Иля Варшавски
Фантастиката навлиза в криминалния роман (10)

10. Неочакван обрат на събитията

Човекът, разследващ престъпления, често трябва да търси вътрешна връзка между факти, които на пръв поглед като че ли нямат нищо общо помежду си. В такива случаи Дебре обичаше да групира данните; от тях най-напред трябваше да се извлекат тези, които взаимно си противоречаха. И този път той взе един лист и нанесе на него всичко, което трябваше да бъде подложено на анализ:

Данни за престъплението

1. Предупреждението по телефона за готвещото се покушение.

2. Убиецът влиза през мазето за въглища.

3. Убиецът знае за тайния вход.

4. Убиецът използува пикела от стаята на Леон и не носи със себе си оръжие.

5. Потвърждава се алибито на Пиебьоф.

6. Потвърждава се алибито на приходящата прислуга.

7. Убиецът не е взел портмонето на Леон.

8. Лабораторията потвърждава, че отпечатъците от пръсти върху една от чашите в барчето на Пиер принадлежат на Леон.

Данни за семейство Костаген

1. Затворената врата между спалните на двамата съпрузи (в продължение на една година).

2. Пиебьоф доставя на Луиза морфин.

3. Луиза взема решение да не прибягва вече до услугите на Пиебьоф.

4. Пиер поръчва на Пиебьоф морфин за Луиза.

5. Пиебьоф смята, че Луиза е обичала мъжа си.

6. Снимката на Луиза, намерена в стаята на Пиер.

7. Камила твърди, че братята са се обичали много.

8. Преди смъртта си Леон пие коняк заедно с Пиер.

9. Пиер не е наследник на състоянието на Леон.

10. Луиза избира за своя камериерка Камила, виновницата за осакатяването на Пиер.

11. Пиер полага големи грижи за външността си (козметичните принадлежности).

Всеки друг полицейски инспектор би съсредоточил вниманието си върху лявата колонка, където бе събрано всичко, което бе непосредствено свързано с убийството. Но Дебре се интересуваше повече от дясната. В нея се съдържаха психологически противоречия, а комисарят бе заинтригуван най-вече от загадъчния живот на обитателите на старинната къща. В отношенията им се долавяше някаква скрита трагедия и може би тъкмо тук бе ключът към разгадаването на престъплението.

Повече от два часа той непрекъснато изучаваше двете колонки под възхитения поглед на Стрелкина. После пъхна написания лист в джоба си и мълчаливо облече палтото си.

— Отивате ли си? — попита стажантката.

— Да — измърмори Дебре и тръгна към вратата.

На крайбрежния булевард той спря едно такси.

Свит в ъгъла, той се опитваше да си представи загадъчните взаимоотношения на тримата. Красавецът Леон, спортист и навярно кумир на много жени; наркоманката Луиза; жалкият недъгав Пиер. Ето, да речем, събират се те за обед в столовата, обзаведена със старинна дъбова мебел. За какво ли разговарят на масата? И разговарят ли изобщо? Може би те просто мълком отбиват това тягостно задължение, по време на което им прислужва Огюстен, стар като самата къща, а после всеки отива в стаята си. Как прекарват вечерите си? В къщата няма нито радио, нито телевизор. Книгите в библиотеката изглежда много отдавна не са пипани от никого. Луиза често ходи при някакви свои познати, Леон — в спортния клуб. Пиер остава сам с барчето си и с тайното чекмедже със снимката на голата Луиза в него. Междувпрочем, как ли се е озовала тя там? Такива сувенири се подаряват само на любовник, но невъзможно е да се предположи, че жена като нея…

— Пристигнахме, господин комисар.

Дебре се намръщи. Много трудно се работи, когато всеки шофьор на такси те познава.

В девет часа вечерта Дебре застана на наблюдателния си пост в градинката срещу къщата на семейство Костаген.

Той не чака дълго. Скоро пред сградата спря черен „Пакард“ и от него слязоха Пиер и Луиза, придружени от Камила. Те влязоха вътре, а шофьорът закара колата в гаража.

В къщата светнаха няколко прозореца, но плътните завеси моментално скриха от Дебре всичко, което ставаше в нея.

Ръмеше дъжд, но Дебре не напускаше поста си и се мъчеше да отгатне какво става вътре. Чувствуваше неясна тревога. Все му се струваше, че смъртта още не е приключила своята жетва там.

Върна се в къщи мокър и премръзнал.

Мадам Дебре вече спеше.

Дебре смъкна от себе си подгизналите дрехи, напълни ваната и с наслаждение се потопи в горещата вода.

Преди да си легне, комисарят дълго разглежда листа с данните от следствието. Последната бележка, която той нанесе върху него преди да загаси лампата, беше:

Да взема заповед за арестуването на Пиер Костаген!

… Мадам Дебре неслучайно беше жена на комисар от криминалната полиция. Като стана сутринта да приготви диетична закуска на мъжа си, тя бързо прецени състоянието на нещата от предишната вечер. Мръсните дрехи на пода в банята и недокоснатата вечеря свидетелствуваха, че комисарят е имал тежък ден. Затова реши да го остави да се наспи и блокира звънеца на будилника.

Но Дебре не можа да се наспи. В девет и нещо телефонът над главата му иззвъня. Развълнуваният глас на Моранс му съобщи, че е убит Пиер Костаген. Колата с Дюка е на път за дома на комисаря. Всички останали са вече на местопроизшествието.

Дебре изруга и започна бързо да се облича. Само след няколко минути той обличаше в антрето си палто и слагаше шапката си.

Дюка вече го чакаше с колата пред входа. Дебре се стовари на седалката до него.

— Хайде, момче, давай по-бързо!

В стаята на убития имаше много хора. Пиер седеше в креслото и се бе втренчил с изцъклените си очи в снимката на Луиза. Подпухналия му език бе изплезен и покойникът сякаш дразнеше красивата си снаха. Вратът му бе увит с копринен шал, усукан на въже. В нозете на убития ридаеше Камила. Фотографът нагласяше триножника на апарата си така, че да намери най-подходящия ракурс. На стола в ъгъла бе седнал обезумелият от мъка Огюстен.

Моранс прекъсна разговора си с младия човек в елегантен сив костюм и се приближи до Дебре.

— Нищо не сме пипали преди да дойдете.

— А този кой е?

— Доктор Гойяр. От вчера замества Малинда.

Младият човек в сиво почтително се поклони.

В този момент някой отзад хвана Дебре за лакътя.

— Какъв ужас, комисарю! — По бузите на Стрелкина течеха сълзи. — Не са пощадили дори и недъгавия!

— А, и Вие ли сте тука? — без особен ентусиазъм каза Дебре.

— Че как иначе? — Стрелкина обидено прехапа устни. — Нали се бяхме уговорили…

— Добре, добре! — Дебре не можеше да понася женските сръдни и сълзи. — Стойте, щом искате. Моля Ви, докторе, почвайте.

Лекарят свали копринената връв на убития, внимателно огледа синините, после се взря през лупата в очите му и каза на Дебре:

— Удушен е снощи.

Дебре пое шала, излъчващ слаб мирис на парфюм.

— На кого е тази вещ, Камила?

— Как на кого? — Старицата вдигна към Дебре изпълнен с омраза поглед. — Че на кого друг, ако не на тая змия — тя мушна с изкривения си пръст снимката на Луиза, — на тая вълчица, на тая… — Силни ридания прекъснаха тирадата й.

— Къде е сега мадам Костаген?

— В спалнята си — отвърна прислужникът. — Съобщих й за всичко, но мадам отказа да излезе от стаята си, каза че… — Огюстен избърса очите си с кърпата. — Като си помисля само какво ще стане с нас сега!

— Какво каза тя, Огюстен?

— Каза, че… че в тази къща имало прекалено много покойници… че ей сега щяла да си събере нещата и да замине някъде, където никога вече нямало да чуе проклетото име Костаген.

— Не каза ли къде смята да отиде?

— Не.

— Добре. Да вървим, Моранс. — Дебре тръгна към вратата.

Стрелкина го последва.

Дебре трябваше дълго да чука, докато най-после зад вратата и чу пълният с нега глас на Луиза:

— Кой е?

— Комисарят Дебре.

— О господи! Няма ли да ме оставят най-сетне на мира?! Почакайте малко, господин комисар, не съм облечена.

Дебре почака няколко минути и отново почука. Не се чу никакъв отговор. Тогава той отвори вратата.

Луиза лежеше на леглото. Достатъчен бе само един поглед, за да разбере какво бе станало.

— Бързо лекаря! — кресна Дебре.

Стрелкина хукна да изпълни заповедта му.

Доктор Гойяр извади спринцовката от ръката на Луиза, погледна зениците й и помириса ампулата, която тя още стискаше в лявата си ръка.

— Цианкалий. Вече е късно да се направи каквото и да било.

Дебре взе от масата калъфа от крокодилска кожа. Той бе празен.

Комисарят сне шапка.

— Да вървим, Моранс. Полицията вече няма работа тук. Справедливостта възтържествува!

— Каква справедливост? — попита Стрелкина.

— Има Върховен Съдия. Той следи нашите постъпки и наказва безжалостно.

— Вярата в бога свидетелствува за примитивност на мисленето — отвърна Стрелкина и строго го погледна иззад дебелите стъкла на очилата си. — Никой никога не е съумял, изхождайки от идеалистически концепции…

Дебре не я доизслуша. Той кимна на лекаря и тръгна към вратата.