Иля Варшавски
Фантастиката навлиза в криминалния роман (2)

2. 3оя Никитична

По крайбрежния булевард „Орфьовр“ вятърът беше сякаш още по-студен. Дебре се мушна под сводовете на зданието на криминалната полиция, където непрекъснато ставаше течение, качи се бързо по стълбите и пое привичния застоял мирис на тютюн и на прах. Той усети неволно тъга при мисълта, че скоро вече няма да идва тук всяка сутрин.

Влезе в кабинета си и закачи в шкафа палтото и шапката си. Беше студено и Дебре още веднъж съжали, че толкова лесно се бе съгласил да махнат старата печка. Няколко сухи цепеници сега щяха да му дойдат много добре. Той отвори вратата към стаята на инспекторите и махна с ръка за поздрав.

— Какво ново, момчета?

— На два пъти Ви търсиха от Министерството на вътрешните работи — отвърна Дюка. — Молят да се обадите веднага щом дойдете. Записах телефона в бележника Ви.

— Добре — недоволно измърмори Дебре, — ще се обадя, като ми остане време.

Той не се и съмняваше, че чиновниците от Министерството са научили за историята с адската машина. Ама че глупаво положение! Инспекторите сигурно цяла сутрин сипят подигравки по тоя повод. И сигурно драматизират помежду си епизода как комисарят се е хванал на тази елементарна мистификация и как едва ли не цяла нощ е разравял въглищата в мазето и е пълзял по тавана. А сега пък и ония сополанковци от Министерството!

Дебре пъхна лулата в устата си и машинално затърси из джобовете си. Като си спомни, че няма тютюн, здравата му докривя.

В живота на всеки от нас има дни, когато всичко върви наопаки, нали!?

Извади от чекмеджето бял лист и започна да съчинява молбата за оставката си.

Влезе Дюка и донесе сутрешната поща. В това време звънна телефонът.

— Обади се, — помоли Дебре и се подписа със замах под заявлението.

Дюка вдигна слушалката.

— Вас търсят, господин комисар. От Министерството.

Дебре се намръщи и придърпа телефона към себе си.

— Комисарят Дебре е на телефона.

Няколко минути той слуша, учудено вдигнал вежди, след това отвърна късо: „Добре, пращайте я“ и сърдито затвори телефона.

— Нещо ново ли има, господин комисар? — попита Дюка.

— Те все ще измислят нещо ново. Сега ще ни пратят някаква стажантка.

Дюка се засмя:

— Жена-криминалист, тъкмо това ни липсваше! Много Ви моля, господин комисар, ако е хубавка, прикрепете я към мене.

Дебре изсумтя. Днес не му беше до шеги.

— Как изглежда — не зная, но че е рускиня, зная със сигурност.

— Рускиня? И откъде такъв сюрприз?

— От Ленинград. По спогодбата за научния обмен.

— Така… Някакви специални нареждания ще има ли?

— Да я посрещнеш на улицата и да я доведеш тук.

— Слушам! — Дюка внимателно притвори вратата след себе си.

Дебре прибра заявлението в бюрото и започна да преглежда пощата. Отбелязваше по полетата кой от инспекторите трябва да отговори. Това бяха все незначителни дела, но Дебре искаше да приключи с тях, преди новият комисар да е поел поста му. Колкото по-малко непривършена рабата остави, толкова по-бързо ще може да напусне криминалната полиция. Досещаше се кого ще назначат на негово място. Сигурно комисаря от района Иври, той бе от онези хлапаци с жълто около устата и с университетска диплома, които днес толкова бързо се изкачват по служебната стълбица… Да… В наши дни всичко се изменя, дори и службата в полицията. На смяна на старата гвардия, която гледа на разследването на престъпленията като на изкуство, идват младите апостоли на електронния век. Дебре се подсмихна, като си спомни една статия, чийто автор доказваше, че един изчислителен център може да замени стотина квалифицирани криминалисти. Ама ще имате да вземате! Вашите електронни машини никога няма да бъдат в състояние да проникнат в най-съкровените дълбини на човешката душа, а без това не може да се разкрие нито едно голямо престъпление. Разбира се, не е зле електронната машина да ти е под ръка за бързи справки, но нима работата е толкова проста?

— Може ли, господин комисар? — Дюка открехна вратата и намигна на Дебре.

— Заповядайте!

Вратата се отвори и в кабинета влезе жена. С професионална точност Дебре забеляза, че тя е минала вече четиридесетте, че е висока един метър и шестдесет сантиметра и тежи около осемдесет килограма, че цветът на червилото й не е в тон с лака за нокти, че е късогледа и че очилата с дебели стъкла съвсем не я правят по-красива.

— Заповядайте! — повтори той, стана от бюрото и тръгна да я посрещне.

— Комисарят Дебре?

— На Вашите услуги.

— Казвам се Стрелкина, Зоя Никитична Стрелкина. Ето Ви писмото от Министерството на вътрешните работи. — Тя извади от чантата си плик.

— Да, зная. Обадиха ми се вече.

Дебре покани с жест двамата с Дюка да седнат.

— И тъй, мадам Стель…

— О, просто Зоя Никитична.

— Зоя Ники… — Ни един французин не бе в състояние да произнесе това странно име. — Зоя… Ники?…

Стрелкина се засмя.

— Наричайте ме просто Зоя. Това е по-лесно. А аз ще Ви наричам „комисарю“, съгласен ли сте?

— Съгласен. За колко време идвате при нас?

— За около две седмици. Разбирате ли, основната ми работа е в Сорбоната, а тук при вас се надявам да събера допълнителен материал за дисертацията си.

— Е добре — Дебре стана, като показваше с целия си вид, че аудиенцията свършва. — Ще Ви прикрепя към инспектор Дюка. За него също ще бъде полезно да се запознае с методите на съветските криминалисти.

По лицето на Дюка се изписа такова отчаяние, че Дебре сметна за нужно да подслади горчивия хап.

— Дюка е един от най-способните ни инспектори. Никой друг не би могъл да Ви въведе в работата на криминалната полиция по-добре от него.

Стрелкина се разсмя високо:

— Но не, комисарю. Тук очевидно има някакво недоразумение. Трябваше да прочетете писмото. Аз не съм криминалистка, а литературовед. Инспектор Дюка нищо няма да научи от мене. Интересувате ме Вие, а не криминалната полиция.

— Извинете, не Ви разбирам добре…

— Естествено, че не ме разбирате. Тъкмо това искам да Ви обясня. Темата на дисертацията ми е проникването на фантастиката в детективския роман. Вие ме интересувате, защото именно Вие сте послужили на Сименон за прототип на комисаря Мегре, нали така?

Дебре се намръщи. Винаги, когато споменаваха за комисаря Мегре, той изпитваше сложни и противоречиви чувства. От една страна, приятно е, разбира се, че цял свят те знае като реално съществуващ двойник на дадения литературен герой, но пък от друга…

— До известна степен това е така — неохотно отвърна той. — Сименон наистина е използувал материалите по редица дела, разследвани от мене. Нещо повече: той доста добре е схванал моя метод. Но в редица случаи…

— Чудесно! — прекъсна го Стрелкина. — В края на краищата Сименон е писател, а не репортьор от някой вестник. И, естествено, той винаги има право да прибегне до художествена измислица. Тъкмо затова имам намерение да се запозная с метода на мислене на самия комисар Дебре.

— С каква цел? — сухо попита той.

— За да разбера дали този метод изцяло се подчинява на законите на класическия детективски роман или нашият електронно-атомен век е внесъл в него елементи, характерни за съвременната фантастика.

— Ако имате предвид използуването на електронни машини при разследването на престъпления, ще Ви кажа направо, че смятам това за глупост. Аз съм привърженик на психологическия метод и никоя машина…

Стрелкина не го остави да продължи.

— Става дума не за машините, а именно за психологическия метод. По-точно — за човешкото мислене. То бива различно. Например рационално и парадоксално. За съвременната фантастика, както и за съвременната наука, все по-характерно става парадоксалното мислене. Няма да сбъркам, струва ми се, ако кажа, че това е тенденция, присъща на нашия век. Ще дойде ден, когато престъпниците също ще започнат да мислят другояче и ако човекът, който разследва дадено престъпление, не е в състояние да разбере заложения в него парадокс, то рано или късно… — тя прекъсна тирадата си с много изразително гримаса.

Дебре седна. За какъв дявол му е сега тая стажантка заедно с всичките й налудничави идеи? Само че не си струва да си разваля отношенията с Министерството на вътрешните работи тъкмо преди пенсионирането си. Защото премиалните, на които може да се надява… А може би просто залъгваше сам себе си… Предлогът бе съвсем благовиден, за да отложи молбата за излизане в пенсия с още две седмици. Ще обясни на жена си, че при създалото се положение присъствието му тук е абсолютно необходимо. Международен културен обмен и тъй нататък.

— И как си представяте работата си тук?

— О, аз нямам никакви претенции. Позволете ми само да бъда безмълвна свидетелка на работата Ви. Ще ми бъде напълно достатъчно, ако сложите тук една масичка за мене, а за да Ви бъда с нещо полезна, бих могла временно да стана Ваша секретарка.

Само това липсваше!

— Свикнал съм да карам без секретарка — отговори Дебре. — Колкото до масичката, Дюка ей сега ще уреди всичко.

— Чудесно! — Стрелкина извади от чантата си табакера. — Може ли?

— Моля Ви се, разбира се.

При тези думи в очите на Дебре пламна хищен огън. Стрелкина му поднесе табакерата.

— С Ваше разрешение, ще си взема две.

Той разкъса цигарите и изсипа тютюна в лулата. Стрелкина вече бе запушила.

Дюка помириса въздуха и учудено вдигна вежди.

Дебре запали лулата си. Сякаш под самия му нос избухна барут.

— Кхе-кхе-кхе!

— Какво, много ли са силни? — попита Стрелкина.

— Да… кхе-кхе! Особен тютюн.

— Цигари „Памир“. Никакви други не признавам.

— И много ли имате от тях? — деликатно се осведоми Дюка.

— Цял куфар. Още в Москва ме предупредиха, че вашите цигари са просто трева.

— Виж какво, моето момче — каза Дебре. — Я прати някой за тютюн.