Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастични детективи
Оригинално заглавие
Фантастика вторгается в детектив, или Последнее дело комиссара Дебрэ, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
K–129 (2014 г.)
Допълнителна корекция и форматиране
Mandor (2014 г.)

Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 10, 11, 12/1973 г.

История

  1. — Добавяне

4. Сребърният пикел

През цялата неделя Дебре нервничеше. Причините бяха няколко. Тежеше му суровата диета, въведена от жена му, дразнеше го несекващото желание да пуши. И освен това непрекъснато мислеше за Жан Пиебьоф. Каква връзка може да има между този вулгарен тип и домът на аристократичното семейство Костаген? Не е ли замесен той в онази нелепа шега с адската машина? Но ако наистина той бе съобщил, какви са били съображенията му?

Вече късно вечерта, когато мадам Дебре включи телевизора, комисарят заяви, че ще иде да се поразходи. Той купи малък пакет тютюн от будката на ъгъла и с наслаждение запуши. Още с първото дръпване се поуспокои.

Като изпускаше кълбо дим, Дебре тръгна към къщата на семейство Костаген.

Вятърът все така носеше облаците и само отвреме навреме в пролуките между тях просветваше лунният диск. Дебре си избра наблюдателен пункт в градинката. Сенките го скриваха и от улицата не можеха до го видят.

В къщата изглежда вече спяха. Само през зирката в плътната завеса на един от прозорците на втория етаж се процеждаше светлина, но скоро и тя изгасна.

Кой знае защо, целият облик на старинното здание тревожеше Дебре. Той все не можеше да прогони мисълта, че някаква тайнствена заплаха е надвиснала над обитателите на тази къща…

Когато комисарят се прибра, мадам Дебре вече спеше.

— Къде се забави толкова? — попита тя, без да отваря очи.

— Разхождах се — измърмори Дебре и изгаси лампата в спалнята.

Заспа веднага, но цяла нощ го измъчваха кошмари, все свързани с къщата на семейство Костаген.

Дебре отиде на работа по-късно от обикновено. Едва що бе отворил вратата и към него се спусна развълнувана Стрелкина.

— Ах, комисарю! Да знаете с какво нетърпение Ви чакам! Убит е Леон Костаген. Моранс и Дюка са вече там, а аз реших да Ви почакам. Нали ще ме вземете със себе си, а?

— Да — отвърна Дебре.

Пред входа на къщата бяха спрели три коли. Двама полицаи едва смогваха да възспират любопитните. Малко по-встрани стояха група репортьори. Изглежда не ги пускаха да влязат.

— На втория етаж, господин комисар — почтително каза полицаят.

Дебре се качи по вече познатата му мраморна стълба. След него, задъхана от възбуда, вървеше Стрелкина.

На прага ги посрещна Моранс.

— Убит е по време на сън с удар на пикел по слепоочието — доложи той. — Още нищо не сме пипали. Престъпникът изглежда е влязъл през входа от мазето за въглища. Излязъл е по същия начин. Вървял е по чорапи, обувките си е обул чак на улицата. Оттам нататък следите се губят, кучето не може да ги хване. Целта на убиеца не е била да го ограби — портмонето с голяма сума пари е оставено на нощното шкафче. Сега ще дойде лекарят от съседния район.

— Че защо не Малинда?

Моранс се засмя.

— Малинда ни е погодил един номер! В събота заминал с жена си за Компиен. А вчера сутринта смачкал калника на една полицейска кола пред самия комисариат в Сен Дени. Когато му съставили акт, нарекъл инспектора говедо и отказал да си даде документите. Задържали го до сутринта. Днес се обадиха и аз потвърдих, че е наш сътрудник. Обещаха да го пуснат.

— Добре!

Дебре се приближи до леглото. Фотографът правеше снимки. Убитият лежеше на една страна. На вид беше към тридесет и пет годишен. Въпреки смазаното слепоочие, лицето му бе запазило спокойния израз на човек, убит по време на сън.

— Готово, господин комисар! — каза фотографът. — Дванадесет снимки.

— Добре.

Дебре отгърна одеалото. Убитият беше съвсем гол. Тренирано, загоряло тяло на спортист, всички мускули са отпуснати. Смъртта е настъпила мигновено, дори не се е събудил.

— Така… — Дебре отново го покри с одеалото. — Кой е намерил трупа?

— Огюстен, старшият слуга.

— Кога?

— В девет часа сутринта. По това време винаги носел на господаря си кафе.

— Кой е съобщил в полицията?

— Пак той.

— Кога?

— В девет и пет.

— С това нещо тук ли е нанесен ударът?

— Точно така! Още не сме го пипали, може би ще има отпечатъци от пръсти.

— Едва ли. Човек, който извършва престъпление, след като предварително си е събул обувките, няма да забрави да си сложи ръкавици. Но все пак проверете.

Дюка напръска с фиксатор оръжието, с което бе извършено убийството и го пое, като го държеше за острието през кърпа.

— Я да го видя. — Дебре се приближи и погледна сребърната табелка върху дръжката. — Какво е това?

— Сребърен пикел — отвърна Дюка. — Най-високата награда на дружеството на алпинистите. Връчена е на убития преди две години.

— Извикай Огюстен, — поръча Дебре на Моранс.

Дебре си спомняше Огюстен още от онази нощ. Той бе съпровождал комисаря из цялата къща. Сега старият слуга бе здравата изплашен. Дебре го покани да седне.

— Кога започнахте работа тук? — попита Дебре.

— Преди петнадесет години. Тогава старите господари бяха живи, а мосю Леон и мосю Пиер още учеха.

— Кой е този мосю Пиер?

— Брат… на покойния… мосю Леон. — Слугата погледна към леглото и отново сведе очи.

— Тук ли живее мосю Пиер?

— Да.

— И кой друг живее още в къщата?

— Мадам. Жената… на мосю Леон.

— И друг кой?

— Камила, камериерката на мадам Костаген.

— А останалата прислуга?

— Шофьорът, готвачката и още една камериерка, но всички те са приходящи.

— Кой от прислугата има ключове от входните врати?

— Само аз и Камила.

— Кой затваря вратите вечер?

— Аз.

— Колко врати заключвате?

— Три.

— А вратата на мазето за въглища?

— Никога не сме я затваряни.

— Защо?

— Външен човек не може да влезе от мазето вкъщи, може да се мине само през тайния вход.

— Оня, който ми показахте, като търсехме адската машина ли?

— Да, същият.

— В колко часа се прибра вчера мосю Леон?

— Вчера въобще не е излизал.

— А мосю Пиер?

— Той също.

— Кога затворихте вратите?

— В десет часа.

— Мадам Костаген беше ли си вкъщи?

— Не, тя се прибра към единадесет.

— Сама ли си отвори?

— Не, ключът беше оставен в ключалката отвътре и тя ми позвъни. Аз й отворих.

— Чухте ли нещо през нощта?

— Не.

— Къде е стаята Ви?

— На първия етаж.

— А стаята на Камила?

— До моята.

— В колко часа станахте днес?

— В осем часа. По това време обикновено идва прислугата.

— През коя врата влизат?

— През тази, която е откъм двора.

— Тя беше ли заключена сутринта?

— Да.

— А другите врати?

— И те също.

— Прислугата знае ли, че има таен вход през мазето за въглища?

— Не, не знаят.

— И тъй, отворили сте на прислугата. Какво направихте след това?

— Сварих кафе за мосю Леон.

— Защо не го свари готвачката?

— Винаги аз го варя.

— Кога донесохте кафето?

— В девет часа. По това време обикновено будя мосю Леон. Почуках на вратата, но той не се обади. Тогава влязох и видях… — Старият слуга избърса очите си.

Дебре почака той да се поуспокои и отново запита:

— Какво направихте, след като видяхте трупа?

— Изтичах да съобщя на мадам Костаген.

— Къде е нейната врата?

— Съседната.

— Тази врата към нея ли води?

— Да.

— Значи не сте изтичали, а просто сте влезли през тази врата?

— Не, тази врата е винаги заключена.

— Тъй ли? И отдавна ли?

— Повече от година.

— Как се отнесе мадам Костаген към смъртта на мъжа си?

— Тя… Не можах веднага да я събудя… Тя често взема приспивателно и… Реших, че по-добре е най-напред да съобщя в полицията, а после вече…

— Мосю Леон винаги ли спеше без пижама?

— Да, от детинство.

— Виждали ли сте тази вещ? — Дебре му посочи пикела.

— Да, това е една от наградите на мосю Леон.

— Къде стои тя обикновено?

— Кой?

— Тази награда.

— Ей там, на полицата над камината.

Дебре се приближи до камината, над която бяха наредени няколко купи. Всички те, както личеше от гравираните надписи, бяха спечелени от Леон Костаген за различни спортни постижения.

В този момент в стаята влезе дребен, пълен човек с куфарче в ръка.

— Комисарят Дебре? Аз съм доктор Жаневие. Идвам, понеже ме помолиха да заместя доктор Малинда.

— Моля, ето трупа.

Доктор Жаневие се зае с убития.

— Вижте какво, момчета — обърна се Дебре към инспекторите. — Вие разпитайте приходящата прислуга. За останалите аз ще имам грижата. А Вие, Огюстен, сте свободен.

— Аз може ли да стоя при Вас? — попита Стрелкина.

— Стойте, щом искате.

Междувременно лекарят приключи с прегледа и избърса ръцете си с хартиена салфетка, която извади от куфарчето си.

— Кога е настъпила смъртта? — попита Дебре.

— Преди около десет-дванадесет часа. По-определено ще мога да Ви кажа след аутопсията.

Дебре погледна часовника си. Беше десет и половина сутринта. Значи убийството е било извършено снощи.