Ридли Пиърсън
Без шанс за разпознаване (67)

67.

Бърни Лофгрийн се справи много бързо със задачата. Беше набрал безплатния телефонен номер на компанията, произвеждаща евтините химикали в Сейнт Луис, в самия край на рекламното съобщение на телефонния секретар фигурираше и телефонният номер на управителя. Марв Колдуел съхраняваше информацията за клиентите си на своя лаптоп компютър, с който не се разделяше, включително и когато се прибираше у дома. Според първоначалната информация, която беше научил вече от самия мениджър, до името на всеки клиент фигурираше моделът на поръчания продукт, количеството и датата на последната поръчка.

Петнадесет минути след първото обаждане на Лофгрийн листът с уголемения образ на химикала, извлечен от видеозаписа, беше изпратен по факса към лаптопа на Колдуел. Управителят разпозна в отпечатъка техния модел химикал „AL-440“. В списъка на клиентите му фигурираха единадесет клиенти от щат Вашингтон, които бяха направили поръчка за този модел химикали, четири от тях бяха от района на Сиатъл: игрище за голф на север от града, фирма за химическо почистване на дрехи, фирма за даване на складове под наем на шосето към летището и японски ресторант на Пето авеню.

Болд, който беше при Бърни, без колебание се спря на фирмата за даване на складове под наем. Марв Колдуел разполагаше с три телефонни номера на този свой клиент с названието „Складирай тук“, в това число и номера на надзирателя. Болд набра номера, но отсреща се отзова само телефонен секретар.

Свърза се и с двамата си детективи, които беше оставил в наблюдение — Ла Моя и Гейнис. Нито един от тях не беше забелязал някакво раздвижване. Уведоми ги за последните разкрития и съобщи и на двамата адреса на складовете. Натрапчивото усещане, че всеки момент ще се случи нещо страшно, все повече го завладяваше. Не можеше да освободи Ла Моя от поста му, защото не искаше да излага Мартинели на риск. По същия начин искаше и Гейнис да държи под око квартирата на Гарман. Поколеба се дали да не се обади на Шосвиц и да поиска разрешение за подкрепление, но знаеше предварително, че лейтенантът щеше да поиска потвърждение, че Гарман е взел под наем склад, преди да даде разрешението си за ангажиране на повече хора в операцията. Даже можеше да предвиди какво точно щеше да му каже: „Разузнай мястото и ми докладвай. Тогава ще реша какво да правя“.

Реши да установи неколкочасово наблюдение на складовете, но първо трябваше да разгледа по-отблизо. Спря колата си през три пресечки на шосето, водещо към летището, изключи радиостанцията, мобифона си, за да не би нечие обаждане и звън да издадат присъствието му насред огледа. Само пейджърът му работеше, но го превключи на режим с вибриращ сигнал.

Паркира на паркинга пред компанията за поддръжка на хеликоптери, заключи колата и продължи пеша към провиждащия се на километър светещ надпис „Складирай тук“. Оптимизмът, който го беше обзел след откриването на квартирата и умножен след като Лофгрийн беше установил произхода на мастилото, беше повишил адреналина му и кръвта му лудо блъскаше във вените. С всяка изминала крачка увереността му в крайния успех нарастваше. Гарман можеше да е скрил тук откраднатия от баща си микробус, можеше да си е направил лаборатория, а може да беше направил и двете. Тези складове бяха чудесен параван, ако човек искаше да остане в анонимност. Можеха да бъдат използвани при наркосделки, за складиране на оръжията и амунициите на наемни убийци и даже на телата на убитите, имаше толкова много доказателства, че подобни складове постоянно играеха роля в най-различен род престъпления. Фактът, че Гарман може да е складирал неподозирано количество от запалителното вещество, причини още по-голяма възбуда у Болд.

Той се придвижи покрай телената ограда и се притаи в паркинга — на това място нямаше как да бъде забелязан нито откъм шосето, нито ако случайно Гарман се покажеше откъм складовете. Макар това да беше малко вероятно, той не можеше да изключи напълно възможността Гарман да се намира в момента вътре в тях. Не се беше прибирал в квартирата си от няколко часа, за това време не беше избухнал никакъв пожар, така че Болд започваше все повече да вярва на Дафи — можеше и да се окаже права, че Гарман е налапал въдицата след етюда, който му бяха изиграли в автомивката. Това предполагаше — макар вероятността да беше все още смътна — че той би могъл в момента да подготвя поредния си пожар. И едва ли би имало по-подходящо място за това от склад под наем по вечерно време?

Телефонът иззвъня и Дафи я прониза безпокойство. Ръката й машинално посегна към слушалката. Отзова се едва на четвъртото позвъняване.

— Ало?

— Дафи Матюс, ако обичате.

Не беше сигурна как точно да реагира. В момента играеше ролята на Мериън Мартинели, дойде й наум, че е възможно Гарман да проверява дали жертвите му са си вкъщи, като им се обажда по телефона. Откъде можеше да знае обаче, че тя се намира в тази къща, й беше абсолютно непонятно, но нямаше да се поддаде на провокацията.

— Името ми е Мериън — каза тя. — С какво мога да ви помогна?

— Вижте, аз търся Дафи Матюс. Обаждам се от Сиатълски информационен център. Името ми е Виктор.

И той й съобщи телефонния номер.

На нея този номер й беше добре известен. Реши да прекрати маскировката.

— Тук е Матюс — каза му тя, нетърпеливо очаквайки отговора му.

— Е ли, или не е? Получих много странно обаждане за Дафи Матюс. И държа да ви кажа, че изобщо нямам навик да си играя на посредник от този род.

— Лейтенант Дафи Матюс от полицейското управление — Сиатъл. Можете всеки момент да получите потвърждение от управлението.

— Съобщението е от едно дете на име Бен Сан…

— Казвайте какво е.

Тя седна, краката й отказваха да я държат.

Мъжът цитира дума по дума съобщението на Бен.

— Имаме го и на запис, разбира се — добави той.

— А адреса, от който се е обадил? Разполагате ли с адреса? — извика тя с истеричен тон.

— Разбира се.

И той й продиктува адреса.

— Шосето за летището? — попита тя, докато записваше адреса върху масата, използвайки червилото си — единственото оръдие за писане, с което разполагаше. — Някаква фирма ли се намира там?

— Имаме информация само за местоположението на телефоните — обясни той и повтори адреса.

Дафи прибави и името Виктор към записаното върху масата.

Втурна се с всичка сила навън, без да я е грижа дали някой не я наблюдава. Запали без усилие двигателя на колата и посегна към мобифона си. Натисна амбреажа до последно и гумите изсвистяха. Набра номера, който знаеше наизуст. Нямаше да поиска подкрепление от патрулна кола, тъй като не искаше да излага момчето на риск, преди да разбере какво точно се е случило. Затова трябваше да говори с него.

Веднъж и тя да свърши нещо както трябва.

Колкото повече размишляваше над възможностите и вероятностите, толкова повече адреналин нахлуваше в кръвта му и толкова по-голяма увереност, че Гарман се намира в „Складирай тук“, го изпълваше. Вече не го свърташе на едно място, извади оръжието си, провери го и отново го върна на мястото му.

Точно проверката на оръжието го накара да размисли по-сериозно над ситуацията. При положение, че Лиз беше болна, неговото здраве ставаше от първостепенна важност от гледна точка на децата. За първи път осъзна защо Лиз толкова го беше молила да се откаже от следователската работа и да премине на по-спокойно място. Кога ли беше разбрала за рака? Кога беше започнала да се досеща? Сега, когато децата му си бяха в леглата, какво правеше той тук, на безлюдния паркинг насред индустриалната зона, сам, дебнещ край склад, който можеше да се окаже и лабораторията на сериен подпалвач? Погледната в тази светлина, ситуацията, в която се намираше, си беше чист пример за глупашко поведение. По дяволите, Шосвиц, изруга той наум — според установените правила в подобен случай непременно имаше нужда от подкрепление.

Той се притаи в сянката, извади мобифона си и го включи. Беше започнала най-досадната смяна — гробарската; със сигурност щяха да се намерят детективи, които скучаеха и само брояха минутите, оставащи до края. Щеше да поиска две коли без номера с цивилни агенти. И щеше да ги изиска да пристигнат на минутата.

Ако смяташе да приключи с разследването, щеше да го свърши както трябва.

Прибра мобифона си, доволен от взетото решение.

В този момент една червена хонда подмина „Складирай тук“, отби на около триста метра по-нататък и спря. И Дафи имаше червена хонда. Отново го споходи неговата мисъл, че нямаше нищо случайно, даже и в съвпаденията.

Щом от хондата излезе човек с фигура на жена, Болд, който би познал точно тази женска фигура и от сто километра, осъзна, че плановете му отново се променят.

Да върви по дяволите подкреплението. Тя какво правеше тук?

Болд се затича към нея.