Ридли Пиърсън
Без шанс за разпознаване (32)

32.

— Три различни цитата от Библията — каза Дафи от срещуположния край на голямата маса в заседателната зала на петия етаж. Без да вдига глава от Библията пред себе си, тя продължи: — „Книга на пророк Даниил“, глава трета, стих деветдесет и четири, според указанието, издълбано на дървото, откъдето се вижда къщата на Болд: „И като се събраха сатрапи, наместници, военачалници и съветници цареви, видяха, че върху телата на тия мъже огънят не е имал сила, дори космите на главата не бяха опърлени, и дрехите им не бяха изменени, и дори миризма от изгорено нямаше от тях“.

Тя продължи:

— Има предвид точно нас — полицията, пожарникарите — наместници, военачалници. Този цитат е абсолютно различен от другите два цитата, в които се говори за възмездие. Надписът на дървото, от което се вижда къщата на Дороти Инрайт, сочи „Книга на пророка Йезекиил“, глава двайсет и четвърта, стих дванайсти: „Ще изгорят с огън твоите къщи и ще извършат над тебе съд пред очите на много жени; и ще туря край на твоето блудство“.

— На тоя май съвсем му е врътнала чивията — нарочно каза Ла Моя, за да я подразни.

— Гневът му е насочен към жена. Това ще ни помогне много.

— На теб може би — каза Ла Моя. — На мен никак.

Болд и Ла Моя бяха целите омазани в сажди — дрехите, ръцете и лицата им. Намирането на другите два цитата им беше отнело доста време, но не се бе оказало чак толкова трудно. Първо бяха определили кои са най-високите места в близост до къщите на пострадалите, после се бяха огледали за най-високите дървета и то тези, катеренето по които не представляваше никаква трудност. Двамата общо бяха щурмували осем дървета — две с изглед към дома на Инрайт и шест с изглед към къщата на Хейфиц. Ла Моя беше открил и двата издълбани надписа.

— За мен — за нас — са интересни не толкова надписите и цитатите, а фактът, че този подпалвач е наблюдавал пожарите си, или ако трябва да го изразя по друг начин, осигурил си е визуален достъп до тях. Значи е човек, който изпитва слабост към пожарите, обича огъня.

— А може да ги е подпалил именно оттам — предположи Ла Моя. — Разстоянието е само половин най-много един километър, като се има предвид и разликата във височината — напомни той. — Даже и най-загубеният запалителен механизъм от типа „направи си сам“ с дистанционен радиоконтрол може да се справи на такова разстояние.

— Има при себе си също и някакъв вид течно запалително вещество — продължи нишката на разсъждение Болд. — За да го използва по начина, по който го използва върху Бранслонович, смятам.

— Или за отвличане на вниманието — предположи Ла Моя.

— Значи той планира всичко предварително — обобщи Дафи, — което не е нещо ново за мен. Освен това е воайор, което, както сме имали възможност да се убедим, е нещо типично за подпалвачите. Но това, което е изненадващо за мен, са библейските цитати. Поетичните цитати от писмата насочваха към интелигентен човек, завършил колеж, начетен и ерудиран; използването на цитати от Библията обикновено е породено от различен вид психика, на психично разстроен човек.

— Поборник за Бога — изрече Ла Моя, знаейки много добре нетърпимостта на Дафи към подобни класификации. — Абсолютен маниак. Превъртял. Побеснял психопат. Може още да изреждам. Макар че и така всичко е ясно, нали?

И той се подсмихна подигравателно на психоложката. Независимо от приятелството помежду им Ла Моя и Дафи редовно се спречкваха на тема престъпна психика.

— И къде ще ни отведе всичко това? — попита Болд, не обръщайки внимание на заяждането на Ла Моя, надявайки се двамата да не се счепкат точно сега.

Откриването на издълбаните букви и цифри в кората на дърветата беше превърнало убиеца от призрак в човек за Болд. А освен отпечатъците от стълбата имаше и описанието на Лиз за слаб мъж в дънки и тъмна фланела. Колкото повече образът на убиеца се проясняваше, толкова по-силно обладан от желание да го открие се усещаше Болд.

— Третият цитат, който получихме вчера, е от Ницше. И е придружен не от разтопена пластмаса, а от разтопен метал. — След тези думи се обърна към Болд и заговори с известна предпазливост в тона: — Ако ти не беше направил откритието си вчера вечерта, може би нямаше да знаем значението на замяната на пластмасата с метал. А ако екипът на Лофгрийн не беше така зает да обработва новите събрани улики и доказателства, може би щеше да има време да провери и този разтопен метал, а аз съм сигурна какво щяха да открият. Спомнете си като деца — въпросът й беше насочен и към двамата, — когато сте играли на монополи, кои части можеха да се местят?

— Колата! — възкликна Ла Моя.

— От метал — отвърна Дафи. — Олово? Алуминий? Няма значение. Посланието е просто: в монополи изработени от метал са играчите. — Извърна се към Болд и продължи: — Ти си играчът в това разследване. Подпалвачът е намерил начин да разграничи една от жертвите си от събирателното понятие къща и да го определи по-точно — играчът. А по-точно от това няма — играчът си ти — каза тя, срещайки погледа на Болд. — Шосвиц разтръби името ти на всички възможни пресконференции.

— По дяволите! — изруга Ла Моя.

Дафи беше предупредила Болд, че може да бъде набелязан за жертва, но никой не я беше послушал.

Тя продължи:

— Важното в този случай е не само че е набелязал за жертва човека, който води разследването срещу него, а и решението да наблюдава самата реализация на плана си. Семейството ти е било в къщата — припомни му тя. — Щеше ли да доведе нещата докрай, ако имаше такава възможност? — Дафи обичаше да теоретизира. — Запалил е две жени, след като се е уверил, че са останали сами, без децата си, което също доказва, че наблюдава къщите непосредствено преди да задейства запалителния механизъм. Той не иска да убива деца. Това е много важно, много показателно. Нещо, което много добре разбирам. Той има съвест, Лу, което, да си кажем направо, го прави много по-опасен. Не е никакъв побеснял психопат — подхвърли тя иронично към Ла Моя, — а нещо много по-лошо. Намерението да отстрани водещия следовател ме кара да мисля за него като за човек с грандиозен план, някой, на когото е нужно време, който иска да спечели по този начин време. Защо? — зададе тя реторичен въпрос. — За да постигне по-голяма цел? Да убие повече жени? Да изгори повече къщи? Кой знае? Но при всички случаи ще бъде нещо грандиозно. Смайващо.

Болд повече не го свърташе на едно място. Стана и закрачи из залата. Чудовище, помисли си той, независимо как щеше да го нарече Дафи.

— Като започнеш да говориш така — изгледа я Ла Моя, — и ми се завива свят. Направо се изприщвам. Това са си само твои предположения, нали? Защото не може да е така! Според думите ти излиза, че е абсолютно извратен.

— Това е хипотеза изцяло от психологическа гледна точка — отвърна вместо нея Болд.

Не искаше да й казва, че и той се усеща изключително напрегнат и притеснен. Дали изтиканите по ъглите на душата му бесове се опитваха да се освободят от изгнанието си? Не можеше да реши. Но вътре в него вреше и кипеше, сякаш беше ял развалена храна.

— Съветът ми е — погледна ги сериозно Дафи — да работим едновременно по всички аспекти на този случай. И да мобилизираме колкото се може повече хора за тази цел.

— Аз работя по шестнайсет часа на ден — оплака се Ла Моя. — Хвърлям се като змей във всяка задача, преравям земята, за да изнамеря всичките тези сведения. Даже се катеря по дърветата и сега имам сажди в косата и елхови иглички в панталоните си. Не ми казвай, че трябва да се напъваме още. Нали щеше да ни доведеш някакъв свидетел, дете някакво. Какво стана?

— По-спокойно — скастри го Болд. — Какъв е този странен начин да демонстрирате приятелските си чувства?

Дафи беше настръхнала срещу детектива.

— Ще ви го осигуря свидетеля — обяви тя с рязък тон. — Имаше много по-важни неща да се свършат.

— Ама разбира се — изръмжа Ла Моя.

— Деца, деца — намеси се Болд.

Дафи скочи от стола си и с един замах подхвана пръснатите си записки.

— Ще ви го осигуря свидетеля — повтори тя.

После с гръм и трясък напусна залата.

— Доволен ли си? — попита Болд детектива, който изглеждаше наистина доволен.

— Страаашно — проточи ухилен Ла Моя. — Забелязал ли си, че като се ядосва, зърната й щръкват?

— Успокой се. И стига вече. — Болд не обичаше ролята на учителя, който въдворява ред. Затова реши да разбере какво се крие зад хвалбите на Ла Моя. — Какви са всичките тия сведения? Ще ни влязат ли в работа?

— Сержанте, ти се съмняваш в мен? Ще ни влязат ли в работа? Ти как смяташ?

— Смятам, че поне половината ти неща излизат все идиотщини — каза ядно Болд.

— Аха. Вярно. Но какво ще кажеш за другата половина? — размаха той бележника си.

Болд разтегли устни и се разсмя. Ла Моя имаше подход към него.

— Продължавай — кимна Болд окуражен, — слушам те.

— Първо за отпечатъците от стълбата. Стигнахме до добър резултат със сканирането на списъците с продажбите. Имаше и някои технически проблеми, които ни забавиха, но вчера — точно преди хайката — вече бяхме приключили със сканирането и бяхме прехвърлили данните в системата за изготвяне на списък по зададена функция, така че отделихме осемдесет закупени стълби „Вернер“, платени с чекове или с кредитни карти, и знаем вече номерата на банковите сметки.

Това прозвуча на Болд като безкрайно стара новина, макар че не беше така. Беше стоял на същото място, на същото дърво, където беше стоял и убиецът, жена му беше разменила няколко думи със същия този убиец. В този момент не му се искаше да слуша за продажби на стълби и издирените им притежатели, въпреки че разбираше важността на подобни доказателства. Трябваха им имена, адреси. Щом като Ла Моя е успял да ги осигури, както твърдеше, трябваше да ги погледне. А така му се искаше да каже на детектива да си спести засега тази информация. Но много добре си даваше сметка, че наместо това трябваше да изкаже на глас задоволството си, независимо какъв щеше да се окаже резултатът после. Детективите много по-често преживяваха разочарования, отколкото получаваха похвали. Всяка мъничка победа си заслужаваше ръкоплясканията.

— Страхотно — обяви Болд, полагайки усилия да звучи оптимистично.

— Утре или най-късно вдругиден ще имаме имената, които стоят зад тези номера. Ще дадем списъка на приятели военни, ще се разровим в кадровия списък на пожарното управление — понастоящем и в миналото, и може нещо да изскочи. Случват се и такива неща. — Изчака реакцията на Болд, но след като не последва нищо от негова страна, попита: — Добре ли си, сержант?

— Добре съм.

— Май това разследване ти се отразява зле. Личи ти. Е, няма нищо. На всеки може да се случи. Ако искаш да приключим дотук?

Болд му каза да продължи.

— Аха, добре. Сега за колите. — И Ла Моя прелисти на друга страница от папката в ръцете си. — За тях нямам нищо. Само някакви скандали. Маздата на Хейфиц е била конфискувана — на какво основание, нямам представа. Фордът на Инрайт пък се оказа в гаража на бившия й съпруг. Сигурно ще кажеш, че мирише на кражба, но какво толкова — след като ми каза, че ще ме пусне да й огледам колата, тогава.

— Това ли е?

— Най-хубавото съм го оставил за най-накрая — обясни Ла Моя. — За възможната връзка с военновъздушните сили — нали доносницата на Матюс е споменала за това? Снабдих с билети за „Соникс“ един от военновъздушните. Е, не е чак такава загуба — предсезонен мач. А сведенията му си ги биват. Каза, че не е първият опит с ракетно гориво.

— В Тексас ли?

— Аха. Това на видеозаписа. Абсолютно сигурно. Има и палеж в Сейнт Луис. Друг в района на Релей-Дюрам. И още един в Маями. Оказва се, че всеки може да подпали ракетно гориво с малко познания и малко повече приспособления. Работата е там обаче, че бомбите, приготвени в домашни условия, оставят след себе си много боклук — метални части. И така може да се разбере, че са правени въобще. Това, което не се е сетил Кастърстейн, според моя приятел, е, че ако се използва ракетно гориво, става по-лесно и след това не остава нищо, чиста работа, а щом е така, значи става дума за добро качество — а такова качество има само при военните. И то във военновъздушните сили. Като ми каза така, и аз почнах да го човъркам как пък може някой да се сдобие с ракетно гориво, тъй да се каже — с военно качество. И той също много се учуди как е възможно. Напълно му вярвам, сержант. Споменах му за „Макорд“ — продължи той, говорейки за база южно от Такома, — обаче нищичко не можах да изкопча от него. Само ми обясни, че щом като става дума за ракетно гориво, значи има връзка с ракетите земя-земя — горивото за космическата совалка се произвежда в секретна база в Юта и лабораторията им въз основа на документацията за това гориво винаги може да го идентифицира постфактум. — Последните думи Ла Моя изрече натъртено и с понижена интонация. — „Макорд“ е главният снабдителен център на военновъздушните сили, сержант. Постоянно се получава и се изпраща нещо. И си помислих — защо там да не продават и ракетно гориво? Нямам представа на кого и защо, но не е невъзможно, нали? Японците имат космическа програма, може би купуват от нас, за да са сигурни, че ракетите им ще полетят. Може да искат да си изградят отбранителна линия, ако ги нападнат от Корея. Нещо такова. Обаче си струва да се поразровим, нали, какво ще кажеш? Нали ги знаеш какви са военните, като стане дума за военен устав и воинска чест! Ако разберат, че някой прави далавери с тяхно имущество, ще побеснеят. Нашата работа е да ги погъделичкаме на тази тема.

— Направи го — одобри Болд и отново насочи мисли към хипотезата на Дафи и съвета й да проверят абсолютно всички следи, улики и доказателства.

На лицето на Ла Моя се изписа дяволито изражение. Той поде отново:

— Мога и сам да разбера нещата от първа ръка, без да се налага да минавам по официалния път. Мога да се подмажа на някого. Да му стана пръв приятел. Ще се учудиш какво може да се постигне с бутилка „Столи“ и една нощ в бар за еротични танци. Повечето от военните полицаи, които пазят базите, са деца в униформи. Ако им кажа и чина си, ще ме гледат като извънземен. А като ги напия и пред тях само на сантиметри се завърти някое осемнайсетгодишно, голичко, ще забравят изобщо що е поверителна информация. — След което изрече със самоирония: — Мразя такива работи, сержант — знаеш ли? Но след като ще е от полза за разследването — нали това е основната цел…

— Просто го приемаш като разузнавателна мисия — беше предложението на Болд. — Събиране на факти.

— Ако обаче тези факти ни убегнат — промърмори Ла Моя, — тогава си спретваме целия набор от необходими документи, влизаме през официалния вход и си минаваме по установения ред.

Подобни хватки се прилагаха при всяко разследване. Това спестяваше на следователите излишно попълване на документи и изготвяне на рапорти за оказали се перспективни следи и улики.

Ла Моя се беше смълчал — нещо съвсем нехарактерно за него.

Болд попита:

— Какво има?

Детективът отвърна:

— Сержанте, ако се наложи, мога да ви настаня в моята къщичка. Мога напълно да ви я отстъпя за известно време.

— Не мисля, че ще се наложи.

— Затова само ти казвам — ако се наложи — кимна Ла Моя.

Болд разбра, че предложението му е напълно сериозно. Рядък миг на външен израз на приятелски чувства и съчувствие от страна на Царя на непукистите. Болд му благодари. След което попита дали има информация какво са правили Хейфиц и Инрайт през последните дни от живота си.

Ла Моя му съобщи, че са се сдобили с извлечения от кредитните им карти и банковите операции. И че възнамеряват да ги прегледат.

Сержантът загледа изпитателно детектива. Ла Моя изглеждаше изтощен. Беше ред на Болд да прояви загриженост.

— Ами ти, Джон? Държиш ли се?

Ла Моя не отговори направо. Гласът му беше дрезгав от вълнение.

— Познаваш ме, сержант. Ако нещо ти се случи, със собствените си ръце ще го удуша този подпалвач. Кълна ти се! Господ да му е на помощ.

Болд не знаеше какво да каже. Улови ръката му и я стисна. В очите на Ла Моя имаше сълзи. Болд за първи път го виждаше да плаче.