Иля Варшавски
Фантастиката навлиза в криминалния роман (3)

3. Червеният „Понтиак“

Изминаха три дни. За Дебре това бе най-тежкия период от всичките му четиридесет години работа в криминалната полиция. През цялото време му се струваше, че той е като някакво чудато животно в зоологическата градина. Стрелкина непрекъснато го следеше с любопитния си поглед. А целият й вид излъчваше такова голяма напрежение, сякаш всеки миг щеше да започне разследването на някое зашеметяващо престъпление.

А текущите дела бяха все незначителни и само понякога инспекторите влизаха в кабинета на комисаря да докладват за залавянето на някой дребен крадец или за поредната кражба на автомобил.

През последните години Дебре бе свикнал в такива периоди на затишие да си подрямва в креслото, стиснал между зъбите си изгасналата лула. А в присъствието на един външен човек се налагаше да симулира трескава дейност, която бе съвършено ненужна.

Зоя Никитична пушеше цигара след цигара от неизчерпаемите си запаси. Постоянният мирис на тютюнев дим накара Дебре да прати по дяволите всичките предписания на доктор Малинда. Сега в кабинета си винаги имаше под ръка тютюн. В къщи нещата бяха по-сложни. Мадам Дебре рядко изкусно откриваше всякакви подозрителни миризми. И все пак хванаха го веднъж, когато бе на работа. Той вървеше по коридора и пускаше кълба дим, когато внезапно се сблъска с доктор Малинда. Последва кратко, но бурно обяснение, в резултат на което Дебре успя да убеди лекаря да не казва на жена му, но трябваше да се съгласи да се подложи на няколко сеанса на внушение.

Хипнозата е велика сила, но ако сте пушили повече от четиридесет години, тя само отслабва желанието, без да го премахва напълно. Още повече пък ако някой непрекъснато пуши под носа ви.

И няма нищо чудно, че настроението на Дебре през този ден беше отвратително. Най-много го дразнеше Стрелкина. Защото в подобни случаи всеки от нас е склонен да обвини за своите нещастия който и да е друг, само не и себе си.

Дебре си мислеше, че ако успее да отпрати стажантката нанякъде макар и само за един ден, всичко ще се оправи. Най-сетне, обмислил всички възможни варианти, той попита прекалено вежливо:

— Може би мадам би искала да посети Лувъра?

— О, аз няколко пъти съм ходила в Лувъра.

— Тогава може би да отидете до Версайл? Наистина, през този сезон той не е така красив както през лятото, но за един чужденец…

— Бях във Версайл през лятото.

Дебре яростно засмука празната лула. Беше убеден, че ако прекара още един час насаме с тази невъзмутима жена, ще полудее. Трябваше да предприеме нещо. Да каже, че не се чувствува добре и да си иде в къщи? Но в такъв случай как ще обясни на жена си защо се връща толкова рано? Той се молеше съдбата да му прати днес поне една най-обикновено убийство. Защото тогава ще може най-сетне да демонстрира знаменития си метод, Стрелкина ще се задоволи с един единствен пример и ще се върне пак към заниманията си в Сорбоната.

Накрая Дебре се реши:

— Може би мадам ще ми окаже честта да обядва заедно с мен? Тук наблизо има една кръчмичка — свърталище на углавните престъпници. Честна дума, в никой детективски роман няма да попаднете на такава колекция от криминални типове.

— С удоволствие, комисарю. Само не ме наричайте „мадам“. Нали уж се условихме.

Дебре, разбира се, попреувеличи, като разправяше за престъпниците. Кръчмичката беше най-обикновена и в нея често се навъртаха проститутки и сутеньори. Те познаваха комисаря по лице и щом той и спътницата му застанаха на прага, настъпи напрегната тишина. Всички любопитно заоглеждаха Стрелкина.

Келнерът се приближи към тях и ги поведе към свободната масичка в ъгъла.

— Днес имаме чудесно жиго! — поверително пошепна той на Дебре.

— Вие как гледате на жигото, Зоя? — попита комисарят.

— Ами добре, жиго да бъде.

Комисарят също нямаше нищо против овнешкото след порцията овесени ядки тая сутрин.

— А какво ще пием?

Тя сви рамене.

— Не зная. През деня водка не пия, а всичките ви вина са просто оцет. Всъщност, поръчайте ми каквото поръчвате и за себе си.

— Добре! Две чаши перно.

Келнерът моментално се върна с поръчката.

— За вашите успехи, комисарю!

Тя отпи съвсем мъничко и учудено погледна Дебре.

— Кашлица ли имате?

— Не, защо?

— У нас това го продават в аптеките против кашлица.

— Хм… — Дебре се залови с овнешкото.

Когато поднесоха кафето, Стрелкина разпалено заразказва съдържанието на някакъв научно-фантастичен роман. Дебре я слушаше разсеяно. Фантастиката не го интересуваше. Във всеки случай, много по-малко от онази двойка в другия ъгъл на кръчмата. Мъжът не беше нищо особено. Най-обикновен тип, такива се срещат навсякъде. Едър, облечен в кадифени панталони и велурено яке с многобройни токички. Гъсти черни коси, рошави вежди, месест нос, под който се мъдреха старателно оформени мустачки. Или е търговски пътник, или е жиголо, а може би и едното и другото заедно. А жената явно принадлежеше към висшите слоеве на обществото, макар че бе облечена подчертано скромно, вероятно за да не привлича без нужда вниманието на околните. Опитното око на Дебре забеляза златната табакера с монограм от диаманти, която тя небрежно премяташе из ръцете си и безупречната кройка на синия й костюм. Красотата на добре гледаното й лице се подсилваше от огромните й разширени зеници на наркоманка. Такива очи има обикновено човек, взел голяма доза морфин. Тъкмо очите й накараха комисари да напрегне паметта си. Виждал ги беше.

Внезапно си спомни. Това се бе случило през оная нощ в къщата на семейство Костаген, когато търсеше там скритата адска машина. Разбира се, това е същата жена, която бе минала по коридора покрай него, облечена в съвсем тънък пеньоар, оставяйки след себе си аромата на скъп парфюм. Още тогава му направиха впечатление странният израз на очите й и неуверената й походка.

— Интересно е, нали? — прекъсна спомените му Стрелкина. — Да разказвам ли по-нататък?

— Да, разбира се.

Дебре се стараеше да разбере за какво говорят двамата по движението на устните им. Жената усети погледа му, погледна го, намръщи се и каза нещо на спътника си. Двамата станаха, жената извади от чантата си банкнота, остави я на масичката и тръгна към изхода. Мъжът я последва.

— Извинете! — Дебре прекъсна Стрелкина. — Ще Ви оставя сама за момент. Трябва да наредя нещо на Моранс.

Той отиде до телефона, откъдето виждаше улицата, без да го забележат отвън. Срещу кръчмата бе спрял червен „Понтиак“ спортен тип, последен модел. Мъжът с велуреното яке отвори вратата, направи път на дамата си и седна зад волана.

Дебре почака да тръгнат и записа номера на колата. След това се обади в криминалната полиция.

— Инспектор Моранс е на телефона!

— Слушай, моето момче — тихо каза Дебре, — я проучи на кого е един „Понтиак“. Сега ще ти кажа номера. Запиши го.

— Слушам, господин комисар.

Дебре му издиктува номера на колата.

— И къде да Ви съобщя?

— След половин час ще си дойда.

Той се върна на масичката при Стрелкина. Тя пушеше поредната си цигара и с огромен интерес разглеждаше една компания от пийнали мъже.

— Престъпници ли са? — шепнешком попита тя Дебре.

— Безспорно! — отвърна комисарят. Той много добре познаваше тези чудесни момчета, месари от Централния пазар, но не бива да разочарова стажантката. Нали самият той й бе обещал разкошна колекция от криминални типове.

На бюрото му вече лежеше донесението на Моранс. Червеният „Понтиак“ преди две седмици бил нает от някой си Жан Пиебьоф, живущ на улица „Франсуа“, номер 15, по професия спортен коментатор. Платил бил предварително за един месец.

— Странно! — каза Дебре. — Много странно!

— Кое е странно? — заинтересува се Стрелкина.

— Странно, че след хипнотичния сеанс ми се пуши още повече, а ми е неприятно да пуша — уклончиво отвърна комисарят.