовете си? — каза Болд, изправяйки се от касетата и прегърбвайки се под ниския таван на микробуса.

Отначало усети нежеланието на Шосвиц, но промяната на изражението му подсказа решението на лейтенанта да подбира внимателно битките си — в този случай избраният от него вариант на действие можеше да не даде никакъв резултат, независимо от страстното му желание да не става така. Тъкмо затова подаде ключовете си на Болд. Разбраха се без думи, че Болд е решил сам да тръгне да търси Бранслонович. Лейтенантът не проумяваше какво точно може да е станало, но при всички положения Бранслонович беше в опасност. И Болд изглежда беше уверен в това.

Шосвиц насочи гнева си към диспечера. Още докато стъпваше на земята, Болд дочу как лейтенантът излая:

— Потърси я отново чрез уоки-токито.

Нощта беше безлунна — беше тъмно като в рог. Носеше се дъх на океан, размесен със студения въздух, който извика в съзнанието на Болд спомена за това как беше стоял веднъж на нос Алки и видял празните гнезда вместо очи на полуразложен труп.

Труп, помисли си той, и хукна към колата. Като с ток го прониза усещането, че може да е прекалено късно.

 

 

На Коул Роби непрогледната тъмнина под дърветата действаше успокоително. След минута му беше наредено да премине към използване на очилата за нощно виждане, което означаваше да се сложи край на използването на фенерчетата. Това беше умен ход от страна на командира на спасителния отряд, тъй като това позволяваше да се запази тайната за присъствието им на това място, тъй като всеки път, когато видеше припламваща светлинка, за него все едно беше да се използват уоки-токита.

Светът сега представляваше място, оцветено в черно и зелено, с няколко сенки в сиво. Стъблата на дърветата се извисяваха като черни царевични стъбла, за Коул Роби те изглеждаха като неравномерно наредени железни пръчки на решетка от затворническа килия. Трите измерения бяха редуцирани в две — имаше чувството като че влиза в двуизмерен черно-зелен образ на телевизор. С очилата за нощно виждане предметите и движенията се виждаха замъглени, а резките движения изобщо можеха и да не се регистрират. Говореше се, че във ФБР притежават нова разработка на очила за нощно виждане — в момента били подложени на изпитания, което беше евфемизъм за единствено право на собственост. За това, което имаше на разположение ФБР, другите се налагаше дълго да чакат.

Дойде вибриращ сигнал откъм дясната му страна. Коул го прие, изпрати в същата посока свой сигнал, след което го препредаде към полицая, който се намираше на двадесет и пет метра от лявата му страна. Докато правеше всичко това, му хрумна, че действа като на автопилот. Забеляза, че редицата им се разтегля, че разстоянията помежду им се увеличават. В скоро време щяха да излязат извън зоната на достъп на вибриращата сигнализация. Питаше се дали някой друг беше забелязал същото. Точно такива новобрански грешки костваха успеха на операцията. Точно вследствие на тази грешка можеше да се стигне и до убийство на човек.

Движеха се в северна посока, паркът се вливаше в квартала, разположен по склоновете на хълма, спускащ се към езеро Грийн. Светещите прозорци на къщите ослепяваха очилата за нощно виждане, прогаряха бяла дупка сред черно-зелената двуизмерност. След няколко подобни светлинни удара Коул Роби реши да се откаже от тях и ги побутна към върха на главата си. Предишният му опит с подобни топки за голф, както наричаха белите петна помежду си в спасителния отряд, бяха научили Коул Роби, че е по-добре да се откаже от използването на очилата, щом като има все още къщи със светещи прозорци. Дали и другите, или поне някои от колегите му се бяха отказали от очилата, не знаеше и не би могъл и да знае. Разбира се, трябваше да поглежда през тях на всеки четири минути заради вибриращите сигнали, но във времето помежду тях предпочиташе тъмнината без посредник.

В този момент леко припламване на жълта светлина от фенерче високо сред клоните на отдалечено от него дърво го накара да спре. Светлина от самолет, примигнала между клоните, предположи той. Някакъв мокър обект на дървото, отразил светлина, дошла отдолу? Човек? За миг нахлупи очилата, но после се отказа — предпочиташе да се довери на собствените си очи, тъй като периферното му зрение покриваше по-голямо поле. Не можа да се ориентира точно къде беше… Шум на приближаващ самолет го убеди, че… Още едно припламване на жълтата светлина! На височина между десет и петнадесет метра високо в едно от дърветата, намиращо се на около петдесет метра точно пред него.

Натисна бутона на приспособлението, прикрепено към колана му, включвайки се по този начин на радиочестотата на спасителния отряд.

— Пост номер три — представи се той шепнешком. — Зрителен контакт с възможен подозрителен субект. Пет-нула метра. Точно пред мен, с малко отклонение наляво. Височина: едно-пет метра. Чакам нареждане.

— Всички да спрат — разнесе се гласът на командира в ухото на Коул.

Редицата замръзна, докато в същото време командирът се свърза с командния пулт в оперативния микробус — Коул знаеше какво щеше да се случи. Щяха да наредят най-малко на четирима да се насочат към дървото.

С напътствието на Господ, помисли си Коул Роби, операцията свърши още в самото начало. Бяха открили търсения човек. Стоеше на мястото си, с очи, втренчени в онова невидимо дърво, надявайки се с огромна доза увереност, че това, което беше видял, няма нищо общо с авиационния трафик, а преди всичко и единствено със заподозрения, когото бяха излезли да търсят.

И както се разбра впоследствие, именно заради пренебрежението му към очилата за нощно виждане, когато избухна огнената стихия, Коул Роби се оказа единственият полицай от спасителния отряд, който беше без очила и не беше ослепен от ярката светлина; единственият полицай на мястото на операцията, който се оказа способен да действа, да види въртящото се тяло, обхванато от пламъци, като подпалила се коледна елха.

След това, когато той се затича към облечената като с пламтяща оранжева дреха фигура, която се въртеше, като че танцувайки за първи път непознат танц, чу от нея да се носят крясъци — крясъци на жена. Това наистина беше жена. Жена, изгаряща от болка и страх. От огън. И което беше най-лошото, беше глас на приятел. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се убеждаваше, че това — с всяка изминала минута заприличваща на не човек — беше гласът на помощник-детектив Кони Бранслонович.

 

 

Болд откри камиона на „Контрол по животните“ паркиран нагоре по хълма над къщата му, между „Грийнууд“, парк „Уудланд“ и съвсем близо до мястото, което бяха нарекли най-вероятният маршрут за бягство на подпалвача.

Огледа се из алеите, покрай къщите, нагоре и надолу по пътя, надявайки се все някъде да зърне Бранслонович. Носеше универсално уоки-токи в джоба на якето си, свързано с кабел към слуховото апаратче в ухото му. Надяваше се да чуе гласа на Бранслонович или на диспечера, обявяващ, че най-накрая е влязла във връзка. Вместо това чу нареждане за тридесет и четиримата полицаи да напуснат прикритието на автобусите и да затегнат мрежата около подпалвача. Операцията навлезе в решителната си фаза.

Радиоканалът преля от раздавани и потвърдени команди, след като цяла една малка армия униформени полицаи плъзна из улиците около къщата на Болд.

Членовете на спасителния отряд се намираха в парка, подредени в една линия, преграждайки пътя за отстъпление на подпалвача. Изведнъж всички тези усилия се сториха съвсем излишни на Болд, така абсурдни. Защото бяха основани на предположението, че къщата му беше подготвена за взривяване със запалителната смес, намираща се някъде вътре в нея — нещо, което до този момент не беше доказано. В мислите си върна събитията назад, за да си припомни логиката на действията си, казвайки си в същото време, че това щеше да му потрябва впоследствие, за да защити взетото решение пред началниците. Но колкото повече претегляше умозаключенията си, толкова повече се убеждаваше, че е бил прав. Щом като униформените полицаи бяха пуснати в действие, значи всеки момент пожарните коли и подвижната лаборатория щяха да се озоват пред къщата му — факт, който със сигурност щеше да прогони подпалвача, ако приемеше за валидна и в този случай теорията, че подпалвачите обикновено наблюдават избухването на пожарите, които бяха подготвили. Макар да съзираше логиката, не беше сигурен, че това обяснение щеше да се възприеме от началниците. Лесно беше да убеди Шосвиц, но той и Шосвиц работеха вече дълго време заедно, бяха си изградили определени делови взаимоотношения и лейтенантът беше привикнал да се доверява, макар и неохотно, на логиката на своя сержант. Но това изобщо не означаваше, че и другите ще го разберат. Едва ли.

Непосредствената задача, с която беше дошъл тук, беше по-разбираема и за самия него: налагаше се да мисли като полицай, за да се опита да възстанови маршрута на Бранслонович. Спря и се огледа наоколо, давайки си сметка каква тъмна нощ им се бе паднала за операцията. Извърна се към къщата си, гледайки я този път с други очи — като мишена. Подпалвачът щеше да поиска да си осигури добра видимост, а най-добра видимост можеше да му предложи само хълмът, което обясняваше местоположението на паркирания камион. Бранслонович веднага беше оценила важността на височината на този хълм. Ако подпалвачът искаше да види повече, отколкото само издигащи се в небето пламъци, тогава трябваше да отиде в парка. Болд се втурна към хълма, тичайки с все сила, привел се напред, питайки се как си беше позволил да надебелее до такава стенен, обещавайки си да предприеме нещо по този повод. Някой ден.

Подпалвачът се нуждаеше от място с добра видимост, където можеше да се скрие — изоставена къща може би — или където можеше да застане, без да предизвика нечие подозрение — преструвайки се на елтехник, телефонен техник или кабелен техник. Болд вдигна поглед нагоре и огледа района; не искаше обаче да стои така, зяпайки нагоре, от страх, че ще бъде забелязан, затова бързо се отказа от намеренията си. Заля го вълна на още по-силен страх — ако Бранслонович беше вървяла така, оглеждайки стълбовете, покривите, прозорците, може по този начин да се е издала. Може би, помисли си той, е постъпила достатъчно умно и го е правила в съпровод на думи от рода на: „Пис-пис, котенце“, или нещо подобно. Дали не е тръгнала и тя към парка?

Започна да катери хълма с малко по-забързани крачки, отколкото би подобавало на обикновен минувач. Прииска му се да извика:

— Обади се, Бранслонович. Обади се, Бранслонович.

Колкото по-нависоко се катереше, колкото повече къщи подминаваше, толкова повече го влечеше към парка. Само трябваше да пресече „Грийнууд“ и щеше да се озове сред тъмнината, където човек можеше да се крие на воля. Бранслонович може да се е почувствала по съвсем същия начин: защо да се мотае между къщите, след като само паркът предлагаше такова изобилие от подходящи места за криене? Освен това, продължи размишленията си Болд, за един служител на „Контрол по животните“ беше абсолютно естествено да претърсва парковете. Болд ускори ход. Бранслонович беше в парка — знаеше го, все едно някой му го беше съобщил, макар да не можеше да обясни откъде го знаеше. Знаеше го по същия начин, както знаеше и че къщата му е подготвена за взривяване.

Прекоси тичешком „Грийнууд“, насърчавайки се мислено да се движи по-бързо и по-бързо.

Навлезе в парка и продължи да бяга.

Чу гласа й, преди да я види между стъблата на високите дървета. Намираше се може би на тридесет или малко повече метра пред него. Светлината на фенерчето й беше насочена високо към клоните на дърветата, покрай които минаваше. Не можеше да я разпознае като Бранслонович, не и от такава голяма дистанция; но знаеше, че е тя. Беше като хрътка, уловила следата на подпалвача. Болд много добре я разбираше.

— Хей! Вие ли сте ловецът на кучета? — извика той, стараейки се да й подскаже по този начин, че знае коя е, и едновременно с това постъпвайки като истински професионалист по време на операция. — Вие ли търсите добермана?

Тя изглежда не го чуваше, гласът му се губеше между дърветата. Той си пое дълбоко въздух, за да извика по-силно, но преди още да оформи устните си за първия звук, от земята от дясната й страна се надигна огнен гейзер. Беше стъпила върху жица или върху самия детонатор.

Фигурата пред него беше моментално подхваната от синкаво-жълти пламъци, както и стъблото на най-близкото дърво. Завъртя се веднъж, с протегнати настрани ръце, и извика за помощ — вик на пареща болка и ужас. След което му се стори, че тя експлодира, от олюляващото й се тяло се разхвърчаха синьо-жълти светещи късчета, прилични на разпукващ се букет от фойерверки на фона на тъмната гора. А това, което остана от тялото й, се залюля напред и рухна. Кората на съседното дърво експлодира в тъмночервено — като че беше съдържала гориво, а не живо дърво вътре в себе си — изпълвайки тишината на нощта с шумове, прилични на топовни гърмежи. Ударната вълна лиши Болд от равновесие и го изхвърли, поваляйки го по гръб, на разстояние десет метра от мястото, където беше стоял. Имаше чувството, че е ослепял, оглушал и като че гърбът му беше пречупен на няколко места. Откъм Бранслонович се раздаде един последен смразяващ кръвта крясък; как беше възможно това, след като почти нищо не беше останало от нея. Тази мисъл порази Болд както лежеше върху влажния килим от нападали листа, а ушите му се пълнеха с последния стон, възвестил края на жизнения път на Бранслонович.

В далечината се чуваха сирените на пожарните коли.

Лу Болд успя да извади оръжието си, мислейки си в същото време, че за цялата му кариера на полицай му се беше случвало да стреля само три пъти. Прицели се към звездите и изстреля патроните си на три равномерно разпределени една след друга серии. Ако имаше късмет, някой щеше да го чуе и открие, преди да изгори цялата гора и той вътре в нея.

 

 

Коул Роби видя как Бранслонович се завърта, стълбче ослепителна светлина, разлетяваща се настрани като искрици огън в запалена камина, устремяващи се надолу като падащи звезди. Редом с нея изригна още един стълб ослепителна светлина. Какофонията от звуци, нахлула в ушите му, го влуди и обърка, командирът му със сигурност си беше сложил очилата за нощно виждане и беше като ослепен от избухналия пожар. Коул Роби чу три последователни серии от изстрели, изтръгна слуховото апаратче от ухото си и хукна към огъня, мислейки си в същото време, че има някой друг там.

В същия този миг улови прехвръкването на нечия сянка в самия край на огнения ад и машинално го идентифицира като подозрителен обект — човешка фигура — отдалечаваща се от пожара в посока, падаща се от лявата му страна. И след това като че изчезна от полезрението му, светлината на пожара беше толкова интензивна, така ярка, че причиняваше временна слепота — като от светкавица на фотоапарат. Резултатът беше, че всичко пред погледа на Роби се превърна в колаж от разкривени, стелещи се на фона на гората сенки, странно преплетени и обграждащи го отвсякъде, сякаш се беше озовал в основата на пухкава четка, опитвайки се да прогледне измежду жилавите й косми.

Коул беше тренирал колективни спортове, докато беше в гимназията, и в колежа след това, тренираният усет от онова време го люшна наляво към предполагаемия маршрут, по който би се придвижила забелязаната фигура, базирайки се на това, което за миг беше видял. Само след няколко крачки съзнателните мисли го напуснаха и той отново се отдаде във властта на силата, която напътстваше живота му. Тичаше между дърветата със скоростта на вятъра, освободен от колебанията си, от размишленията си, от преценките си. И като че да потвърди правилността на неговото поведение, в полезрението му отново попадна фигурата, насочила се надясно от него. Усети как, без да мисли, отпуска ръка върху оръжието си. След което все тази сила вместо него извади зашеметяващото оръжие — на вид подобно на голям револвер, но изстрелващ двадесет хиляди волта вместо куршуми. Трябваше да стреля най-много на петнадесет метра разстояние от обекта — между пет и десет метра беше най-добре, за да се гарантира точност — докато двете миниатюрни жици пренесяха заряда до индукционните накрайници на изстрелвания електрод. Веднъж улучен, обектът се строполяваше в безсъзнание за период от четири до петнадесет минути, поразен от електрическия ток. Щеше да го залови жив; щеше да отведе в полицията арестант, а не труп.

Беше изгубил чувство за време, можеше да си даде сметка, че то все пак тече заради променящите се сенки, звуци и цветове на разразилия се пожар. Със същата ръка, с която беше опипал за момент зашеметяващото оръжие, натисна бутона на радиопредавателя и изрече със задъхващ се глас:

— Пост номер три. Забелязан съмнителен субект. Преследвам го. Стрелям със зашеметителя.

Без да знае дали наистина е така, защото беше загубил чувството за време, за Коул Роби всичко протече по-бързо. Посред смесицата от движещи се сенки, трепкащи светлини и бягаща фигура, насочила се към някаква набелязана цел, която щеше да я изведе точно на пътя му, Коул се усети част от гората, спокоен и освободен от страх.

Съмнителният субект го наближаваше бързо откъм дясната му страна.

Коул спря, наби крак в размекнатата почва, отпусна се на едно коляно, улови зашеметителя, прицели се право пред себе си и натисна спусъка. Видя как двете жички припламнаха съвсем леко на фона на ослепителната светлина от пожара и изстреляният електрод излетя във въздуха. Непознатият, както тичаше, не забелязвайки Коул, се спъна, улови се за един нисък клон, извивайки го пред себе си, точно в този клон се заби летящият електрод, отклонявайки го по този начин от тялото на непознатия. Той като че все така не забеляза Коул и продължи да тича, без да намалява ход. Полицаят пусна зашеметителя, протегна ръка към револвера си още докато се изправяше на два крака и се прицели в гръб на тичащата фигура. Внезапната поява на кръгли бели светлинки посред тъмнината го накара да осъзнае, че няма да може да стреля с бойни патрони, освен може би като предупредителни изстрели, тъй като там се намираха неговите колеги. Коул, който тичаше бързо, мигновено се спусна след съмнителния субект, улови висящото слухово апаратче и го напъха отново в ухото си. В този миг се оказа, че фигурата, която преследваше, като че е изчезнала вдън земя. Сигурно се беше притаил до някое дърво, там някъде напред. Коул инстинктивно залегна върху килима от нападали листа, предчувствайки колективни изстрели. Натисна бутона на радиопредавателя и каза:

— Пост номер три. Загасете фенерчетата. Използвайте инфрачервените уреди и не стреляйте. Повтарям, не стреляйте. Прието?

— Прието, пост номер три.

Сред приспособленията, които бяха на въоръжение в спасителния отряд, имаше и уреди, с помощта на които можеше да се регистрира човешко присъствие чрез замерване на излъчваната топлина от него. Инфрачервените уреди позволяваха по този начин точно прицелване и в най-черната нощ; единственият им недостатък беше, че не можеха да различат животно от човек, и понякога вместо преследвания човек жертва падаше сърна или куче. Това, което Коул предложи и командирът на свой ред заповяда да се направи, беше с помощта на тези уреди да се направи опит да се открие тяло, излъчващо топлина, надявайки се то да принадлежи на човека, когото току-що беше изгубил от погледа си. Ако Коул Роби видеше и една точица червена светлина върху собственото си тяло, щеше да съобщи, че са на погрешна следа. Светлините на фенерчетата изгаснаха като по команда. Между Болд и рехавата редица негови колеги се спотайваше съмнителният субект.

С напрегнати до крайност сетива Коул се изправи на крака и се приготви да върви напред. В същия този момент, ненаправил и крачка, усети, че чувствата му са взели връх в него, че е загубил магическата връзка със силата, която го владееше, която го напътстваше, на която разчиташе, източник на всичко добро в неговия живот.

Непознатият го връхлетя отгоре, абсолютно неочаквано, изпадащ от тъмнината върху Коул Роби със сила и решимост, причиняваща болка. Чифт ръце се стовариха върху главата му — едната го улови за брадичката, другата го натисна силно в основата на темето. Коул Роби се отпусна на земята, по очи, все още зашеметен от удара, неспособен да мобилизира отново сетивата си. Познаваше много добре тази хватка — знаеше какво ще последва. Намерението на нападателя му беше да му пречупи врата с едно само завъртане на главата, и на гръбначния стълб, и да го остави да лежи като труп. Коул можеше да провали плана му, ако успееше да предвиди посоката на въртене. Но за това нямаше време. „Господи, помогни ми“ — примоли се вътрешният му глас и той изви брадичка наляво, в същия момент, когато и нападателят му направи съвсем същото.

Хората след това щяха да кажат, че Роби инстинктивно е усетил в каква посока е решил да действа онзи мъж; че мозъкът му е регистрирал, че пръстите му са били опрени в дясната страна на лицето, а това свидетелстваше, че мъжът е левак и е решил да върти наляво; това, като се има предвид и какъв избор беше направил Роби, само доказвало, че маневрата е била до голяма степен предвидима. Щяха да кажат, че всички тези тренировки, цялото това обучение и опитът са спасили живота на полицая. Ужасяващото пукане, което нападателят чу, не беше от счупване на врата, а от счупената му челюст. Коул Роби щеше да може да пие само от сламка през следващите осем седмици, но щеше да живее; щеше да ходи; щеше да тича с дъщеря си и да се люби с жена си. И щеше да знае, да е убеден до края на дните си, че моментът на вземане на решение нямаше нищо общо с тренировките или опита, а се дължеше на онези последни, молитвени думи, които беше изрекъл вътре в себе си, преди да вземе самото решение.

Нападателят се втурна през гората, насочвайки се обратно към пожара, който сам беше подпалил, може би съзнавайки, че уредите, с помощта на които се откриваше тяло, излъчващо топлина, ставаха неизползваеми пред мощта на огъня, а може просто и той да имаше късмет при вземането на това решение. Коул Роби го наблюдаваше как тича. В тази нощ той беше последният човек, видял подпалвача.

 

 

Болд беше в добро състояние. След като беше изстрелял всичките тези патрони, веднага съжали, че го беше направил, тъй като не желаеше да се окаже в положение, когато се нуждае от нечия помощ. Разразилият се пожар беше вселил в душата му такъв страх, който го беше принудил да се държи така; иначе той не се страхуваше от нищо, единствено огънят можеше да го смути и обърка. Претърколи се по корем и се изправи на колене. Към това го бяха подтикнали сирените на прииждащите пожарни и полицейски коли. Надигна се с мъка, провери ребра, гръб и прие, че нищо не му се е случило. Сигурно щеше да се окаже, че е в синини, в такъв случай една вана щеше да му свърши добра работа, нямаше да се остави в ръцете на лекари. А обяснението му за предупредителните изстрели щеше да бъде, че по това време е лежал на земята, без да може да помръдне. Истината винаги беше за предпочитане.

Екипите пожарникари се заловиха да гасят това, което беше останало от пожара. Странно, това, което беше започнало като заслепяващ ад, бързо като че се бе изчерпало и свело до едно само горящо дърво и няколко димящи храсти наоколо. След като нито детонатор, нито метална кутия или поне бидонче не бяха открити на мястото на пожара, специалистите по палежите се заеха да градят хипотези. Но след като никакво физическо доказателство за наличие на палеж не се откри, освен няколко счупени стъкълца много след тази нощ, пожарът, който беше погълнал и убил детектив Констанс Бранслонович, беше класифициран като палеж от съмнителен произход, причинил убийство.

 

 

Сиатълските медии работеха съвместно с пазещите закона органи. За този тип взаимоотношения беше особено благодарна градската управа. Тъй като медиите имаха силата да убиват, стига да го пожелаеха. Нощта на горящото дърво, както стана известна между органите на закона, беше изключение от правилото. Тъмночервеният стълб беше видян на около седем километра околовръст и беше установено, че се беше издигнал на близо стотина метра във въздуха. Един очевидец беше сравнил огнения стълб с високата сграда на обсерваторията, но това беше твърде преувеличено, и на сведенията му не беше обърнато внимание. Докато пожарът в парка и смъртта на служител от „Контрол по животните“ (съществуваше споразумение да не се обявява истинската самоличност на Бранслонович) бяха отразени в новините в единадесет часа и върху първите страници на сутрешните вестници, то за Болд не беше споменато нищо, тъй като съществуваше споразумение с пресата да не се издава местонахождението на представители на властта от съображения за сигурност. Сапьорската група, екипът по идентифициране и специализираното звено по палежите към експертната група при градския съд, в това число и Стивън Гарман, се бяха скупчили около къщата на Болд — в единадесет и четиридесет и пет вечерта, тридесет минути след като и последната пожарна кола беше напуснала парк „Уудланд“. Сапьорите с кучетата влязоха първи, душейки около вратите, прозорците, ключовете за лампите и пода за евентуални детонатори и кабели. След тях в къщата влязоха специалистите от експертната група. Нищо, което да подсказва, че сградата предстои да бъде опожарена, не беше открито.

В един часа през нощта се зае за работа и екипът по идентифициране на Бърни Лофгрийн, започвайки от тревната площ и двора. Бяха направени отливки от отпечатъците от стълбата, тъй като Лофгрийн се беше съгласил с мнението на Болд, че отпечатъците са най-постоянното в този случай — впоследствие потвърдено чрез сравнителен анализ.

В момента, в който Болд влезе в къщата си, там се намираха девет души, в това число елинженер, който използваше някакъв сложен вид фазомер, и дърводелец, който пробиваше дупки във всяка стена, така че оттам да мине кабелът на фиброоптичната камера и да се провери вътрешността на самите стени. В резултат на тази проверка се установи, че сградата е с много добра изолация, в една от стените беше открит напъхан вестник от хиляда деветстотин двадесет и втора година, както и отвертка „Стенли“, по всяка вероятност също от онова време. В края на този тричасов интензивен и щателен оглед шефът на сапьорската група и Лофгрийн дръпнаха Болд настрани и обявиха къщата му за чиста, което след подобна намеса от тяхна страна едва ли беше валидно във всякакъв смисъл. По-щателен оглед на стената, върху която е била подпряна стълбата, щяха да направят на дневна светлина, така че на Болд беше наредено да преспи на друго място, макар нищо подозрително да не беше открито.

Гарман, който се беше приближил до тях, каза:

— Появата на жена ти най-вероятно е осуетила плановете на подпалвача.

Болд не се чувстваше комфортно в присъствието на Гарман. Сержантът промърмори нещо в отговор, но никой не разбра какво точно каза.

Лофгрийн веднага направи заключение в типичен стил:

— Това може да обясни откриването на отпечатъците и помага да се разбере отсъствието на запалително вещество.

— Но не обяснява това, което се случи в гората — противопостави им се Болд.

Детектив по палежите Нийл Бейън отбеляза:

— А би могло! Не знаем кой е бил там, да приемем засега, че е самият подпалвач, застанал да чака и наблюдава. Защо да не е чакал удобен момент да се върне и да подготви къщата за взривяване? Да си довърши работата.

На Болд му се прииска всички да напуснат къщата му, иначе той щеше да излезе. Искаше му се да остане на спокойствие и тишина. Бранслонович беше мъртва, Роби беше в спешното отделение, с оперирана челюст. Нямаше доказателство, че къщата му е била заредена с гориво. Искаха от него да повярва, че подпалвачът беше отишъл в онази гора, за да наблюдава кога ще му се отдаде случай да се върне и да си довърши работата. Не му харесваше всичко това.

Шосвиц поиска да се видят в офиса му рано сутринта. Болд се притесни дали няма да му отнемат случая — случай, с който той не беше искал отначало да се заема, но в който вече се чувстваше лично замесен, за да го прехвърлят на някой друг. Тридесет минути по-късно и последният от среднощните му посетители прекрачи прага на предната врата на къщата. Болд заключи след тях и се обади в къщата на Уили и Сюзан, където се намираше Лиз, и ги събуди. Половин час разказва на жена си какво се беше случило, доколкото му беше възможно да го опише и изрази. Усещаше се притеснен и засрамен заради това, което беше причинил на семейството си. Тя му каза, че децата спят и че ще остане у Сюзан.

Болд й промълви тихо:

— Мисля, че ще е най-добре да отидеш на вилата.

— Искаш да кажеш, тримата да отидем на вилата.

— Да.

— Ти ме плашиш.

— Съжалявам.

Беше си приготвил всякакви отговори, с които да я утеши и успокои. През годините на службата му в полицията досега бяха имали късмет, че нищо подобно не им се беше случвало. Усети, че му се иска да сподели с Лиз гледката на горящата Бранслонович — защото това беше единственият начин да й обясни съвсем точно какво се беше случило — не за да я изплаши още повече, а защото имаше нужда да разкаже на някого, имаше нужда да излее поне част от гнева и страха, които насилствената смърт беше надигнала у него. Беше я видял как танцува — жълта, синя, след това бяла. Беше чул онзи неин вик.

— Там ли си още? — попита тя.

— Аха. Тук съм.

— Искаш ли да дойдеш? Да спиш при мен? Настаниха ме в стаята им за гости.

Съпругата му го канеше да спи при нея, да я вземе в прегръдките си, да я успокои. Това му стигаше. И й го каза.

— Но ще останеш там — каза тя.

— Не бих могъл да заспя даже и да се опитам. Ще отида в полицията, ще се опитам да помисля отново.

Искаше отново да погледне последното писмо, което беше получил Гарман.

— Бих предпочела да се отърва от къщата, разбираш ли ме? Бих искала… сериозно го мисля! Иска ми се да беше подпалил къщата и да ни остави на мира.

Болд запази мълчание и остана така известно време.

— Много добре разбирам какво значи това твое мълчание. Искаш да ми кажеш, че той не иска къщата, а теб. — Тя въздъхна. — О, господи…

— Нищо не съм казал.

— Той иска теб. Така ли е?

— Не знаем какво иска. Не знаем кой е. Знаем съвсем малко.

— Да не е някой, когото си отстранил някога?

— Съмнявам се.

— Мразя всичко това. Ами ако просто напуснеш и отново се заловиш с пианото? Свикай пресконференция и го обяви на всеослушание. Ще се справим само с моята заплата. Знаеш, че можем да се справим. Зная, че сега имаме и Сара, че ни е по-трудно…

— Лиз… — прекъсна я той.

— Господи! Господи… Какво ще правим?

— Можеш ли да си вземеш отпуск?

— Имам още седмици от миналата година.

— Имаш ли нещо против да си вземеш отпуск?

— И да се разделя с любимата си къща? Разбира се, че имам нещо против — упрекна го тя. Искаше му се да престане. — Не, любов моя, нямам нищо против. Разбира се, че нямам. Но бих искала и ти да бъдеш с нас.

— Шерифският отдел ще поеме грижата да наблюдава шосето. И вилата също, по всяка вероятност.

— О, господи! Не мога да повярвам, че подобно нещо се случва точно с нас.

— Сюзан ще може ли да ти помогне?

— Мога да я попитам. Предполагам, че ще може. Обичам те — отрони тя някак срамежливо. — Господи, колко те обичам…

— Музика, която гали ушите ми — прошепна той като в микрофон.

— Винаги, завинаги — добави тя.

— Когато всичко свърши — сякаш разсъди на глас Болд, — ще погледнем назад и изминалите месеци ще ни се сторят съвсем различни.

— Трябва да поговорим — изведнъж каза тя и това отекна в него като признание, сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите му.

— Аха — съгласи се той.

И ако сълзите издаваха шум, докато се стичаха по бузите, значи тя беше чула как той плаче.

— Ти си удивителен. — Гласът й като че увисна по средата на интонацията. — Казвала ли съм ти напоследък какъв удивителен човек си ти? Какъв изключителен човек си?

— Малко надебелял — вметна той и предизвика смеха й с цяло гърло.

— Не и за мен — отвърна му.

— Обичам те, Елизабет.

— Поспи, ако можеш.

И сложиха край на разговора.

Болд пренебрегна всякакви предупреждения и си взе дълга и гореща вана — в старата седяща вана, която бяха заварили в къщата, източвайки на два пъти гореща вода от крана, за да се натопли хубаво. След като приключи, извади запушалката. След десетина минути ваната все още беше наполовина пълна. Той затърси из къщата камбана за отводняване, но не откри нищо подобно. Никаква камбана в цялата къща!

Водата в пълната с немити съдове кухненска мивка също не се беше оттекла, но той не забеляза. Приготви се и се запъти към центъра на града, готов за плашещата го среща с Шосвиц рано сутринта.