Ридли Пиърсън
Без шанс за разпознаване (47)

47.

Пътуването не беше чак толкова дълго, но на Дафи й се стори нескончаемо. На Болд не бяха казали за срещата. Сюзан Прескот също не знаеше. Беше тайна уговорка между Бен и Дафи, която го беше убедила да сътрудничи при видео разпознаването в редица и на художника от полицията срещу обещанието да се срещне с Емили.

Срещата не можеше да се състои в къщата на Емили, защото Дафи беше притеснена от неуточненото местонахождение на Начетения и от разгласената в медиите информация за помощта, оказана за разследването от страна на местна гадателка и дванадесетгодишен свидетел. Макар имената им да не бяха споменати, Дафи не искаше да поема никакви рискове. Искаше да предпази Бен от каквито и да било посегателства и опасности.

И Болд, и Сюзан щяха да се противопоставят на подобна среща, но обещанието си беше обещание.

Страхът, който изпитваше, не беше породен от критиката на която щеше да я подложи Болд. По-важното беше, че можеше да изгуби наскоро оформилото се чувство на привързаност към Бен заради Емили. Питаше се дали при резкия преход от едно възможно бъдеще с Оуен към настоящето с това дете не се беше извършил пренос на чувства; ако беше така, тя просто се самозаблуждаваше, а и не беше честно да използва момчето, за да омекоти приземяването си в реалността на настоящето. През последните десетина дни почти не беше мислила за Оуен. Той се показа достатъчно благоразположен и се държеше на дистанция, както тя беше поискала, но тази дистанция се беше превърнала в емоционална бездна, в черна дупка, от която тя не се беше върнала. Беше се освободила от него и това я караше да се чувства добре в много отношения. Липсваше й Корки, особено по вечерно време. Това, което й беше дало общуването с Корки, беше почти напълно изместено от общуването с Бен. Точно тази мисъл я мъчеше: ако загубеше Бен, в живота й щеше да зейне невероятна празнота — за изминалата седмица това дете беше направило за нея толкова много, колкото едва ли можеше да си представи.

Дафи не вярваше на Емили. Жената беше доказала, че е измамница и хитра артистка. Играеше си с човешките предразсъдъци, страхове и наклонности. Мамеше хората. Използваше положението на звездите и картите Таро, за да ги залъгва само с информация, каквато те биха искали да чуят. Но най-лошото от всичко беше, че притежаваше сърцето на Бен абсолютно незаслужено, ей така, без нищо; в очите на детето тази жена просто не можеше да греши. Ако тя кажеше на Бен да спре да говори за Дафи, той щеше да го направи; ако му кажеше да седне в колата й и да заключи вратите отвътре, той щеше да го направи. Само споменаването на името й караше очите му да се разширяват. Дафи осъзна, че чувствата й към Емили се дължат на ревност, така както изпитваше ревност и към Лиз — завист в тези случаи беше твърде мека дума. Това не й харесваше, тя самата не се харесваше и това откритие я накара да се запита още дали неизбежната раздяла с Оуен беше по негова вина, тяхна обща вина, или заради вътрешната й неудовлетвореност от самата себе си.

Булевард „Мартин Лутър Кинг“ се състоеше от четири платна, пресичащи на разстояние няколко километра икономически нееднородния негърски квартал, отделен от разположените около езеро Вашингтон квартали на белите богаташи чрез естествено природно образувание — продълговат и с висок и стръмен хребет хълм, простиращ се от север към юг. Дафи се дивеше как Сиатъл, както и много американски градове, беше разделен по расов, етнически и икономически признак на десетки малки общности, квартали и райони. Хората от отделните общности се придвижваха свободно между отделните райони, в повечето случаи без почти никаква опасност за живота, но опитай се да паркираш кола — притежание на негър, в район на друга общност, и полицията или бодигардовете пристигаха начаса. Не така се действаше при аналогичен случай — ако колата беше на бял човек.

Сиатъл се състоеше от следните общности: афроамериканска, испанска, виетнамска, европейска, еврейска, скандинавска, на бързо забогателите веднага след завършване на университетското си образование бизнес администратори, брокери и агенти в рекламния бизнес, на яхтсмените, на противниците на компютрите.

Бен й показа в каква посока се намира паркът, където отиваха, още преди да го наближат. Редица циментови обелиски се извисиха в далечината, прилични на подпорни колони за магистрални мостове. Дафи не познаваше много добре този район, а за съществуването на парка изобщо не знаеше. Продължи да кара, следвайки указанията на Бен, до мястото на уговорената среща.

Бен не си спомняше някога да се беше чувствал толкова щастлив, така развълнуван. Емили му беше липсвала до такава степен, че чувстваше как сърцето му всеки момент ще се пръсне. Беше я сънувал, беше писал в дневника си за нея, беше лежал буден, мислейки си за нея. Имаше да й задава толкова много въпроси. Но най-вече му се искаше тя да го прегърне — да почувства прегръдката й.

Той вървеше бързо, отдалечавайки се от Дафи, и тя му се скара:

— Не се отдалечавай — извика му, той усети нещо недобро в гласа й.

За него това място беше като излязло от фантастичния сериал „Стар трек“ — с извисяващите се циментови блокове, с огромните метални клетки, прикрепени към бетонните стени, и всичко това на фона на масивния хълм, извисяващ се като огромен бункер. Бен знаеше това място като „Тунеления парк“ — под него минаваше трафикът по осемте платна на I-90 — безшумен и невидим. Цялото това чудо на техническата и архитектурна мисъл едва наскоро беше оформено като парк — пешеходните пътеки, цветните лехи, всичко в него изглеждаше прекалено ново и необитаемо. Всеки път, когато идваше тук, Бен се чувстваше като първооткривател на тези гигантски циментови отломки, построени в редица като жилищни блокове, устремени към сивото небе, всички различни на вид, но еднакво високи.

Пешеходната пътека се катереше стръмно нагоре, след което се вливаше в широка велосипедна алея, която водеше към центъра на парка, събиращ като във фокус още няколко такива пътеки и алеи. Един велосипедист премина бързо покрай него и Бен го поздрави, но велосипедистът нито намали, нито даде знак, че го е забелязал.

Краката му сами се затичаха, когато забеляза Емили, още преди устата му да е промълвила на Дафи:

— Ето я!

Затича се колкото му сили държат, а в очите му избиха сълзи — не заради вятъра, духащ в лицето му, а заради болката, която усещаше в гърдите си. Не беше си давал сметка колко много му беше липсвала, преди да я види отново. Фигурата й не можеше да се сбърка независимо от голямото разстояние. Може би шумът на тичащите му крака, може би лекото раздвижване във въздуха я накараха да усети приближаването му — а тя усещаше далеч по-невероятни неща. Бавно се извърна и погледите им се срещнаха. Щом го видя, на лицето й грейна широка усмивка, очите й засияха, а ръцете й се разтвориха за прегръдка.

Дафи остави момчето да се отдалечи. Дължеше и на двамата поне един миг насаме — нали затова ги беше срещнала. Част от нея нямаше желание даже да поздрави Емили, да даде на тази жена възможност да упражни влиянието си над момчето и да го контролира така, както го беше правила и в миналото. Нямаше обаче да превърне тази среща в емоционална схватка — за нищо на света. Нямаше да допусне момчето да стане свидетел на подобно нещо; съществуваше и егоистична подбуда за това — нямаше да предизвиква нещо, което щеше да се обърне против нея, тъй като знаеше, че със сигурност щеше да загуби играта, поне в този момент, а не можеше да си позволи да губи момчето и доверието му в нея. Границата между двете възможности беше невероятно тънка и деликатна и тя я премина — с поглед, прикован към сцената, която се разиграваше пред нея, и с разум, накарал я да запази хладнокръвие. Човешкото сърце е по-крехко, отколкото човек беше свикнал да очаква, помисли си тя.

Дафи крачеше по велосипедната алея и тъй като всичко тук й беше абсолютно непознато, тя се оглеждаше с любопитство — заинтригуваха я редиците каменни блокчета, с височина до коленете й, от двете страни на алеята. Тя приближи най-близкото, привлечена от закрепената в основата му плочка.

Върху плочката имаше грубо изрязани фигури и знаци, наподобяващи пиктограмите^[1] на индианците. Околовръст на плочката бяха изрязани думи. Трябваха й няколко секунди, за да разбере къде е началото на изречението. Не се оказа просто изречение, а цитат от Ницше: „Изпитанията ни водят към вечността“. Втурна се към съседната плочка — по-примитивно изкуство и цитат на Лао Дзъ: „Изходът, посочен ти като съвет, не е верният изход“. С туптящо от вълнение сърце се втурна към следващата плочка, а думите, които видя, се бяха запечатали вовеки веков в паметта й.

„Изведнъж проблясък на разбиране, искра, прескачаща към душата.“

Думите на Платон. Цитатът, придружен с топчето разтопена зелена пластмаса. Дафи продължи със същата скорост от плочка на плочка — като пчела от цвят на цвят. Имаше стотици цитати и пиктографски фигури и знаци. Началото на един цитат прикова вниманието й и тя се спря, за да го дочете:

„Той половината от делото извърши, който сложи му началото.“

Първото послание — Дороти Инрайт. В психологическия портрет на заподозрения го беше нарекла високообразован. Начетения! Оказа се най-обикновен плагиат, който явно често се разхождаше или караше колело в този парк. Беше усетила, че позоваващият се на Библията — върху кората на дърветата — комплексиран човек не се връзваше с поетичния интелигент от първите послания, но сега, след това откритие, всичко си идваше на мястото; двата образа се сляха в един: плагиат, необразован, но пожелал да се представи за интелигентен; съзнание, проникнато от значимостта на Библията; социопат, обсебен от манията да пали пожари или да избива жени.

Преглеждайки всяка плочка, Дафи откри всички цитати, изпратени до Гарман. И още едно важно откритие беше направила: подпалвачът беше минавал по тази част на алеята — значи живееше някъде наблизо.

— Бързо! Бен! — извика тя, за да покрие разстоянието, което ги делеше. — Трябва да си тръгваме! Веднага!