Ридли Пиърсън
Без шанс за разпознаване (21)

21.

Както вървеше към автобусната спирка в дъждовната петъчна сутрин в средата на октомври — по улиците беше пълно с коли, шофьорите нервни и подвикващи, и всички бързаха — Бен усети, че е следен. Беше изплюл камъчето пред Емили, но това ни най-малко не беше намалило опасенията му, както се беше надявал. Сънуваше, че го преследват. Усещаше го през цялото време. Ни най-малко не се съмняваше в това. Не беше нещо, което се нуждаеше от доказателства. Той знаеше! Щом Емили можеше просто ей така да знае някои неща, защо и той да не можеше? Може и той да притежаваше дарба като нея.

За Бен страхът, ужасът имаха своя образ и подобие в лицето на втория му баща. Бяха дефинирани и класифицирани в определено чекмедже на съзнанието му и години наред Джек беше единственият човек, който предизвикваше тези чувства у него. Другите хора бяха направо кротки агънца в сравнение с пастрока му.

Кротки агънца — до момента, в който Бен не изпита и осъзна друг тип страх: от непознатото, от неочакваното. Имаше представа за самоличността на преследвача си. Сигурен беше, че той го следи. Заради парите, които беше взел от микробуса му. Емили беше казала, че всичко ще се оправи. Той не беше толкова сигурен.

За Бен тротоарът като че стана мек и пружиниращ, сякаш стъпваше върху матрак. Едва след няколко секунди осъзна, че беше паднал на колене. Пред очите му беше причерняло, сякаш беше попаднал на слабо осветена улица. Скочи на крака и побягна, едва тогава набра кураж да извърне глава и хвърли поглед назад през рамо.

Синият микробус! Той се препъна и за малко да падне. Движеше се бавно, останалите коли лесно го задминаваха, тъй като се придържаше към тротоара. Бен нямаше как да види лицето на Ник, но знаеше, че той е зад кормилото. Знаеше много добре и какво иска.

На следващата пресечка изви надясно, пресече улицата и се присъедини към петнадесетината деца на автобусната спирка, надявайки се те да му послужат за прикритие. Не сваляше поглед от синия микробус.

— Хей, Бен… — Той подскочи при произнасянето на името си. — Искаш ли да се помотаем след училище?

Фин Хърши му беше приятел от училището, русокос и със слабо лице.

— Не знам — отвърна Бен, местейки поглед от ляво на дясно — от автобуса към микробуса.

Не можеше сега да мисли за такива неща — вече имаше за какво да се притеснява. Жълтият училищен автобус се гмурна по хълма надолу и започна да се приближава към чакащите деца. В същия миг синият микробус се появи в пресечката, тътрейки се едва-едва, докато подминаваше спирката от срещуположната страна на улицата. Слава богу, че не изви, макар Бен да беше сигурен, че за миг е уловил погледа на шофьора, който се беше привел над кормилото и внимателно оглеждаше чакащите деца. Автобусът пухтеше по-бавно от всякога, както се стори на Бен. Примоли се мислено на шофьора да побърза.

— Ако вали, можем да отидем у нас. Получих най-новата версия на „Борба на живот и смърт“. Страхотни неща има вътре.

„Борба на живот и смърт“. Бен беше нещо като спец в тази видеоигра. Фин постоянно се опитваше да го бие, но не беше добър.

— Готово.

— Ще бъде страхотно.

— Естествено.

— Можем да се обадим на майка ти от уч… — Фин се сепна.

— Аз нямам майка — напомни му Бен.

— Не исках да го кажа.

— Разбирам.

— Можем да съобщим на… Знаеш, на…

— Естествено.

— Какво ти става?

Автобусът пристигна, вратата му се отвори и децата се скупчиха пред нея. Микробусът изви обратно и се насочи към автобусната спирка. Бен си запробива път между децата, следван плътно от Фин.

— Какво ти става? — повтори въпроса си Фин.

— Нищо.

Бен никога досега не се беше натискал толкова настървено да се качи на училищния автобус. Сега се държеше по съвсем различен начин. Страхът го беше променил, даде си сметка той. Запъти се да седне отзад и се сниши в една от седалките там, но почти веднага беше принуден да я отстъпи заради настойчивите претенции на едно по-малко момче, тъй като не искаше точно сега да се впуска в спорове. Премести се напред.

Извърна се назад точно навреме, за да види през замъгленото от стичащия се дъжд задно стъкло синия микробус, застанал непосредствено след автобуса. Принуден да чака, шофьорът беше залепил лице за предното стъкло, триейки го с ръка в напразен опит да си подсигури по-добра видимост. Зад него се беше подредила цяла колона автомобили, изчакващи стоповете му да изгаснат и да потегли.

Преди автобусът да спре за трети път, Бен отново се извърна назад — микробусът никъде не се виждаше. Реши, че или е изостанал, или е минал напред. Което означаваше само едно — че шофьорът знаеше названието и местонахождението на училището. Върна се към спомена за летището. За глупавото му решение да вземе парите. За стотен път от онзи ден насам той попипа задния си джоб, молейки се портмонето му да се окаже там.

Автобусът спря пред училището. Сред хаоса, предизвикан от дъжда и желанието на децата да стигнат колкото се може по-бързо до заветното стълбище, водещо към входната врата на училището, Бен се приведе и се шмугна сред храсталаците, засадени край това стълбище. Направо щеше да изгуби съзнание, като видя отново синия микробус. Да го чака. Него. Като диво куче край заешка дупка, търпеливо и гладно. Бен знаеше какво ставаше в такъв случай — заекът нямаше никакъв шанс.