Иля Варшавски
Фантастиката навлиза в криминалния роман (9)

9. Повод за размисъл

Дебре звъни дълго, докато най-сетне обкованата с мед дъбова врата се открехна и един старчески глас попита:

— Кой е?

— Полиция.

— А, Вие ли сте, господин комисар! Ей сега, един момент да махна верижката.

Вратата отново се затвори. Чу се как отвътре махнаха верижката, след това в процепа се показа прегърбената фигура на Огюстен.

— Извинявайте, господин комисар, но аз сега вече слагам всички резета, още повече че съм сам вкъщи.

— А къде са господарите Ви?

— Отидоха в имението си в Понтуаз. Нали там е семейната гробница на рода Костаген. Мадам пожела да закарат тялото на мосю Леон там.

— Кога е погребението?

— Утре.

— И след това госпожата и мосю Пиер ще се върнат ли в Париж?

— Да, утре надвечер.

Дебре се замисли. Никак не му се искаше да отлага разпита на Пиер Костаген. Кой знае какво ще се случи за едно денонощие. Още повече, че Дебре искаше да научи някои подробности, от които зависеше по-нататъшния ход на следствието. Впрочем, те могат да бъдат изяснени и в отсъствието на стопаните.

Впрочем, те могат да бъдат изяснени и в отсъствието на стопаните.

— Искам още веднъж да огледам стаята на убития.

— Заповядайте, господин комисар. — Старшият слуга се отдръпна и стори път на Дебре.

В спалнята на Леон Костаген всичко си беше както го бяха оставили. Върху възглавницата, изцапана със засъхнала кръв дори още личеше трапчинката от главата на убития.

— Вашият инспектор поръча нищо да не пипаме тук — обясни прислужникът.

„Браво на Моранс!“ — помисли си Дебре. — „От това момче след време ще излезе добър криминалист.“

— Добре. — Дебре седна в креслото до масата. — Ще огледам стаята. Ако ми потрябвате, ще Ви повикам.

— Както желаете. Звънецът е ето тук.

Известно време след като прислужникът си бе отишъл, Дебре поседя неподвижно, като се стараеше да събере мислите си. И тъй, първо: в стомаха на убития е открит алкохол. Ако се съди по това, че процентът на алкохола в кръвта му е незначителен, Леон е пил наскоро преди смъртта си. Значи някъде тук трябва да има бутилка и чаша.

Дебре старателно почукваше стените, търсейки замаскирано барче, но нищо не намери. Огледът на камината също не даде никакъв резултат.

Изглежда Леон не е пил в стаята си. Тогава къде? През този ден той не бе излизал от къщи. Следователно, има три варианта: или в столовата, или библиотеката, или при брат си, или при жена си. Първият вариант лесно може да се провери, трябва само да се разпита Огюстен. Но би било много странно, ако този спортист, отделящ толкова време за тренировки, изведнъж започне да се налива с коняк чаша след чаша. Значи е имал някакви причини за това. Може би силно вълнение в резултат на разговор с брат му или жена му. Но ако се вярва на Луиза, вчера вечерта тя не се е виждала с мъжа си. Хм…, ако й се вярва…

Дебре отиде до заключената врата към спалнята на мадам Костаген. След като си работил в полицията четиридесет години, не е кой знае колко трудно да отключиш една най-обикновена брава.

В стаята на Луиза нямаше никакви спиртни напитки. Впрочем, може да са махнали вече бутилката. Дебре отвори чекмеджето на тоалетката, където Луиза бе прибрала спринцовката сутринта. Тя си стоеше там, а до нея имаше също такъв калъф от крокодилска кожа, като този, който Пиебьоф бе смятал да предаде на Пиер Костаген. Дебре сравни съдържанието на двата калъфа. Нямаше никакво съмнение — ампулите са еднакво големи, но в калъфа на Луиза бе останала само една, а в конфискувания от Пиебьоф те бяха дванадесет.

Дебре остави калъфа на Луиза на мястото му, върна се пак в стаята на Леон и заключи.

„Е — помисли си Дебре, — да проверим останалите варианти.“

— Вижте какво, Огюстен — каза той, когато прислужникът се отзова на звънеца, — къде ви е барчето?

— Едното е в библиотеката, другото в столовата.

И най-претенциозният познавач на спиртните напитки би завидял на съдържанието на двете барчета, но, за голямо учудване на Дебре, нямаше ни една отворена бутилка.

— Какво, у вас никой ли не пие?

Огюстен сви рамене.

— Мосю Леон не пиеше, мадам също не пие, а гости не ни идват.

— Тъй значи? Ами мосю Пиер?

— Мосю Пиер си има собствено барче.

Всички мускули на Дебре неволно се свиха. Това му се случваше винаги, когато най-сетне попаднеше на вярна следа.

— Заведете ме в стаята на мосю Пиер — каза той с тон, недопускащ никакви възражения.

Дългата практика бе научила Дебре да определя характера на стопанина по общия вид на стаята му. Но този път той се спря в недоумение. Цялата обстановка напомняше по-скоро будоар на кокотка, отколкото жилище на ерген. Старинното двойно легло в дълбока ниша, осветена от светилник с причудлива форма, многобройните огледала, тоалетката отрупана с най-различни козметични принадлежности, японският халат, небрежно захвърлен върху облегалката на креслото, картините по тавана, не особено скромни по съдържание — всичко това никак не съответствуваше на облика на жалкия гърбушко Пиер, както го бе запомнил комисарят.

— Ето го барчето — каза Огюстен, — само че, струва ми се, то е винаги заключено.

Дебре се приближи до малкия шкаф от черно дърво, украсен с фигурки от слонова кост. Той побутна нещо и вратичката се отвори.

Сред многобройните наченати шишета имаше и една празна бутилка от стар коняк и две чаши, с които по всяка вероятност скоро бяха пили.

Дебре се канеше вече да затвори вратичката, но пръстите му напипаха от вътрешната й страна някаква подозрителна издутина. Той я натисна с пръст.

Тънката преградка падна и откри снимката на разголената Луиза Костаген.