Метаданни
Данни
- Серия
- Фантастични детективи
- Оригинално заглавие
- Фантастика вторгается в детектив, или Последнее дело комиссара Дебрэ, 1972 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Лиляна Георгиева, 1973 (Пълни авторски права)
- Форма
- Новела
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- K–129 (2014 г.)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Mandor (2014 г.)
Публикувано в списание „Наука и техника за младежта“, броеве 10, 11, 12/1973 г.
История
- — Добавяне
6. Отново червеният „Понтиак“
Човек не би предположил, че жена като Луиза Костаген може да си избере за камериерка такава грохнала старица, при това доста размъкната. Малките й зли очички се впиваха ту в Дебре, ту в Стрелкина.
— Какво искате от мене?
— Какви задължения имате в тази къща?
— Разтребвам стаята на госпожата.
— И вероятно се ползувате с пълното й доверие?
Старицата изсумтя.
— Доверие ли?! Че как мислите, щом живея тук вече трийсет и пет години? А не, господин комисар, нещо по-умно не можете ли да ме попитате!
— И тъй, Вие живеете в тази къща от тридесет и пет години. Значи сте започнали работа тук още преди да се родят сегашните стопани?
— Бях кърмачката на Пиер и Леон.
— Близнаци ли са?
— Близнаци.
— И кога получи своя недъг Пиер?
— Беше на пет месеца.
— При какви обстоятелства?
Камила извади от джоба на престилката си карирана кърпа и шумно се изсекна.
— Много сте любопитен, господин комисар.
— Длъжна сте да отговаряте на въпросите ми.
— Я го виж ти него. Много сте млад да ме плашите!
Дебре се засмя. Колко относителни са понятията ни за човешката възраст. За тая старица той, шейсет и пет годишният полицай, е просто хлапак. Впрочем, ясно му беше как е осакатял Пиер. По всяка вероятност именно Камила неволно е станала причина за това. Не е толкова трудно едно петмесечно дете да се изплъзне от ръцете на бавачката си. Много естествено, че тя не иска да отговори. И без друго, изглежда, постоянните угризения на съвестта мира не й дават.
— Добре — примирително каза Дебре, — да не се ровим в минали неща.
— Виж, така може.
— Какви бяха отношенията между братята? Не се ли караха понякога?
— Да се карат! Ама че глупав въпрос! Че те двамата душата си даваха един за друг! Цял живот така е било, още откак са се родили.
— Така… — Дебре машинално извади лулата от джоба си.
— Да, ама у нас не се пуши! — ядосано каза Камила. — Ако не можете да траете, вървете на двора.
Дебре повъртя лулата в ръцете си и я пъхна в джоба.
— Да сте забелязали някакви недоразумения между мадам Костаген и мъжа й?
— Аз не си пъхам носа в чуждите работи.
— Идвали ли са тук познати при мадам Костаген?
— Не.
— А тя самата често ли излизаше?
— Когато трябва, излизаше.
— Всеки ден ли?
— Не знам.
— Кога си легнахте снощи?
— Вечерта, но кога точно — не помня.
— Дълбоко ли спите?
— Зависи.
— Тази нощ нищо ли не чухте?
— Чух.
— Какво точно?
— Как хърка Огюстен. Тоя стар мърморко…
— Добре — Дебре стана. — Виждам, че сте предана на господарите си. Е, може би пак ще ни се наложи да поприказваме.
— От тая старица много не ще измъкнете — каза Стрелкина, когато отново се качиха на втория етаж.
— Грешите — измърмори Дебре. — Аз смятам, че тя ни съобщи много важни подробности.
Вече бяха дигнали трупа за аутопсия. В стаята на убития беше само Моранс.
— Какво става? — попита Дебре.
— Разпитахме цялата приходяща прислуга. Изглежда, че всички имат достатъчно убедително алиби. В момента Дюка проверява.
— Чудесно! Връщаме се в полицията.
— Как така?! Нима няма да разпитате Пиер Костаген? — учуди се Стрелкина.
— Да извикам ли такси? — попита Моранс.
Дебре се намръщи. Той много рядко ползуваше служебната кола, само в изключителни случаи, когато зад кормилото сядаше някой от инспекторите. Самият той тъй и не се бе научил да шофира. Затова свикналият с капризите на шефа си Моранс никак не се учуди, когато комисарят сърдито му заяви, че ще пътува с автобус.
Но днес съдбата им бе приготвила друг вид транспорт. Бяха извървели вече близо половин квартал под ситния дъждец, когато Дебре забеляза на ъгъла сгушената фигурка на Пиер Костаген. Гърбавият чакаше някого и явно нервничеше. Той непрекъснато поглеждаше часовника си и ядосано потропваше с крак.
Дебре мълком дръпна спътниците си към най-близкия вход.
— Случило ли се е нещо, господин комисар? — попита Моранс.
— Не, но вероятно ей сега ще се случи.
Скоро накрая на улицата се показа червеният „Понтиак“, който се движеше с голяма скорост. Той се изравни с Пиер Костаген и рязко спря. Човекът зад кормилото свали стъклото. Пиер се спусна към колата.
— Да вървим! — каза Дебре.
Пиер бе толкова погълнат от разговора с човека в колата, че трепна, когато Дебре му каза:
— Отвратително време за разходка, нали, мосю Костаген?
Пиер направи гримаса, погледна шофьора на „Понтиака“ многозначително и, без да каже нито дума, си тръгна към къщи.
Дебре отвори вратата на колата.
— Мосю Жан Пиебьоф, ако не се лъжа.
— На Вашите услуги.
— Ти седни на кормилото — обърна се Дебре към Моранс, — а ние ще седнем отзад.
— Това пък какво е?! — попита Жан Пиебьоф смаян.
Дебре му показа полицейската си значка.
— Арестуван сте!
— Защо?!
— Ще си поговорим за това в полицията.