Иля Варшавски
Фантастиката навлиза в криминалния роман (5)

5. Луиза Костаген

Наложи се Дебре да почука два пъти, докато най-после иззад вратата на стаята на мадам Костаген се чу слаб глас, който каза „влезте!“

Да, това бе същата жена, пак в същия пеньоар. Тя почти лежеше в дълбокото кресло.

— Комисарят Дебре, мадам. — Той й показа значката си. — А това е моята помощничка мадам… м-м-м… Зоя.

Стрелкина се поклони.

Стопанката се понамръщи и с небрежен жест ги покани да седнат.

— Принуден съм да Ви задам няколко въпроса.

Тя дори не го удостои с отговор. Само сви рамене.

— Моето присъствие ще Ви пречи ли? — внезапно се чу глас.

Дебре се огледа и неволно трепна. В старинно кресло от времето на Волтер седеше убитият Леон Костаген. Не, не бе сбъркал. Същото волево лице с изсечен профил и гъсти кестеняви коси, които падаха върху челото.

Двойникът на убития тежко стана и Дебре чак сега видя, че главата израства от тялото на гърбаво джудже.

— Мосю Пиер!

— Точно така, господин комисар. — В гласа му се чувствуваше горчива насмешка. — Пиер Костаген, братът на Леон.

— Бих предпочел да говоря с Вас по-късно — каза Дебре, — а засега…

— Разбирам. Извинете, Луиза, ще трябва за известно време да Ви напусна…

На Дебре пак му се стори, че в гласа му се крие насмешка. Той изчака да се затвори вратата след Пиер и се обърна към Луиза:

— Разбирам мъката Ви, мадам, но в интерес на следствието е…

— Не може ли без предисловия?

— Както желаете.

Дебре погледна към тоалетката, където между многобройните бурканчета и шишенца имаше и спринцовка.

— И така, първият въпрос: отдавна ли вземате наркотици?

Луиза стана и прибра спринцовката в чекмеджето.

— Това не Ви засяга, господин комисар, и няма нищо общо със следствието.

— Да допуснем — съгласи се Дебре. — Засега няма да настоявам да ми отговорите. Тогава един друг въпрос: кога се прибрахте снощи?

Тя отново сви рамене.

— Не си спомням точно. Май че към десет.

— Виждахте ли се снощи с мъжа си?

— Не.

— Веднага ли влязохте в стаята си?

— Да.

— И си легнахте?

— Да.

— Дълбоко ли спите?

— Да.

— Морфин ли вземате?

— Приспивателно.

Без да става, Луиза взе от шкафчето кутийка с луминал и я хвърли в скута на Дебре.

— Значи нищо не сте чули през нощта?

— Не.

— А къде прекарахте вечерта?

— Това не Ви засяга.

— И все пак?…

— Вечерях в един ресторант.

— С кого?

— Няма значение. Да речем, че с любовник.

— С какво се върнахте в къщи?

— С такси.

— А защо не Ви докара с „Понтиака“ си Жан Пиебьоф?

Луиза пребледня и прехапа устни.

— А, значи и това знаете? Е от един полицейски копой друго не може да се очаква! Вижте какво, господин комисар, няма да отговоря повече на ни един Ваш въпрос.

— И все пак, принуден съм да Ви задам още един въпрос: кой се занимава с паричните въпроси на семейството Ви?

— Адвокатът Севал. Свършихте ли?

— Засега да, мадам — Дебре стана, поклони се вежливо, даде път на Стрелкина и внимателно затвори вратата след себе си.

— Сега с Пиер ли ще се заемете? — попита Стрелкина.

— Това, струва ми се, е прибързано. Сега най-много ме интересува Камила, камериерката на мадам Костаген.